5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№758
София.22.10.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 239/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 24 от 09.01.2012 г. по т.д.№ 1892/2011 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, пети състав, с което е потвърдено решение № 990 от 28.10.2010 г. по т.д.№ 1380/2009 г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-11 състав за отхвърляне на предявения иск за признаване за установено по отношение на [фирма] дължимостта на сумата 48 062.68 евро, представляваща частично задължение по запис на заповед от 11.08.2008 г., целият за сумата 79 837.88 евро, законната лихва от 30.03.2009 г. и разноски.
К. поддържа доводи за недопустимост не решението, а алтернативно за неправилност на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за касирането му и връщане на делото за ново въззивно разглеждане. В жалбата се поддържат доводи и за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила в частта за присъдените от първата инстанция разноски по делото.
Искането за допускане на касационното разглеждане на делото е основано на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси, свързани с връзката между записа на заповед и конкретното каузално правоотношение, като причина за негово издаване; разпределението на доказателствената тежест в процеса; основанието за спиране на производството по делото в случай, когато се установят престъпни обстоятелства, релевантни за гражданско-правния спор. По първата група въпроси касаторът се позовава на решение № 102 от 25.07.2011 г. по т.д.№ 672/2010 г. и определение № 181 от 07.04.2009 г., а по втората група – на определение № 441 от 13.07.2011 г. по ч.гр.д.№ 175/2011 г. По въпроса за разноските се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за достъп до касация, позовавайки се на множество съдебни актове/ приложени по делото/, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображенията са изложени в отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след цялостно и изключително подробно обсъждане на всички релевантни за спора факти и доводи на страните, е приел за основателни и доказани личните възражения на ответника за наличието на каузален договор за финансов лизинг, за обезпечение на който е издаден записът на заповед, като за ответника не е възникнало задължение по чл.13.13 от Общите условия на договора за лизинг за предсрочно изплащане на пълния размер на оставащите лизингови вноски, както и, че за застрахователя не е съществувало основание да откаже изплащането на дължимото застрахователно обезщетение/ като отказът е последващ заявлението по чл.417, т.9 ГПК/. Отчитайки предмета на производството по иска с правно основание чл.422, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, а именно съществуването на вземането, предмет на оспорената заповед за изпълнение към момента на подаване на заявлението, решаващият съд е направил извод, че в настоящия случай ищецът е предявил записа на заповед на 11.08.2008 г. и е поискал издаването на заповед за изпълнение, за да реализира вземане за обезщетение по чл.13.13 от цитираните общи условия, което обаче вземане не е било дължимо, с оглед предпоставките на посочената разпоредба. Прието е, че правото да се иска заплащане на целия дължим остатък от лизинговите вноски се поражда само когато отказът за изплащане на застрахователното обезщетение се дължи на противоправно поведение на лизингополучателя, каквото не е доказано. Изразено е становище, че каузалното задължение за обезпечаване на което е издаден записът на заповед от 11.08.2008 г. не е съществувало към момента на подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за евентуална недопустимост на решението, тъй като липсват данни за произнасяне извън предмета на делото.
Произнасянето на решаващата съдебна инстанция по материалноправния въпрос, свързан с личните възражения на длъжника по менителничния ефект и връзката между задължението по издаден редовен запис на заповед и сключена между страните каузална сделка, при установена идентичност между двете вземания, безспорно са значими за изхода на делото. Като недоказано обаче следва да се прецени твърдението, че този въпрос е решен в отклонение от посоченото решение на ВКС, съставляващо задължителна съдебна практика. Практиката на касационната инстанция за необходимостта да се изследват каузалните отношения между страните при произнасяне по въпроса за дължимост на суми въз основа на запис на заповед, при наличие на издаден изпълнителен лист и релевирано лично възражение от длъжника, е последователна, вкл. и постановена по новия съдопроизводствен ред. Освен решението, на което се позовава и самият касатор, в този смисъл са и : Р. № 103/24.06.2009 г. по т.д.№ 717/2008 г., ІІ т.о., Р. № 173 от 12.01.2011 г. по т.д.№ 901/2009 г., І т.о. и др. Атакуваният съдебен акт не е в отклонение от тази практика и въззивният съд с основание е преценявал възражението за обезпечителната функция на процесния запис на заповед/ по която функция са налице съвпадащи становища на страните/ и за недължимостта на претендираната от ищеца икономическа вреда на посоченото основание от Общите условия по договора за финансов лизинг.
По процесуалноправния въпрос, свързан с тежестта на доказване в процеса, също има непротиворечива и задължителна за съдилищата съдебна практика, включително и решенията, представени от касатора и от ответника- Р. № 149 от 05.11.2010 г. Липсват данни за отклонение от обективираната съдебна практика в цитираните актове, което води до недоказаност на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, свързан с предпоставките за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.5 ГПК, не е обуславящ изхода на делото. От друга страна, правилността на произнасянето на въззивната инстанция по искането за спиране, с определение от 07.07.2011 г., може да бъде предмет на контрол само при произнасяне по същество по касационните оплаквания.
Останалите доводи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са пряко относими към основанията за касационно обжалване, инвокирани с жалбата и е недопустимо да се преценяват във фазата по допускане на касационното обжалване. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд.
Предвид липсата на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по жалбата в частта, имаща характер на частна касационна жалба, като насочена срещу решението в частта за разноските.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 24 от 09.01.2012 г. по т.д.№ 1892/2011 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, пети състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: