7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
гр. София 29.10.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 28 октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2317 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. София Т.П. срещу решение № 917/18.04.2019 г.по гр.дело № 4348/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 4836/17.07.2018 г. по гр.дело № 16227/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от С. Б. М. против Прокуратура на РБЪлгария иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3,пр.1,вр.чл.4 ЗОДОВ за разликата над 3000 лв. до 6000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от водено срещу нея незаконно производство, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.02.2017 г. до окончателното изплащане и вместо отменената част е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на С. Б. М. допълнително обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000 лева, ведно със законната лихва, считано от 06.02.2017 г. до окончателното изплащане и в частта на въззивното решение, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за сумата 3000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от 06.02.2017 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г., 2. за наличието на пряка причинна връзка между причинените неимуществени вреди и увреждането, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.3 и т.11 от т.решение № 3/22.04.2005 г. по т.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, 3. за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, 4. за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответницата по касационната жалба С. Б. М., чрез адв. Д. П. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди в размер на сумата 1500 лв. не е обжалвано и е влязло в сила.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
Прието е за установено по делото наличието на елементите от фактическия състав на чл. 2, ал.1, т.3, пр. 1 от ЗОДОВ – в хипотезата на повдигнато срещу лицето обвинение за умишлено престъпление, по което е оправдано с влязъл в сила съдебен акт, което е предпоставка за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на Република България, която е повдигнала обвинението.
Относно оплакванията в жалбите за присъдения размер на обезщете нието, което ответната е твърдяла, че е завишен, а ищцовата страна за недоста тъчен да обезщети доказаните болки и страдания съдът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претър пените вреди. Посочил е, че размерът на обезщетението се определя съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, преценени с оглед общия критерии за справедливост по чл. 52 от ЗЗД /т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК/.
Преценено е, че присъденото от състава на СГС обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. е несъответно на доказаните и твърдени страдания, търпени от цялото наказателно производство.
Посочил е, че се претендира обезщетение за причинени неимуществени вреди от наказателно производство, продължило повече от 6 години, съобразно твърденията в исковата молба, приключило с влизане в сила на оправдателната присъда с решение на СГС от 06.02.2017г., с което е потвърдена присъдата на първата инстанция от 25.02.2016 г. Приел е, че повдигнатото обвинение срещу ищцата С. М. е по чл. 206, ал. 3, вр. с ал. 1 от НК – за това, че в периода 28.07.2010 г. – 02.08.2010 г., противозаконно присвоила владяна от нея чужда движима вещ, собственост на „И.“ ЕАД – седлови влекач, марка „М.“, модел „А.“, на стойност в големи размери – 48 000 лв., за което се предвижда „лишаване от свобода от 3 до 10 години“, т.е. за „тежко“ по смисъла на чл.93,т.7 НК престъпление. Прието е, че в исковата молба не е посочен първоначалният момент, от който да се счита, че ищцата е започнала да търпи негативите от наказателното производство, но е посочен общ период на продължителност от над 6 години. Посочено е, че съставът на СГС е приел за начален момент – привличането й като обвиняем с постановление от 09.06.2014г., и до влизане в сила на оправдателната присъда на 06.02.2017г. периодът е приет за 2 години и 8 месеца.
Съдът е приел за установено от приложеното досъдебно производство, ДП № 15266/11г., пр.№ 13708/11г. на СРП, че с Постановление от 17.11.2011г. е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител, като първа за разпит в качеството на свидетел е посочена ищцата, като преди това – на 27.10.2011г. са й снемани обяснения. Според съда независимо, че до привличането й като обвиняем образуваното досъдебно наказателно производство се е водило срещу неизвестен извършител, при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, за което по-късно лицето е обвинено, то практиката приема, че същото търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му и повдигане на обвинение, ако той е бил единственото лице, което би могло да извърши престъпното деяние. Приел е, че обичайно това са случаите, при които престъплението е по служба и с оглед на заеманата позиция съответното лице е единственото на дадената длъжност, което да е извършителят. Приел е също, че случаят е точно такъв, тъй като именно ищцата е била съдружник и управител на дружеството – лизингополучател на процесната движимост, представлявала го е в правоотношенията с лизингодателя и носи отговорност за стопанисването й, поради което е формиран извод, че много преди привличането й като обвиняем е била заподозряното лице. Прието е, че непосредствено след дадените от последната писмени саморъчно написани обяснения на 27.10.2011г. за изясняване отношенията между страните по договора за лизинг по повод бракуването на предадената вещ, на 17. 11.2011г. прокурор при СРП е постановил образуване на досъдебно производство срещу неизвестен извършител за това, че в периода 28.07.2010 г. – 02. 08. 2010г., противозаконно присвоила владяна от нея чужда движима вещ, собственост на „И.“ ЕАД – седлови влекач. Според въззивния съд обстоятелството, че е разпитвана в качеството на свидетел именно по повод своенето на процесната вещ, което е елемент от фактическия състав на повдигнатото в случая конкретно обвинение срещу неизвестен извършител, то ищцата на много ранен етап е придобила усещането, че е заподозряната по това дело. С оглед на това е изведен извод, че е доказано твърдението на ищцата, че търпи болки и страдания от по-ранен период, който съдът е приел, че е от края на 2011г. Формиран е извод, че релевантният за преценка обема на търпените болки и страдания период е от 6 години и два месеца.
Приел е, че наложената мярка за неотклонение е „подписка“ с постановление от 03. 04. 2014 г. Приел е също, че с Присъда № 1201 от 25.02.2016 г. на СРС е признал ищцата за невиновна по повдигнатото обвинение. Присъдата е потвърдена с Решение № 164 от 06. 02.2017 г. от състав на СГС.
Обсъдени са показанията на свидетеля К., с когото ищцата живее на фактически начала, съдружник във фирмата й, и управител от 3-4 години. Според тези показания преди наказателното дело тя е била управител на фирмата, която е транспортна. Воденото дело се отразило на атмосферата във фирмата, имало брожения, хора напускали, и тях ги викали на разпити. Тя започнала да се държи неадекватно, да вика; другите фирми спрели да им дават поръчки, отразило се на работата им; тя също е международен шофьор и не можела да пътува, тъй като трябвало да се явява по дела. Доста се променила, не можела да спи. Посочил е, че сега се пооправила, появило се внуче. Ходили на лекар няколко пъти, мисли, че е лежала в болница 3-4 дни. В последствие той поел фирмата, защото тя нямала време и нерви да се занимава с това. Пак не се получило, тъй като нещата били променени, много хора се били отдръпнали. Били блокирани сметките, не можело да се плаща. Наказателното дело й се отразило много зле. Получили се проблеми в семейството – повдигнатото обвинение препятствало кандидатстването на сина й за работа в полицията; започнали кавги в семейството, със снахата; останала без апартамент, тъй като им били запорирани сметките, не можела да плаща задълженията си и банката го взела. Тежко го преживява, винаги носи хапчета със себе си. Въззивният съд е преценил показанията на свидетеля при условията на чл.172 ГПК, като не ги е възприел в частта на изнесеното, че е лежала в болница, че е имала кредит и е загубила апартамента, които са факти, за които страната, според съда следва да притежава и представи писмени доказателства. Посочил е, че твърдения в този смисъл липсват в исковата молба, както и досежно възникналите проблеми във фирмата, с кандидатстването на сина й за работа в полицията, за здравословни проблеми.
При тези данни, като е съобразил възрастта на ищцата – на 45 години към момента на образуване на досъдебното производство; вида и тежестта на повдигнатото й обвинение, което е за тежко престъпление; продължителността от 6 години и 2 месеца на цялото производство, което е доста над разумния срок за производство срещу един обвиняем по едно повдигнато обвинение; установените от показанията на разпитания свидетел нарушение на психическото и емоционално равновесие, тревожност и притеснения, които са й причинени от воденото разследване и явяване пред съд, съдът е приел, че сумата от 6 000 лв. в случая е справедливото обезщетение за твърдените и доказани неимуществени вреди. За да увеличи размера на обезщетението въззивният съд е приел, че дава превес на установената по-голяма продължителност на периода на търпените болки и страдания, значителния брой / 13/ на съдебни заседания в СРС, на които е присъствала лично, което неминуемо й е причинявало допълнителен стрес и напрежение; както и на обстоятелството, че съгласно мотивите на актовете на наказателните състави деянието е несъставомерно, че са налице граждански отношения между страните по лизинговия договор, което обичайно създава усещане за тенденциозно отношение към репресираното лице, придобило качеството на обвиняем и подсъдим за немалък период от време, в подкрепа на което, според съда е и обстоятелството, че прокурорът от СГП не е поддържал протеста във въззивната инстанция. За да не уважи жалбата на ищцата за по-голям размер на обезщетението, съдът е съобразил следните обстоятелства: не й е налагана тежка мярка за неотклонение; няма твърдения и съответно надлежни данни за сериозни увреждания на здравословното й състоя ние; не е имало медийно оповестяване на случая; оправдана е още на първа ин станция. Изведен е извод, че обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която искът за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 3000 лв. до 6 000 лв., като се постанови ново, с което да се присъди допълнително обезщетение от 6 000 лв.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи и четвърти въпроси от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение № 161/03.06.2016 г. по гр.дело № 377/2016 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съгласно установената задължителна съдебна практика, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства; с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи (ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК ВКС). Прието е, че обстоятелства от значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на мерките на процесуална принуда; броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и пр. фактори, в т. ч. икономическите условия на живот в страната, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 202/20.06.2016 г. по гр.дело № 403/2016 г. на ВКС, IV г.о по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. С въззивното решение съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените неимуществени вреди. Взети са предвид възрастта на ищцата – на 45 години към момента на образуване на досъдебното производство; вида и тежестта на повдигнатото й обвинение, което е за тежко престъпление; продължителността от 6 години и 2 месеца на цялото производство, което е доста над разумния срок за производство срещу един обвиняем по едно повдигнато обвинение; установените от показанията на разпитания свидетел нарушение на психическото и емоционално равновесие, тревожност и притеснения, които са й причинени от воденото разследване и явяване пред съд. Увеличеният размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е обоснован с установената по-голяма продължителност на периода на търпените болки и страдания, значителния брой / 13/ на съдебни заседания в СРС, на които ищцата е присъствала лично, което неминуемо й е причинявало допълнителен стрес и напрежение; както и на обстоятелството, че според мотивите на актовете на наказателните състави деянието е несъставомерно, че са налице граждански отношения между страните по лизинговия договор, което обичайно създава усещане за тенденциозно отношение към репресираното лице, придобило качеството на обвиняем и подсъдим за немалък период от време, в подкрепа на което, според съда е и обстоятелството, че прокурорът от СГП не е поддържал протеста във въззивната инстанция. Съдът е взел предвид и обстоятелствата, че на ищцата не е налагана тежка мярка за неотклонение; няма твърдения и съответно надлежни данни за сериозни увреждания на здравословното й състояние; не е имало медийно оповестяване на случая; оправдана е още на първа инстанция. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагане критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението.
С т. решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – т.3 е застъпено становището, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.4 ЗОДОВ, че отговорността е обективна и не е обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Прието е, че елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган – т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона или ако противоречат на материално правно и процесуални норми. Според същото тълкувателно решение държавата не отговаря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия, че в този случай се изследва доколко поведението на пострадалия е в причинно следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност. Прието е, че ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговаря, а ако само е допринесъл обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. С т.11 от същото решение е прието, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Застъпено е становището, че в случаите на частично оправдаване се вземат предвид всички обстоятелства – броят на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан, причинна връзка между незаконността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невиновен и причинените вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. Като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, съответно установените релевантни за спора факти и обстоятелства съдът е формирал решаващите изводи, че в настоящият случай е налице фактическия състав на чл.2,ал.1,т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата, чрез ответника по иска за причинените неимуществени вреди на ищцата С. М.. Приета е за установена пряка причинна връзка между причинените вреди и действията на длъжностни лица – прокурори от Прокуратурата на РБългария като правозащитен орган, които са повдигнали и поддържали обвинение срещу ищцата за извършено престъпление, посочено по-горе. С оглед на това съдът преценява за неустановена предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по този правен въпрос.
Не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава, че има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която е контролноотменителна и дейността й е проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Прието е, че при въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, че достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Прието е, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща.
С решение № 51/103.2016 г. по гр.дело № 4621/2015 г. на ВКС, III г.о., по чл.290 ГПК е прието, че съгласно задължителната практика на ВКС, въззивният съд следва да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си. Мотивите на въззивното решение трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Въззивният съд е разрешил правният въпрос по същият начин. В случая съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и причинените неимуществени вреди на ищцата. Решението е мотивирано, което е израз на дейността на въззивния съд като решаваща.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 917/18.04.2019 г. по гр.дело № 4348/2018 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 8691/02.05.2019 г., подадена от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура Т. П.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: