О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 759
София, 30.06..2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1379/2015 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.2 и 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от К. В. З.,чрез пълномощника адв.В. Г. срещу решение от 16.06.2014 г. по гр.д.№538/2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав.
Ответникът по касационната жалба ДП „Р.” чрез процесуален представител юрисконсулт Д. С. в писмен отговор я оспорва.Претендира разноски за всички инстанции.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
С обжалваното решение е отменено решение № ІІ-67-146/23.09.2013 г. по гр.д.№3049/2013 г. на Софийски районен съд,67 състав в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца-касатор в настоящото производство, сумата 25 816,96 лв. на основание чл.59 КТ вр.чл.79 пр.2 и чл.82 ЗЗД,представляваща обезщетение за причининени имуществени вреди от неизпълнение на задължението му по чл.59 ал.1 и ал.3 от Колективния трудов договор /К./ от 30.06.2010 г. за ежегодно сключване на договор за групова застраховка „Живот”,условията на която не могат да бъдат по-неблагоприятни за работниците и служителите от предходните застрахователни договори,ведно със законната лихва на от 11.12.2012 г. до погасяване на вземането, както и сумата 262,28 лв. на основание чл.86 ЗЗД,представляваща лихва за забава за периода 15.11.2012 г.-10.12.2012 г. и разноски по делото, като вместо това е постановил отхвърляне на тези претенции.Решението в останалата част, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.222 ал.2 КТ за сумата 18 004,14 лв. и с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 1 289,86 лв. представляваща лихва за забава за периода 01.04.2012 г.-10.12.2012 г. е потвърдено.Присъдени са и разноски. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че искът за сумата 18 004,14 лв. не е с правно основание чл.222 ал.3 КТ, а с основание чл.59 вр.чл.357 КТ- иск за изпълнение на поетите от работодателя с К. задължения,които съгласно разпоредбата на чл.50 ал.2 КТ не могат да са по-неблагоприятни от установените в закона или в К., с който работодателят е обвързан. Трудовото правоотношение, съществувало между страните е прекратено на основание чл.325 ал.1 т.9 КТ,считано от 30.03.2012 г.Не е било спорно между страните,че работодателят му дължи на основание чл.61 К. обезщетение при условията на чл.222 ал.2 и ал.3 КТ в по-голям размер,съгласно чл.228 ал.2 КТ,определен според посочената в договора формула и който е 78 498,05 лв.,платена е сумата 60 493,91 лв. и се претендира остатъкът от 18 004,14 лв.Ответникът е възразявал,че е платил обезщетението изцяло в размер на 78 498,05 лв.,като заедно със заплатата за м.март 2010 г. на касатора са платени и сумите: 18 004,14 лв. с основание „ обезщетение пенсионер” и 60 493,91 лв. с основание „обезщетение пенсия К.”.Спорно е било дали първата сума е плащане по чл.61 К. или по чл.222 ал.2 КТ. В. съд е приел,че при прекратяване на трудовото правоотношение между страните работодателят дължи на работника обезщетение по чл.222 ал.2 КТ ,но в размер определен съгласно формулата по чл.61 К.,който възлиза на сумата 78 498,05 лв.Поради това е счел,че целият дължим размер е платен,като разграничаването при плащането на две пера не означава наличие на плащания на две различни основания,касае се за едно и също обезщетение.Посоченото като „обезщетение пенсионер” в размер на 18 004,14 лв. представлява дължимото по чл.222 ал.2 КТ обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от два месеца, а посоченото като „обезщетение пенсия К.” представлява увеличения размер на това обезщетение съгласно чл.61 К..Изтъкнал е, че касаторът не е твърдял,нито е установил дължимост на плащане на обезщетение извън това по чл.61 К. вр.чл.222 ал.2 КТ.Поради това въззивният съд е направил извод,че искът за сумата 18 004,14 лв. и акцесорният за сумата 1 289,86 лв. лихва за забава са неоснователни.Относно вторият предявен иск за сумата 25 816,96 лв.,основан на твърденията,че ответникът не е изпълнил задължението си по чл.59 ал.3 К. да сключва ежегодно за своите работници и служители договор за групова застраховка „Живот”,като условията на всяка следваща застраховка да не са по-неблагоприятни за тях от предходните; че в договор № 364/21.10.2011 г. сключен между работодателя и ЗК „У. Живот”-АД се съдържа по-неблагоприятна клауза по чл.9.2.4,според която застрахователят изплаща застрахователно обезщетение на застрахованото лице в случай на трайно намалена работоспособност само при трудоустрояване по предписание на здравните органи; че в предходния застрахователен договор № 181/29.07.2010 г. сключен със З. „ Ц. Живот” не е уговорено такова ограничение и че в резултат касаторът търпи имуществени вреди в размер на исковата сума, въззивният съд е приел следното:Счел е иска за допустим, независимо от обстоятелствата,че касаторът вече не е служител при ответника, и че К. по който се претендират права не е действащ, доколкото се претендират права,възникнали по време на неговото действие и в качеството му на лице, за който същият се е прилагал. Приел е, че съгласно чл.59 ал.1 К. работодателят е поел задължението ежегодно да сключва за своите работници и служители застраховка „Живот”, но не и застраховка „Злополука”.Налице е промяна в условията единствено относно покрития риск „трайно намалена работоспособност”,като е въведено ограничението застрахователят да заплаща обезщетение само в случаите,когато е налице трудоустрояване. Поради това въззивният съд е направилм извод,че няма нарушаване в задълженията на работодателя.Съгласно чл.230 ал.1 КЗ предмет на договорите за застраховка „Живот” и застраховка „Злополука” са събития,свързани с живота,здравето или телесната цялост на физическо лице, съгласно ал.2 от този законов текст договорът застраховка „Живот” може да бъде с покритие за случай на смърт или за доживяване на определена възраст, или да е със смесено покритие,т.е. за двата риска. В Приложение 1, Раздел І към КЗ, т.1 б.”а” е посочено,че застраховка „Живот” е с покритие на рисковете смърт, доживяване на определена възраст и доживяване на определена възраст или по-ранна смърт, т.е. законодателят е направил разграничение между отделните видове застраховки и рисковете,които покриват и сред тях не е рискът трайно намалена работоспособност.В Приложение 1 към КЗ, раздел І т.4 б.”б”е посочен обхвата на здравната застраховка,като самостоятелен вид застраховка, а в т.6 са посочени допълнителните застраховки, в б.”в” е посочена трайно загубена или намалена работоспособност или определен вид и степен на увреждане вследствие заболяване.С оглед цитираните законови текстове е счел,че трайно намалената работоспособност вследствие на заболяване не представлява част от покритието на застраховка „Живот”, а е допълнителна застраховка, допълнително покрит риск, който може да бъде обхванат наред с рисковете,покрити от нея.Поради това е намерил ,че клаузата на чл.9.2.4 от застрахователен договор № 364/21.10.2011 г. не е в нарушение на чл.59 ал.3 вр. с ал.1 К., от което следва неоснователността и на втория иск.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа,че са налице такива по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Счита,че въззивният съд се е произнесъл по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:
-относно прилагането на чл.59 КТ и К.: следва ли работодателят от договорената по К. формула при изчисляване на обезщетението по нея да изважда изплатеното обезщетение,следващо се по реда на чл.222 ал.2 КТ.
Въпросът не е поставен в хипотеза съответстваща на решаващите изводи на въззивния съд, според които работодателят дължи обезщетение по чл. 222 ал.2 КТ в завишен размер,съгласно чл. 228 ал.2 КТ,изчислен по формула,посочена в чл. 61 К.,т.е. не е приел да е налице изваждане на обезщетение, а е счел,че начинът на изчисляването му е в съответствие с уговорена в К. формула.
Следващият въпрос, формулиран от касатора е :
-да бъде дадено тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД на чл.59 ал.3 К., а именно:”условията на застраховките не могат да бъдат по-неблагоприятни за работниците и служителите от предходните”, респективно на условията, уговорени в договор за застраховка № 181/29.07.2010 г. с покрит риск трайно намалена работоспособност и условията,уговорени в договор за застраховка №364/21.10.2011 г. с покрит риск трайно намалена работоспособност явяват ли се по-неблагоприятни за работниците и служителите по втория договор.
С този въпрос не може да бъде обосновано приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК,доколкото той не може да бъде преценен като правен.Тълкуването на договори ,приложени по делото, следва да бъде отнесено към обсъждане на доказателствата и правилността на постановения съдебен акт.
К. твърди,че по идентичен казус с решение на СГС по гр.д.№1296/2014 г., ІІ-г състав резултатът е обратен.Няма данни обаче това решение да е влязло в сила.Не е обосновано и второто поддържано допълнително основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. счита,че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. За да бъде селектирана касационната жалба касаторът следва да изведе материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е станал причина за вземане на решението му,като общо основание за допускане на касационното обжалване.Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК- т.1,същият не трябва да е относим към правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка или обсъждането на доказателствата по делото.Той трябва да е поставен в светлината на изложените от въззивния съд решаващи мотиви, а не в хипотези,съответни на защитната линия на касатора и които той счита за съществени, но които не са разгледани в обжалвания съдебен акт.Необходимо е и обосноваване на допълнително основание за касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. За да е налице основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК касаторът трябва да издири и приложи съдебна практика по релевантния въпрос,съдържаща противоречиви разрешения. В нейния обхват влизат само влезли в сила решения.За да е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК при липса на съдебна практика ,касаторът трябва да обоснове в какво се изразява непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретна правна норма,чието тълкуване иска.Всичко това не е сторено.
Н. на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване на решението на въззивния съд .
С оглед изхода на делото на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство.Искането за разноски за предходните инстанции е уважено с въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.06.2014 г. по гр.д.№538/2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав.
ОСЪЖДА К. В. З. да заплати на ДП „Р.”сумата 2 500 лв. разноски в касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: