4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.761
София20.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3314/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез пълномощника си адв.Д. К., срещу решение № 8637 от 14.12.2012 г. по в.гр.д.№ 18150/2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-„в” въззивен състав, с което е потвърдено решение от 01.07.2011 г. по гр.д.№ 45783/2009 г. на Софийски районен съд, І г.о., 24 състав за отхвърляне на предявения срещу [фирма], ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл.232, ал.2, предл. първо от ЗЗД за заплащане на сумата 11 430 лв., представляваща наемна цена по договор за наем от 01.08.2005 г. за периода от м.януари 2008 г. до м.ноември 2008 г., включително.
В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост, с искане за касирането му. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за недоказаност на наемно правоотношение между страните по спора, което според жалбоподателката е в противовес на събраните писмени доказателства, а от друга страна твърди, че е следвало съдът да приложи разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, предвид всички данни по делото.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран следния правен въпрос: „Може ли търговец, който е изпълнявал задълженията си по наемно правоотношение, да се откаже да ги изпълнява занапред, с твърдението, че такова не е съществувало”. Въпросът е основан на разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, която според жалбоподателката е напълно приложима. Като допълнително основание за достъп до касация се поддържа т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове: решение №1442 от 23.12.2003 г. по гр.д. № 411/2003 г., ВКС, ТК; решение № 147 от 07.06.2006 г. по в.гр.д. № 193/2006 г. на АС – В.Т.; решение от 30.06.2006 г. по гр.д. № 501/2005 г. на САС, в които се приема, че търговец не може да се освободи от задължението си за престация, след като е приел престацията на насрещната страна без възражения.
Ответникът по касация – [фирма] и третото лице помагач на ответника – [фирма] не са заявили становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от жалбоподателката доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за недоказано съществуването на наемно правоотношение между [фирма] и [фирма] за исковия период. Позовавайки се на представения по делото договор за наем от 01.08.2005 г., сключен между третото лице- помагач/наемодател/ и ответното дружество/наемател/, вписан в Агенция по вписванията, Служба по вписванията, е изразил становище, че правата и задълженията по него, вкл. и това за заплащане на наемната цена за отдадения под наем склад от 780 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], са възникнали за страните по наемното правоотношение. Претендираното от ищеца право на собственост върху имота – предмет на договора за наем, е счетено за ирелевантно по отношение на облигационната връзка. Изложени са и допълнителни съображения както във връзка с представения анекс към договора от 01.10.2005 г., по силата на който ответникът се е задължил да заплаща наемната цена на ищеца, така и във връзка с поканата от дружеството – помагач до ответника за заплащане на наемната цена по сключения между тях договор. Според въззивния съдебен състав цитираният анекс не може да обвърже наемодателя, тъй като е сключен между главните страни по делото, без неговото съгласие. Поради неустановяване качеството на наемодател на ищеца за исковия период, е направен извод за неоснователност на предявения иск по чл.232, ал.2 ЗЗД. Макар и да не са споделени основните съображения на първата инстанция – за недоказаност на твърдението на ищеца за встъпване, по реда на чл.237 ЗЗД, в наемното правоотношение като наемодател, предвид липсата на доказателства за придобиване на складовото помещение – н.а. № 10/2005 г., съвпадането на крайните изводи по спора е обусловило потвърждаване на първоинстанционното отхвърлително решение.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване.
Като недоказана следва да се прецени основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, а именно въззивният съд да се е произнесъл по поставения материалноправен въпрос и той да е обусловил решаващите изводи по спорното право. Това е видно от съобразителната част към обжалвания съдебен акт. Дори и в изложението на основанията за достъп до касация жалбоподателката поддържа доводи за приложимостта на чл.293, ал.3 ТЗ, която разпоредба неправилно не била съобразена от въззивната инстанция, предвид конкретните данни по делото, свързани с изпълнение задълженията на наемателя. Всъщност, правният въпрос е обоснован с твърдяната от жалбоподателката неправилност на въззивното решение, което е недопустимо. Независимо от поддържаното оплакване за необоснованост на изводите на решаващия съд и доводите в жалбата за несъобразяване на част от писмените доказателства, не е формулиран процесуалноправен въпрос, относим към правомощията на въззивния съд при разрешаване на материалноправния спор по същество и към задължението за мотивиране на решението, а е недопустимо служебното извеждане на такъв въпрос от съдебния състав на ВКС. В посочения смисъл са задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които, за да е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо поставеният правен въпрос да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В цитираната тълкувателната практика на ВКС изрично е посочено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, както и, че съдът не би могъл служебно да формулира относим към изхода на делото правен въпрос.
Предвид липсата на общата предпоставка за достъп до касация, не следва да се преценява поддържаното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, както и цитираните съдебни актове, приложени към жалбата.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 8637 от 14.12.2012 г. по в.гр.д.№ 18150/2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-„в” въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: