О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
София, 21.01.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5748/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. срещу въззивно решение №1254 от 20.06.2014г. на САС, ГК, ІV – ти състав, постановено по в.гр.д.№ 102/2014год.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Твърди се, че изводът на съда, че придобитото имущество е със законни средства, както и за неоснователност на предявения от К. иск, предявен по реда на чл.28 ал.1 от ЗОПДИППД, с който се иска отнемане в полза на Държавата на подробно описаното в решението движимо и недвижимо имущество, е неправилен и необоснован. Искането е за отмяна на въззивното решение, с което потвърждавайки първоинстанционното решение, искът по чл.28 ал.1 от ЗОПДИППД е отхвърлен, и уважаване на същия.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Изложението по същество преповтаря съдържанието на касационната жалба – и в него касаторът излага собственото си разбиране по тълкуването на приложимите в случая правни норми, изразява несъгласието си с фактическите и правните изводи на съда и цитира извадки от различни съдебни актове, съдържащи произнасяне по идентични казуси. Счита, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната за съдилищата практика, които са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не формулира конкретни правни въпроси. За да обоснове наличието на основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът посочва, че „съдът приема за правомерен доход за придобиване на престъпно имущество по смисъла на ЗОПДИППД/отм./ получени суми съгласно оспорени по реда на чл.193 ГПК разписки, декларации и договори за заем, както и по свидетелски показания, което се явява решаващо за изхода на спора” и поради това решението му е в противоречие със задължителната за съдилищата практика на ВКС, формирана с приложените решения на ВКС. Счита също, че е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК , защото „допускането до касационно обжалване на въззивното решение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид че ще доведе до създаване на трайна и уеднаквена съдебна практика по спорните въпроси – могат ли като приходи да се включват сумите, за които се твърди, че са получени от ответниците по договори за заем, сключени с физически лица и следва ли същите да се приемат за законен източник на доходи по смисъла на ЗОПДИППД/отм./, както и по въпроса: достатъчно доказателство ли е представянето на оригиналите на оспорени по реда на чл. 193 ГПК частни документи за извършване констатация с преписите, представени по делото и потвърждаване пред съда на подписите от лицата заемодатели, за да се приеме за безспорно установено даването на посочените в тях суми”. За да обоснове наличието на поддържаното основание касаторът изразява несъгласие с направения от въззивния съд анализ на доказателствата, както и с формираните следствие този анализ фактически и правни изводи, като поддържа и оплакване за допуснато процесуално нарушение , изразяващо се в несвоевременно изготвяне на доклад по чл.146 ГПК.
Ответниците П. Д. И., Н. Г. А. и [фирма] в представен писмен отговор чрез адв. Д.З. от АК [населено място] вземат становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Ответниците Б. П. А. – действаща лично и със съгласието на родителите си П. Д. И. и Н. Г. А., и М. П. А. , представляван от законните си представители – родителите си П. Д. И. и Н. Г. А., не вземат становище.
Контролиращата страна също не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Обжалва се въззивно решение №1254 от 20.06.2014г. на САС, ГК, ІV – ти състав, постановено по в.гр.д.№ 102/2014год., с което е потвърдено решението на Кюстендилския окръжен съд, 4 състав, постановено на 11.11.2013 г. по гр. дело № 631/2009 г., с което исковете на комисията ищец, предявени на осн. чл.28 от ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, оценено на обща стойност 885 607,39 лева, са отхвърлени като неоснователни.
За да обоснове извод за неоснователност на исковете и да ги отхвърли, въззивният съд е приел следното: приложимият закон е ЗОПДИППД, който е отменен, считано от 19.11.2012г., но се прилага за заварените случаи, какъвто е настоящият, съгласно §5 от ДР на Закона; налице е мотивирано искане по чл.28 ал.1 от същия закон, за отнемане на подробно описаното имущество в полза на Държавата срещу ответниците, внесено пред първостепенния съд; престъплението, за което първият ответник е осъден с влязла в сила присъда, попада в обсега на чл.3 ал.1 т.4 от ЗОПДИППД – видно от представения по делото протокол от съдебно заседание, проведено на 27.10.2005 г. по НОХД № 872/2005 г. по описа на Видинския районен съд, по делото е постигнато споразумение между представителя на прокуратурата и защитника на подсъдимия, по силата на което П. Д. И. се е признал за виновен в това, че на 23.10.2002 г. е направил опит да пренесе през границата – ГКПП Брегово, стоки за търговски цели без знанието и разрешението на митницата, а именно – 930 бр. D. и 3 800 CD на обща стойност 11 886 лева – големи размери; на П. Д. И. е наложено наказание за извършено престъпление по чл. 242, ал.1, б. „д” във връзка с чл.18 от НК, а в полза на държавата са отнети вещите, предмет на контрабанда, както и лек автомобил, собственост на подсъдимия; безспорно е установено, че първите двама ответници са съпрузи , а третият и четвъртият ответник са техни деца, както и, че съпрузите са съдружници с равни дялове в търговското дружество-ответник; че е установено придобиването на посоченото в искането на К. имущество. След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключенията на вещите лица по извършените експертизи, съдът е обосновал извод, че разликата между установените разходи на ответниците и установените приходи от законни източници, която е в размер на около 2000 М. в полза на приходите, не може да обоснове извода, че през проверявания имот е придобито имущество на значителна стойност, източник на което е престъпната дейност, за която е бил осъден ответникът И., както и, че презумпцията на чл.9 от ЗОПДИППД /отм./ е опровергана. В тази връзка по отношение на спорния въпрос, могат ли като приходи да се включват сумите, за които се твърди, че са получени от ответниците по договори за заем, сключени с физически лица, съдът, позовавайки се на решение, постановено на 10.09.2012 г. по реда на чл. 290 ГПК по гр. д. № 1782/2010 г., ВКС, ІV г.о., е приел, че правилото за ограничение в доказването на договори на стойност над 5000 лв. не се отнася и за страните по договора и техните правоприемници, когато предмет на делото не са правните последици от сключването, изменяването, изпълнението и прекратяването на договора. Ако съществуването на договора има значение за други отношения между същите страни или за отношения на някоя от страните с трето лице, ограничението за доказване със свидетелски показания също не важи както за страната по договора, така и за третото лице. Приел е също, че в настоящия случай разписките и декларациите наистина са оспорени от процесуалния представител на ищеца, но лицата заемодатели са разпитани като свидетели от окръжния съд и под страх от наказателна отговорност са потвърдили пред съда както подписите си под тези разписки и декларации, така и даването на посочените в тях суми. Поради това е обосновал извод, че в приходите на ответниците следва да бъдат включени сумите, за които са събрани доказателства, че са дадени на заем и не са върнати. Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на Комисията за допуснато процесуално нарушение във връзка с доклада по чл.146 ГПК. В тази връзка е посочил, че несвоевременното изготвяне на доклад по чл.146 от ГПК, въпреки че представлява нарушение на процесуалния закон, само по себе си не може да обоснове незаконосъобразност на съдебния акт. Такъв извод не може да се направи и от обстоятелството, че съдът е допуснал разширена експертиза. Съгласно чл.147 от ГПК, страните са имали право да поискат допълнителна експертиза с оглед на събраните по време на съдебното дирене доказателства. А съгласно чл.201 от ГПК, съдът винаги има право да назначи допълнителна или повторна експертиза с цел проверка на изводите на предходна такава и с оглед на допълнително събраните по делото доказателства. Тези оплаквания на К. се явяват неоснователни.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на ВКС намира следното :
Не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на основание чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
В изложението на касатора във връзка с поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не са поставени конкретни и ясно формулирани материално-правни и процесуално-правни въпроси, обосноваващи извод за наличие на общо основание за допускане на касационен контрол. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора, а не свързан с общите оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, с оглед поддържаното от страната нарушение във връзка с възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства или с нарушение на процесуалните правила досежно необходимостта да се обсъдят всички доводи и съображения на страните, разпределение на доказателствената тежест и други, които се квалифицират по чл. 281 ГПК, но не обосновават приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторът не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, както и несъгласието си с фактическите и правни изводи на въззивния съд, които са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се има предвид и това, че когато липсва конкретно формулиран правен въпрос, съдът не може да се произнесе като формулира за сметка на касатора съответното питане в нарушение на принципа на чл. 6, ал. 2 ГПК за диспозитивното начало, тъй като така ще създаде възможност да се излезе извън рамките на търсената защита и съдействие и да се видоизмени волята на касатора за съдебното въздействие върху спора между страните.
Формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване, без съдът да се произнася по наличието или не на поддържаните от касатора допълнителни основания.
Поставените в изложението въпроси във връзка с поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК, макар и непрецизно формулирани, са обуславящи решаващите изводи на съда. Във връзка с последните обаче не е налице поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил съображения в тази насока , а и такива предпоставки не са налице. По поставените от касатора въпроси има ясна и пълна правна уредба и трайна и последователна практика на съдилищата, която не се нуждае от коригиране.
Предвид изложеното не са налице основанията, поддържани от касатора, за допускане касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответниците не са доказали реално сторени такива в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1254 от 20.06.2014г. на САС, ГК, ІV – ти състав, постановено по в.гр.д.№ 102/2014год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: