2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 756
гр. София, 28.10.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, търг. дело № 53640 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Н. Б. срещу решение № 1791/10.08.2015 г., постановено по гр. дело № 561/2015 г. на Софийския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично решение от 28.05.2014 г. по гр. дело № 1680/2009 г. на Софийския градски съд (СГС), е уважен предявеният от [фирма] срещу жалбоподателя иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като е обявен за окончателен сключеният между страните предварителен договор за проектиране, учредяване право на строеж, за построяване и предаване в завършен вид на сгради с търговско и офис предназначение от 20.06.2003 г. – в частта му по т. 3.9 за прехвърляне по нотариален ред на 76 % идеални части от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ УПИ-парцел Х-1620,1745, понастоящем, съгласно издадени на 15.02.2010 г. скици, представляващ поземлен имот с идентификатор .. с площ 3 022 кв.м. и поземлен имот с идентификатор … с площ 1 118 кв.м., съгласно одобрената кадастрална карта и регистри за [населено място], р-н „М.“, със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните правни въпроси: 1) може ли съдът, обявявайки предварителен договор за окончателен, да внася промени в съдържанието му, като без да индивидуализира процесния имот прехвърли на ищеца имоти с площ по-голяма от обещаната, респ. – да излезе извън предмета на предварителния договор; 2) следва ли съдът да възпроизведе всички клаузи от предварителния договор, касаещи обещанието за прехвърляне на идеални части от земята; 3) длъжен ли е при преценка за правилност на изводите в решението на първоинстанционния съд, въззивният съд да вземе предвид всички относими и събрани в хода на съдебното производство доказателства, като обсъди тяхната значимост, логична връзка и правна последица; 4) длъжен ли е въззивният съд при индивидуализацията на процесния имот да се съобразява с всички относими писмени доказателства по делото, доводите на страните и изгответните съдебни експертизи, и какви биха били последиците за съдебното решение при неправилна правна квалификация; и 5) длъжен ли е съдът ясно и точно да разпредели доказателствената тежест между страните – коя от тях следва да доказва квадратурата и границите на УПИ и приложена ли е регулацията и кога. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези правни въпроси в противоречие, както следва: първият въпрос – с решение № 537/08.07.2010 г. по гр. дело № 349/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 533/30.06.1999 г. по гр. дело № 125/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение от 27.01.2014 г. по възз. гр. дело № 2462/2013 г. на СГС; вторият въпрос – с решение № 30/05.04.1973 г. по гр. дело № 13/1973 г. на ОСГК на ВС; и останалите три въпроса – с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 1318/16.09.2009 г. по гр. дело № 5641/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, определение № 443/29.06.2011 г. по търг. дело № 1087/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВС, решение № 3152/26.12.1969 г. по гр. дело № 2365/1969 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС, ППВС № 7/27.12.1965 г., решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 92/22.02.2011 г. по гр. дело № 1863/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба – ищецът [фирма] в отговора на жалбата излага становище и подробни доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваната част от решението, въззивният съд, след подробно обсъждане на събраните писмени доказателства и заключенията на съдебно-техническите експертизи по делото, е приел за установено, че е налице идентичност между: УПИ-парцел Х-1620,1745 с площ 4 113 кв.м., както процесният имот е индивидуализиран в процесния предварителен договор, включително чрез препращане – относно границите – към двата нотариални акта, с които касаторът-ответник се легитимира като собственик; имот пл. № 1620 с площ 3 006 кв.м. и имот пл. № 1745 с площ 1 107 кв.м., т.е. – общо с площ също 4 113 кв.м. – съгласно същите два нотариални акта; и – в рамките на допустимата точност (съгласно едното от експертните заключения, възприети от съда) – с поземлен имот с идентификатор … с площ 3 022 кв.м. и поземлен имот с идентификатор … с площ 1 118 кв.м., т.е. – общо с площ 4 240 кв.м. – съгласно кадастралната карта, одобрена след сключването на договора.
При така установената идентичност, постановявайки обжалваната част от въззивното решение, апелативният съд нито е внесъл промяна в съдържанието на процесния предварителен договор, нито е излязъл извън предмета му, нито е „прехвърлил“ на ищеца имоти с площ по-голяма от обещаната – разликата от 27 кв.м. е рамките на допустимата точност, съгласно възприетото по делото заключение на вещото лице. Процесният имот е и индивидуализиран в достатъчна степен в диспозитива на въззивното решение и – още по-подробно – в диспозитива на потвърденото с него (в тази част) първоинстанционно решение – както съгласно описанието му в процесния предварителен договор, така и съгласно одобрената впоследствие кадастрална карта, т.е. – и съгласно актуалния му статут.
При това положение, първият изведен от касатора правен въпрос нито е от значение за изхода на делото, нито пък е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото от касатора и съставляващо задължителна практика на ВКС, като постановено по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 537/08.07.2010 г. по гр. дело № 349/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че съдът няма право да внася промени в съдържанието на предварителния договор и следва да възпроизведе клаузите му така, както страните са ги уговорили. Напротив – въпросът относно идентичността и индивидуализацията на имота, предмет на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие с константната задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която приема, че пълното описание на имота в решението при уважаване на иск с правно основание чл. 19 ал.3 от ЗЗД съдът следва да извърши въз основа на събраните писмени доказателства и заключения на съдебно-технически експертизи по делото за идентичността на имота, а не да се ограничи да възпроизведе съдържанието на предварителния договор (в този смисъл са: решение № 628/08.03.2011 г. по гр. дело № 293/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 49/29.03.2013 г. по гр. дело № 363/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 497/21.01.2013 г. по гр. дело № 674/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). При това положение, без значение е дали е налице противоречие между обжалваното решение и останалите две решения, посочени от касатора във връзка с първия въпрос, които не съставляват задължителна практика на ВКС.
Също след подробно обсъждане на събраните писмени доказателства и експертните заключения по делото, въззивният съд е приел за установено и че страните са изпълнили всички останали свои насрещни задължения, уговорени в останалите клаузи от предварителния договор и анексите към него, като е останало неизпълнено единствено процесното задължение на касатора-ответник за прехвърляне на 76 % идеални части от правото на собственост върху имота – по процесната клауза 3.9, само за която е предявен искът по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД и която е обявена за окончателна с обжалваната част от въззивното решение. При това положение не е налице противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК между обжалваното въззивно решение и посоченото от касатора във връзка с втория повдигнат от него въпрос, решение № 30/05.04.1973 г. по гр. дело № 13/1973 г. на ОСГК на ВС, където е разгледана различна хипотеза – в съдебното решение по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, предмет на прегледа по реда на надзора, е била възпроизведена само алеаторната клауза на предварителния договор за прехвърляне право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, но не и клаузата за право на обитаване на ответницата, в резултат на което впоследствие имотът е бил продаден на трето лице без тази тежест. Настоящият случай не е такъв.
Както вече беше посочено, и по повод спора относно идентичността и индивидуализацията на процесния имот, и по повод възраженията на касатора-ответник за разваляне на процесния предварителен договор поради неизпълнение от страна на ищеца и за нищожност на процесната клауза 3.9 от договора, въззивният съд е направил своите правни изводи и е намерил за неоснователни тези възражения (а част от тях – за преклудирани, като несвоевременно направени), след подробно обсъждане и анализ както на всички относими за това писмени доказателства и експертни заключения, събрани по делото, така и на самите възражения и доводи на страните. По този начин въззивният съд е разрешил, формулираните от касатора трети и четвърти – процесуалноправни въпроси, не в противоречие, а в съответствие с трайно установената съдебна практика, включително задължителна такава на ВКС по тези често поставяни по делата въпроси, израз на която са посочените и от самия касатор множество съдебни решения. В тази връзка следва да се отбележи и че изразеното в изложението към касационната жалба, несъгласие на жалбоподателя с направените от въззивния съд фактически констатации относно приетите за установени от него правнорелевантни факти по делото, както и с правните му изводи въз основа на тях, не са основание за допускане на касационното обжалване, а съставляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, които не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 288 от ГПК.
Последният процесуалноправен въпрос за задължението на съда да разпредели доказателствената тежест между страните относно установяването идентичността и индивидуализацията на процесния имот, не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение и е без значение за изхода на спора по делото. Това е така, защото при формирането на тези свои изводи въззивният съд не е прилагал неблагоприятни процесуални последици спрямо страните поради неизпълнение на техни доказателствени задачи, следващи от разпределението на тежестта за доказване по делото, а е приел за установена идентичността и индивидуализацията на процесния имот, въз основа съвкупната и цялостна преценка на всички относими доказателства, събрани по делото.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице, наведените от касатора общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1791/10.08.2015 г., постановено по гр. дело № 561/2015 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която е уважен предявеният по делото иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.