7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
гр. София, 11.03.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1665 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №696 от 20.11.2014г. по т.д. №929/2014г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено Решение № 156 от 23.04.2014г. по търг.дело №26/2013г. на Смоленски окръжен съд в частта му, с която същият е отхвърлил предявения от [фирма], [населено място], против [община] иск по чл.266 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.286 от ТЗ за сумата от 4 872,42 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 487,24 лв., представляваща договорна неустойка по чл.92 от ЗЗД, като вместо това е осъдена [община] да заплати на [фирма], [населено място], към първоначално присъдената сума 74,38 лв. допълнително още сумата 4 872,42 лв. или общо сумата 4 946,80 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР на обект „Изкоп на канал за полагане на водопровод в [населено място], [община]“, съгласно договор за изпълнение на малка обществена поръчка № Д-180/29.07.2010г., както и да заплати сумата 487,24 лв., представляваща неустойка по чл.92 от ЗЗД, дължима по чл.12 от същия договор, ведно със законната лихва върху тях, считано от 29.04.2013г. до окончателното им заплащане. Със същото решение е отменено решение №156 от 23.04.2014г., по т. д. №26/2013г. на Смоленски окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен искът по чл.266 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.286 от ТЗ за сумата от 58 977,88 лв., представляваща дължимо възнаграждение по договорите за малка обществена поръчка № 231 от 13.07.2007г. и №1 от 10.01.2008г., както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.92 от ЗЗД за сумата от 5 897,79 лв, представляваща договорна неустойка, вместо което е осъдена [община] да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 58 977,88 лв., представляваща възнаграждение за извършени и приети от възложителя СМР, дължимо по договор №1 от 10.01.2008г. с предмет „Рехабилитация и изграждане на улиците в населените места в [община]“, за изграждане на подпорна укрепителна стена на [улица]в [населено място], приета с констативен протокол от 10.12.2010г., ведно с дължимата законна лихва върху тази сума, считано от 29.04.2013г. до окончателното й заплащане, както и да заплати сумата от 5 897,79 лв., представляваща договорна неустойка по чл.92 от ЗЗД, дължима съгласно чл.14 от договора №1 от 10.01.2008г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.04.2013г. до окончателното й заплащане. Със същото решение [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 5159 лв., представляваща съдебни разноски, направени от ищеца пред първата инстанция, както и сумата 8604 лв. – съдебни разноски пред въззивната инстанция.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд неправилно е възложил в тежест на [община] заплащането на неустойки за забава на дължимото възнаграждение по договорите между страните, ведно със законни лихви за забава на същите суми. Наред с това поддържа, че не са налице предпоставките за възникването на задължение на общината като възложител за плащане на възнаграждение за изпълнените СМР. Твърди,че по силата на сключените договори плащанията е следвало да се извършват след приемане на извършените видове СМР на база подробна количествена сметка и съставени актове и протоколи по време на строителството, както и надлежно оформени счетоводни документи., каквито в случая не са съставени. Моли обжалваното решение да бъде отменено, като претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касаторът поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Допустимо ли е кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД? Следва ли да се присъди обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД ако страните са уговорили в договора неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение? Допустимо ли е присъждането на законна лихва за забава върху присъдена неустойка? Поддържа, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС на РБ, обективирана в решение №68 от 09.07.2012г. по т.д.№450/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №230 от 13.07.2011г. по т.д.№1088/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Поставя и въпросите: Допустимо ли е нарушаване на параметрите на обществената поръчка – условията при които е открита, проведена и обявена, след като поръчката е приключила с обявяване на кандидата за изпълнението й? Разходите за кои СМР представляват необходими допълнителни такива, невключени в обществената поръчка и в частност, изграждането на нов обект – извън предвидения по количествено стойностната сметка, такъв разход ли е? Поддържа, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС на РБ, обективирана в решение №82 от 19.02.2011г. по т.д.№658/2010г. на ВКС, ТК, І т.о.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], не изразява становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е недопустима в частта, с която се обжалва решение №696 от 20.11.2014г. по т.д. №929/2014г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е отменено Решение №156 от 23.04.2014г. по търг.дело №26/2013г. на Смоленски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], против [община] иск по чл.266 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.286 от ТЗ за сумата от 4 872,42 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 487,24 лв., представляваща договорна неустойка по чл.92 от ЗЗД, като вместо това е осъдена [община] да заплати на [фирма], [населено място], към първоначално присъдената сума 74,38 лв. допълнително още сумата 4 872, 42 лв. или общо сумата 4 946,80 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР на обект „Изкоп на канал за полагане на водопровод в [населено място], [община]“, съгласно договор за изпълнение на малка обществена поръчка №Д-180/29.07.2010г., както и да заплати сумата 487,24 лв., представляваща неустойка по чл.92 от ЗЗД, дължима по чл.12 от същия договор, ведно със законната лихва върху тях, считано от 29.04.2013г. до окончателното им заплащане.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.2 от ГПК, в редакция ДВ бр.100/21.12.2010г., която съгласно пар.14 от ЗИДГПК /обн.ДВ бр.50/03.07.2015г./ е приложима в настоящото производство, от обхвата на касационния контрол са изключени решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 10 000 лв. В случая предявените искове по чл.266 ал.1 от ЗЗД и по чл.92 от ЗЗД за присъждане на възнаграждение и неустойка по договор за изпълнение на малка обществена поръчка № Д-180/29.07.2010г. са в размер под 10 000 лева, поради което въззивното решение в тази му част, на основание чл. 280 ал.2 от ГПК, не подлежи на касационен контрол.
Касационната жалба в останалата й част, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
По отношение на поставените в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси относно възможността за кумулиране на законна лихва и неустойка за забава, касаторът не е обосновал наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. С обжалваното решение са присъдени неустойка в размер на 5 897,78 лева за забава на дължимото възнаграждение за СМР по договор №231 от 13.07.2007г., изменен с договор №1 от 10.01.2008г., както и законна лихва за забава на дължимата главница от 58 977,88 лв. за периода от датата на исковата молба до окончателното изплащане. По отношение на възможността върху главницата да бъде присъдена законна лихва за забава по чл.86 от ЗЗД, когато в договора между страните е уговорена неустойка е налице задължителна практика обективирана в цитираните от касатора решение № 230 от 13.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1088/2009 г., II т. о. и решение № 68/09.07.2012 г. по т. дело № 450/2011 г. В същите е прието, че обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД се дължи и при наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойка не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и договорната неустойка не му се дължи. Също така е прието, че обезщетение по чл.86 ал.1 от ЗЗД в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение може да се присъди и ако страните са уговорили в договора неустойка за този вид неизпълнение и неустойката е заплатена от длъжника или кредиторът претендира заплащането на неустойка заедно с претенцията си за обезщетение. В този случай искът по чл.86 от ЗЗД е основателен само за разликата между неустойката и по – големия размер на законната лихва. Цитираните от касатора решения обаче касаят хипотези, в които се претендира законна лихва и неустойка за един и същ период на забава на паричното задължение. В настоящата хипотеза не е предявена самостоятелна претенция за законна лихва по чл.86 от ЗЗД, за период предшестващ датата на исковата молба, а законната лихва е присъдена като последица от уважаването на предявения осъдителелен иск по чл.266 от ЗЗД. Поради изложеното разрешенията в цитираните от касатора решения на ВКС не са относими към настоящия случай, съответно не може да се направи извод, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС.
Поставеният правен въпрос относно възможността за нарушаване на параметрите на обществената поръчка е от значение за изхода на делото, доколкото е обусловил изводите на съда за основателност на предявения иск с правно основание чл.266 от ЗЗД за сумата 58 977,88 лв., представляваща дължимо възнаграждение за изпълнени СМР по договор №231 от 13.07.2007г., изменен с договор №1 от 10.01.2008г., с предмет „Рехабилитация и изграждане на улиците в населените места в [община]. Неоснователни обаче са доводите на касатора за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. На поставения от касатора въпрос е даден отговор в цитираното в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК решение №82 от 19.02.2011г. по т.д.№658/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК. То формира задължителна практика по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК в смисъл, че когато договорът е сключен по реда на ЗОП, изменението му не може да нарушава параметрите на обществената поръчка – условията при които е открита, проведена и обявена за приключила с одобряването на кандидата за изпълнението й. Изменението в съществени параметри на поръчката в хода на процедурата по ЗОП е недопустимо, а промяната им след сключването на договора, може да бъде разглеждано като заобикаляне на този закон. В хода на изпълнението на договора може да се установи необходимостта от извършване на допълнителни видове работи с оглед качество, срокове и пр., но в този случай не би се касаело за изменение на постигнатото съгласие, а за дейности с обслужващо предназначение. Настоящият съдебен състав споделя тази практика, която е съобразена и от Пловдивския апелативен съд. След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че макар по силата на договор №231 от 13.07.2007г., за обект „улица И.“ да е било възложено изпълнение на СМР на стойност 23 000 лева, след започване на изпълнението е било установено, че старата подпорна стена е компрометирана, като е било необходимо същата да бъде съборена и на нейно място да се изгради нова масивна укрепителна стена. Приел е, че не е било възможно рехабилитацията на [улица]да се осъществи без да се направи такава масивна укрепителна стена. При тези фактически констатации и в съответствие с мотивите на №82 от 19.02.2011г. по т.д.№658/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., въззивния съд е приел, че видовете СМР, които са необходими за изпълнение на възложеното с договора за обществена поръчка и са реално извършени от изпълнителя и приети, без възражения, следва да бъдат заплатени от възложителя.
Във втората част поставения от касатора въпрос „кои невключени в поръчката СМР представляват необходими допълнителни такива“, не може да бъде определен като правен въпрос от значение за изхода на спора. Отговорът на този въпрос е предмет на конкретна преценка по всяко дело, основана на доказателствения материал и е обусловен от установяване на фактите във всеки конкретен случай.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл.280 ал.2 от ГПК, подадената от [община] касационна жалба срещу решение №696 от 20.11.2014г. по т.д. №929/2014г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е отменено Решение №156 от 23.04.2014г. по търг.дело №26/2013г. на Смоленски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], против [община] иск по чл.266 ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.286 от ТЗ за сумата от 4 872,42 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 487,24 лв., представляваща договорна неустойка по чл.92 от ЗЗД, като вместо това е осъдена [община] да заплати на [фирма], [населено място], към първоначално присъдената сума 74,38 лв. допълнително още сумата 4 872,42 лв. или общо сумата 4 946,80 лв., представляваща възнаграждение за извършени СМР на обект „Изкоп на канал за полагане на водопровод в [населено място], [община]“, съгласно договор за изпълнение на малка обществена поръчка № Д-180/29.07.2010г., както и да заплати сумата 487,24 лв, представляваща неустойка по чл.92 от ЗЗД, дължима по чл.12 от същия договор, ведно със законната лихва върху тях, считано от 29.04.2013г. до окончателното им заплащане.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №696 от 20.11.2014г. по т.д. №929/2014г. на Пловдивски апелативен съд в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва от страните с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, ТК, в едноседмичен срок от съобщението, в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.