6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 763
София, 08.10.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1369 по описа за 2018 г. взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от К. П. Б. и Е. Г. Б., чрез адв. М. С. от АК-Х., срещу въззивно решение № 1664/22.12.2017 г., постановено по въззивно гр.д. № 2303/2017 г. от Пловдивския окръжен съд в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят на Г. И. А. и Е. Л. А. сумата от 5 451 лева, получена на отпаднало основание, поради разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № …., том …, дело № …. от 27.11.2012 г. на нотариус С. З., с район на действие РС-П., и която сума е усвоена за рефинансиране на кредит „Жилище“ № 15244/ 03.04.2006 г. с кредитополучатели К. П. Б. и Е. Г. Б., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.12.2016 г. до окончателното й изплащане, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Касаторите К. П. Б. и Е. Г. излагат касационни доводи за недопустимост на въззивното решение поради липса на активна процесуална легитимация на ищците и произнасяне на въззивния съд по непредявен иск, както и за неправилност – поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
Насрещните страни Г. и Е. А., чрез адв. Д. Р. от АК-П., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като в условия на евентуалност поддържат, че жалбата е неоснователна. Молят за присъждане на съдебно-деловодни разноски, сторени в първа, въззивна и касационна инстанция.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Ищците Г. и Е. А. са предявили против К. и Е. Б. иск за връщане на сумата от 5 451 лв. – получена на отпаднало основание, поради разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане, обективиран в нотариален акт № …, том …, дело № … от 27.11.2012 г. на нотариус З. с район на действие ПРС, на осн. чл. 55, ал. 1 , предл. 3 ЗЗД и на сумата от 937,48 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва, натрупана за периода от 02.12.2013 г. до 02.12.2016 г 2 258,48 лв., както и след 02.12.2016 г. до окончателното издължаване.
Въззивният съд уважил иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и по чл. 86, ал.1 ЗЗД за времето след подаване на исковата молба, като отхвърлил иска за мораторна лихва, натрупана преди това.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, оформен в нот. акт № …, том …, дело № … от 27.11.2012 г., ищецът Г. А. придобил от втория си баща К. Б. и майка си Е. Б. недвижим имот, съставляващ апартамент в [населено място]. Праводателите Б. имали непогасен жилищен кредит, обезпечен с договорна ипотека върху процесния недвижим имот. Г. А. по време на брака си с Е. А. сключили договор за потребителски кредит от 19.04.2012 г., като със сумата 7 396,80 лева бил погасен остатъкът от ипотечния кредит на Б., при което била заличена договорната ипотека.
Съдът намерил, при анализ на събраните данни по делото, че прехвърлителите по алеаторния договор поставили като условие за изповядване на сделката приобретателите А. да погасят съществуващия кредит „Жилище“ № 15244/ 03.04.2006 г., отпуснат на Б. с цел закупуване именно на процесния имот. Тази уговорка била неформална и не била отразена при последващото прехвърляне на имота в изискуемата нотариална форма, но това не я прави недействителна, нито изключва връзката й с алеаторния договор. За да достигне до горния извод, съдът установил, че именно в изпълнение на тази уговорка, А. сключил договор за потребителски кредит № ПД–15436/ 19.04.2012 г., в който било уговорено, че част от сумата в размер на 7 396,80 лева щяла да бъде използвана за рефинансиране на кредит „Жилище“ № 15244/03.04.2006 г. с кредитополучатели К. и Е. Б. и е извършил погасяване на заема. В процесния имот А. живеели още от 2006 г., като го ползвали самостоятелно и имали намерение да придобият в собственост, съответно да запазят от принудително изпълнение . Свидетелят Одварков също установил, че заплащането на процесната сума било свързано с последващото прехвърляне на недвижимия имот и част от преддоговорните отношения между страните, които водели преговори за прехвърлянето на имота, считано от май-юни 2012 г. Съдът отхвърлил довода на ответника Б., че нямал интерес да бъде погасен ипотечния кредит, тъй като отчел обстоятелството, че с изплащане на кредита задължението на К. Б. към банката се погасявало, а в противен случай банката можела да насочи принудително изпълнение както срещу ипотекирания имот, така и срещу всяко друго имущество, притежавано от Б.. Въззивната инстанция отхвърлила като неоснователен и доводът, че поради изминалия период от време, не можела да се установи връзка между сключването от ищците на договора за потребителски кредит, погасяването на остатъка от ипотечния кредит на ответниците и сделката по прехвърляне правото на собственост върху процесното жилище срещу задължение за гледане. В хода на въпросния времеви период било подготвяно прехвърлянето на имота – технически били подготвяни необходимите документи за сделката.
Алеаторният договор бил развален поради неизпълнение. Б. възстановили собствеността върху имота. Извършеното от приобретателите погасяване на ипотечния кредит се явява на отпаднало основание, поради което искът е уважен от въззивня съд.
Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване със следните въпроси: налице ли е институтът на неоснователното обогатяване в хипотезата на самостоятелно съществуване на две отделни правоотношения, свързани помежду си от условие, което към момента на извършване на даването не се е сбъднало, тоест не е било налице основание за извършване на плащане по ипотечния кредит; допустимо ли е събирането на гласни доказателства за установяване на съществени условия от договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане от 27.11.2012 г., сключен с нотариален акт, вписан под № 26, том 82, дело № 14845/2012 г. на АВ-П.; какви доказателства – гласни или писмени, се установява основанието за сключване на писмена сделка – Договор за потребителски кредит № ПД-15436/19.04.2012 г..
Според касаторите повдигнатите въпроси са от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото – хипотезата на чл. 280, ал. , т. 3 ГПК.
Освен това, считат, че въззивното решение е очевидно неправилно и недопустимо, като не излагат твърдения, различни от касационните доводи, дали основание и за поставените от тях въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съдебният състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставеният правен въпрос във връзка с тълкуване на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е неточно зададен – съдът е установявал основанието, поради което А. са изпълнили вместо Б., като са погасили техен ипотечен кредит към трето лице. То е свързано със сключване на алеаторния договор и придобиването в резултат на това собствеността върху недвижимия имот от приобретателите А.. След като алеаторният договор е развален и А. са загубили собствеността върху ипотекирания имот, то и дадените от тях пари за запазване на имота, в изпълнение на дълга на праводателите, които са върнали собствеността си върху същия имот, се явяват на отпаднало основание. От друга страна, задължението за реституция на полученото във всички хипотези на неоснователно обогатяване, вкл. по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, е извъндоговорно. В същото време, хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД урежда отношения между двете страни, възникнали по повод изпълнение на задължение, което е имало основание, но чийто правопораждащ факт е заличен с обратна сила. Тогава, освен даване и получаване, включва се и наличие на основание към момента на получаването и настъпване на последващ юридически факт, обуславящ извод за заличаване на последиците от основанието. В случая „даването“ е от А. чрез погасяване на ипотечния кредит, „получаването“ е от облагодетелствалите се лица – Б., основанието, поради което е извършено разместването на блага – придобиване на собственост върху недвижим имот въз основа на договор за издръжка и гледане, а юридическият факт, заличаващ последиците от основанието – развалянето на алеаторния договор. Разрешението на въззивния съд по приложение на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД не противоречи на принципните постановки, дадени в ПП № 1/1979 г. на ВС РБ, като е съобразено и с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По тълкуване на нормата има богата и константна съдебна практика, като не са налице ни твърдения, нито има основания да се приеме, че тя се нуждае от осъвременяване или , че е неточна.
Другите два въпроса относно допустимостта на гласни доказателства са неотносими – съдът е установявал основанието за даване на исковата сума от А. на банката – кредитор на Б., а не условия или основанието на алеаторния договор, нито на потребителския. От друга страна, сключването на потребителския договор е установен с писмени доказателства. Няма никаква пречка да се установява целта, поради която е теглен потребителският кредит, съответно за какво са използвани получените пари, а и договорът е сключен между А.и банката – кредитор, поради което пък няма и никакво отношение евентуално хипотезата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК по настоящия спор, по който насрещни страни са А. и Б..
Касаторите не сочат на причина, която би обусловила евентуално извод за недопустимост на въззивното решение. Правят смешение между процесуална легитимация (твърдението на ищеца, че е носител на защитаваното субективно материално право) и материалноправна легитимация – в случая дали действително ищецът има право на получи търсената сума, което е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на исковото производство.
При проверка настоящият състав не намира основания и за служебно допускане на касационно обжалване с оглед валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт, както и поради негова очевидна неправилност.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Насрещните страни не са представили доказателства за сторени в производството пред Върховен касационен съд съдебноделоводни разноски поради което такива не им се присъждат. Искането за присъждане от настоящия състав, в процедурата по чл. 288 ГПК, на сторени в предходни инстанции съдебноделоводни разноски е недопустимо.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1664/22.12.2017 г., постановено по въззивно гр.д. № 2303/2017 г. от Пловдивския окръжен съд в частта, с която К. П. Б. и Е. Г. Б. са осъдени да заплатят на Г. И. А. и Е. Л. А. сумата от 5 451 лева, получена на отпаднало основание, поради разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане, обективиран в нотариален акт № …, том …, дело № …….. от 27.11.2012 г. на нотариус С. З., с район на действие РС-П., и която сума е усвоена за рефинансиране на кредит „Жилище“ № 15244/ 03.04.2006 г. с кредитополучатели К. П. Б. и Е. Г. Б., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.12.2016 г. до окончателното й изплащане, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД .
РАЗНОСКИ не се присъждат.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: