О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 758
София 06.07.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи юли през две хиляди и девета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
при участието на секретаря
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 720 по описа за 2009г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена касационна жалба от „Г”Е. гр. В.,представлявано от управителя Г. ,чрез процесуалния му представител – адвокат П против решение № 20 от 09.01.2009г.по в.гр.д. № 552 по описа за 2008г. на Варненски окръжен съд,с което е частично отменено решение от 01.12.2005г. по гр.д. № 4909/2004г.на Районен съд Варна досежно предявения иск с правно основание чл.150,във вр. с чл.262 от КТ,като вместо това е постановено друго,с което е осъден „Г”Е. да заплати на И. А. П. сумата от 5 303лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода 29.11.2001г.-30.01.2004г. и периода 1.03.2004г.-29.10.2004г.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 29.11.2004г.до окончателното й изплащане и е оставено в сила решението по гр.д. № 4909/2004г.на ВРС в сила в частта,в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.150,във вр. с чл.262 от КТ за разликата над 5 303лв.до 5 683лв.за заплащане на положен от ищцата извънреден труд за периода от 01.02.2000г.до 28.11.2001г.,поради погасяването на вземането по давност и за заплащане на положен от ищцата извънреден труд в работните дни за периода от 1.02.2004г.-29.02.2004г.,поради ползван платен годишен отпуск.
Като основание за допустимост на подадената касационна жалба-касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 от ГПК,без да сочи някое от изчерпателно изброените в нея три основания. Пред вид на обстоятелството,че към жалбата са приложени решения на районен и на окръжен съд,настоящият съдебен състав приема,че по всяка вероятност се твърди основание по т.2- въпрос,решаван противоречиво от съдилищата. Формулираният от касатора въпрос е свързан с условията и основанията за полагането на извънреден труд и за начина на заплащането му. Същият може да се раздели на два подвъпроса:- за възможността да се присъжда възнаграждение за извънреден труд за 5 712 часа за три години,при положение,че е налице законоустановена забрана за полагане на извънреден труд и определен норматив от 150 часа за една година и за наличието в конкретния случай на съгласие по смисъла на чл.143 от КТ от работодателя за полагане на извънреден труд. Изложени са и доводи за неправилност на постановения съдебен акт. Касаторът се позовава на решение от 7.03.2002г.по н.а.х.д. № 303/2001г.на РС Дулово и решение от 12.06.2008г.по в.гр.д. № 182/08г.на ОС Ямбол.
Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил отговор от ответната страна.
Касационата жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
За да се произнесе по допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение,като прецени изложените доводи и данните по делото,намира следното :
Спорът е висящ само досежно претендираното възнаграждение за положен извънреден труд. За да постанови решението си, въззивният съд е приел,че ищцата по първоначалната искова молба-при уговорен 8 часов работен ден до 1.11.2000г.и 4 часов работен ден до прекратяване на трудовото правоотношение е полагала труд- всеки делничен ден и в събота- по 12 часа-от 6.00часа сутринта до 18.00часа вечерта. По делото не е налице писмено разпореждане на работодателя за полагане на извънреден труд,но въззивният съд- с оглед показанията на свидетелите Н е приел,че е работодателят е знаел и не се е противопоставил на полагането му.
В тази връзка поставените от касатора въпроси,свързани с установената в чл.146 ал.1 от КТ забрана продължителността на извънредния труд през една календарна година за един работник или служител да не надвишава 150 часа и за наличието на съгласие по смисъла на чл.143 от КТ на работодателя – са от значение за решаване но делото,но те не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В теорията и практиката няма спор,че законовата забрана за полагане на извънреден труд /чл.143 ал.2 от КТ/ и императивните норми за максималната продължителност на извънредния труд /чл.146 от КТ/- са норми в интерес на работника. Те са норми за закрила на труда на работника и целят да окажат на работодателя въздействие,така че той да се въздържа от неправомерно използване на труда на работника извън установеното редовно работно време. Затова санкцията за нарушаването им е – възникване на основание за налагане на административно-наказателна отговорност на работодателя за неспазване на трудовото законодателство. Именно затова-винаги,когато работодателят е допуснал работникът да положи извънреден труд,той следва да го заплати. Законодателят не прави разлика между изричното разпореждане на работодателя за извършване на извънреден труд и мълчаливото му допускане-„със знанието и без противопоставянето на работодателя”. В последния случай законът е придал на мълчанието на работодателя значението на съгласие с действията на работника. По делото-безспорно е установено,че ищцата/сега ответник по касация/ е работила по 12 часа на ден на заеманата от нея длъжност-”разпространител на печатни издания”,вместо установените по трудов договор –първо осем,а после четири часа –работно времестановено е и-с показанията на свидетелите Н/които са работили в непосредствена близост с ищцата и в този смисъл са преки очевидци,а и на техните показания-касаторът не е противопоставил никакви противни доказателства/,че работодателят не само е знаел за това,не само не е предприел действия за да преустанови прекомерното полагане на извънреден труд,но и е изисквал тя да работи-докато не продаде всичките вестници и списания. В този смисъл са и цитираните от касатора решения на районен и на окръжен съд.
С оглед на изложеното,тъй като не се представят доказателства,че спорът е разрешен в противоречие с практика на ВКС,тъй като не се касае за въпроси, които са решавани от съдилищата противоречиво и тъй като не се налага отстраняване на противоречивата съдебна практика /което се разбира под точно прилагане на закона/ и не е налице непълнота на закона, и не се налага тълкуване на закона, което да доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и не се налага съдилищата да изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго/за да се обоснове развитие на правото/, настоящият съдебен състав намира,че не е налице нито едно от основанията по чл.280 ал.1 от ГПК,поради което и не може да бъде допуснато касационно обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 20 от 09.01.2009г. по в.гр.д. № 552 по описа за 2008г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.