О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 771
гр. София 06.07.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 29 май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 417 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците Д. Д. М. и М. С. М., двамата, чрез адв. Д. Г. против решение № 105/11.07.2016 г. по в.гр.дело № 114/2016 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 510/29.09.2015 г. по гр.дело № 3328/2014 г. на Ямболския районен съд в частта, с която по предявения иск с правно основание чл.135,ал.1 ЗЗД за относително недействителен по отношение на [фирма] клон Б. е обявен договорът за покупко-продажба по нот.акт № 84/2013 г. по силата на който Д. Д. М. и М. С. М. са продали на Т. М. М. 1/2 ид.част от недвижимия имот в [населено място] – апартамент № 107 в[жк], [жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 87374.534.47.1.107 по кадастралната карта на [населено място]. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. по въпроса, свързан с редовността на връчвания на съобщения и призовки по делата, уреден в чл.37-58 ГПК. Сочат, че в настоящия процес са извършени редица нарушения на съдопроизводствените правила в този аспект, тъй като съдебни заседания са провеждани, без изобщо жалбоподателите да са призовавани за тях, а съобщения и уведомления по делото са приемани за редовно връчени без това изобщо да се е случило, и без да са получавали съответните съдебни книжа. Жалбоподателите сочат, че не са уведомени лично или чрез пълномощник по делото по съответния ред – с призоваване от адреса, на който живеят и който се съдържа в кориците на делото. Поддържат, че съдът е приел, че не са извършили процесуални действия, макар те да са извършени. Например окръжния съд Я. твърди, че по отношение на жалбоподателите и едната им дъщеря А. М. решението на първоинстанционния съд е влязло в сила, тъй като не са го обжалвали. Поддържат също, че това не е вярно, тъй като всички ответници по иска са подали въззивни жалби срещу постановеното решение от Районен съд Ямбол, че по този начин са лишени от възможността да участват в съдебния процес и да осъществят в пълен обем правото си на защита, че изложеното представлява съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е ставало причина за отмяна на съдебни решения като порочни. Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решение на петчленен състав на ВКС, определение на състав на ВКС, 2. когато свидетел при режим на довеждане не е доведен от страната, която го е поискала, а същият се е явил лично пред съда, докато самата страна по делото не се е явила в съдебно заседание, но е изразила волята си да бъде даден ход на делото, то какво следва да бъде процесуалното поведение на съда – да допусне и разпита свидетеля в това съдебно заседание или не, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. кога е изпълнен фактическия състав на чл.135 ЗЗД, за да бъде предявеният по този ред иск основателен – някои съдилища приемат за релевантен фактът вземането на кредитора да е станало изискуемо, а за други това не е задължително, решаван противоречиво от съдилищата, 4. по отношение на елемента от фактическия състав на чл.135 ЗЗД – задължително ли е атакуваната сделка да е намалила имуществото на длъжника, или имуществото може и да не е намалено, но е достатъчно, че е извършен някакъв акт на разпореждане с него. Трети и четвърти въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирано е решение от 28.01.2009 г. по гр.дело № 664/2008 г. на Ямболския районен съд.
Срещу въззивното решение на Ямболския окръжен съд е подадена и касационна жалба от ответницата Т. М. М., чрез адв. Д. Г.. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са формулирани въпросите: 1. по въпроса, свързан с редовността на връчвания на съобщения и призовки по делата, уреден в чл.37-58 ГПК. Поддържа, че в настоящия процес са извършени редица нарушения на съдопроизводствените правила в този аспект, тъй като съдебни заседания са провеждани без изобщо жалбоподателката да е била призовавана за тях, а съобщения и уведомления по делото са приемани за редовно връчени, без това изобщо да се е случило и без да е получавала съответните съдебни книжа. Поддържа, че не е уведомена лично или чрез пълномощник по делото по съответния ред – с призоваване от адреса на който живее и който се съдържа в кориците на делото, че по този начин е лишена от възможността да участва в съдебния процес и да осъществи в пълен обем правото си на защита. Сочи, че горното представлява съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е ставало причина за отмяна на съдебни решения, като порочни, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решение на петчленен състав на ВКС, определение на състав на ВКС. 2. когато свидетел при режим на довеждане не е доведен от страната, която го е поискала, а същият се е явил лично пред съда, докато самата страна по делото не се е явила в съдебно заседание, но е изразила волята си да бъде даден ход на делото, то какво следва да бъде процесуалното поведение на съда – да допусне и разпита свидетеля в това съдебно заседание или не, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. кога е изпълнен фактическия състав на чл.135 ЗЗД, за да бъде предявеният по този ред иск основателен – някои съдилища приемат за релевантен фактът вземането на кредитора да е станало изискуема, а за други това не е задължително, решаван противоречиво от съдилищата, 4. по отношение на елемента от фактическия състав на чл.135 ЗЗД – задължително ли е атакуваната сделка да е намалила имуществото на длъжника, или имуществото може и да не е намалено, но е достатъчно, че е извършен някакъв акт на разпореждане с него. Трети и четвърти въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирано е решение от 28.01.2009 г. по гр.дело № 664/2008 г. на Ямболския районен съд.
Срещу въззивното решение на Ямболския окръжен съд е подадена касационна жалба от ответницата А. М. М., чрез адв.Д. Г.. Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на решението както следва: нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението са поставени въпросите: 1. по въпроса, свързан с редовността на връчвания на съобщения и призовки по делата, уреден в чл.37-58 ГПК. Сочи, че в настоящия процес са извършени редица нарушения на съдопроизводствените правила в този аспект, тъй като съдебни заседания са провеждани, без изобщо жалбоподателката да е призовавана за тях, а съобщения и уведомления по делото са приемани за редовно връчени без това изобщо да се е случило, и без да е получавала съответните съдебни книжа. Жалбоподателката сочи, че не е уведомявана лично или чрез пълномощник по делото по съответния ред – с призоваване от адреса, на който живее и който се съдържа в кориците на делото. Поддържа, че съдът е приел, че не е извършила процесуални действия, макар те да са извършени. Например окръжния съд Я. твърди, че по отношение на жалбоподателката и родителите й решението на първоинстанционния съд е влязло в сила, тъй като не са го обжалвали. Поддържа също, че това не е вярно, тъй като всички ответници по иска са подали въззивни жалби срещу постановеното решение от Районен съд Ямбол, че по този начин е лишена от възможността да участва в съдебния процес и да осъществи в пълен обем правото си на защита, че изложеното представлява съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е ставало причина за отмяна на съдебни решения като порочни. Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, решение на петчленен състав на ВКС, определение на състав на ВКС, 2. когато свидетел при режим на довеждане не е доведен от страната, която го е поискала, а същият се е явил лично пред съда, докато самата страна по делото не се е явила в съдебно заседание, но е изразила волята си да бъде даден ход на делото, то какво следва да бъде процесуалното поведение на съда – да допусне и разпита свидетеля в това съдебно заседание или не, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 3. кога е изпълнен фактическия състав на чл.135 ЗЗД, за да бъде предявеният по този ред иск основателен – някои съдилища приемат за релевантен фактът вземането на кредитора да е станало изискуема, а за други това не е задължително, решаван противоречиво от съдилищата, 4. по отношение на елемента от фактическия състав на чл.135 ЗЗД – задължително ли е атакуваната сделка да е намалила имуществото на длъжника, или имуществото може и да не е намалено, но е достатъчно, че е извършен някакъв акт на разпореждане с него. Втори и трети въпроси са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирано е решение от 28.01.2009 г. по гр.дело № 664/2008 г. на Ямболския районен съд.
Ответникът по касационните жалби [фирма], като правоприемник на търговското предприятие на „А. б. – к. Б.”, чрез адв.В. П. е подал писмени отговори по всяка от касационните жалби в които е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на всеки от жалбоподателите и за неоснователност на касационните жалби по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба, подадена от ответницата А. М. е процесуално недопустима. Жалбоподателката А. М. е подала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение по гр.дело № 3328/2014 г. на Ямболския районен съд. С влязло в сила разпореждане № 5110/23.11.2015 г.по гр.дело № 3328/2014 г. на Ямболския районен съд въззивната жалба е върната на А. М.. Срещу първоинстанционното решение на Ямболския районен съд е подадена въззивна жалба от М. С. М.. С влязло в сила разпореждане № 323/22.01.2016 г., постановено по гр.дело № 3328/2014 г. на Ямболския районен съд въззивната жалба на М. М. е върната. Ответницата Д. М. не е обжалвала първоинстанционното решение на Ямболския районен съд в частта, с която е обявен на основание чл.135,ал.1 ЗЗД за относително недействителен по отношение на [фирма] клон Б. [населено място] договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 84 от 2013 г. относно закупената от А. М. 1/2 идеална част от имота. В тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. С влязло в сила определение от 07.04.2016 г. постановено по в.гр.дело № 114/2016 г. на Ямболския окръжен съд е оставена без разглеждане като процесуално недопустима жалбата на Т. М. М. от [населено място] в частта, с която е обжалвано решение № 510/29.09.2015 г. по гр.дело № 3328/2014 г. на Ямболския районен съд в частта, с която по отношение на [фирма] к. Б. е обявена на основание чл.135 ЗЗД относителната недействителност на договора за покупко-продажба от 15.08.2013 г., обективиран в нот.акт № 84/2013 г. относно Ѕ идеална част от недвижимия имот в [населено място], представляващ апартамент № 107, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с идентификатор № 87374.534.47.1.107, която идеална част Д. Д. М. и М. С. М. са продали на А. М. М. и е прекратено производството по делото в тази част. С оглед на посоченото съдът преценява, че жалбоподателката А. М. няма правен интерес от подадената касационна жалба. Поради това посочената касационна жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото в тази част следва да се прекрати.
Касационните жалби на Д. и М. М., както и на Т. М. са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.135 ЗЗД.
От фактическа страна по делото е установено, че по силата на договор за кредит – Продукт „А. бърз кредит“ за лица на свободна практика и малки фирми от 05.09.2009г. и три анекса към него, сключени с „А. Б.“А.Е. – дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство със седалище в [населено място], действащо в Република България чрез клона си „А. Б. – к. Б.“ ответниците Д. и М. М. са се задължили като солидарни длъжници, наред с кредитополучателя [фирма], за кредит в размер на сумата 8000 евро. Прието е за безспорно, че сумата по кредита е била отпусната и усвоена. По този кредит Банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение от 21.03.2014г. и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д. №891/2014г. по описа на ЯРС срещу тримата солидарни длъжници – [фирма], М. М. и Д. М.. Със заповедта е разпоредено длъжниците да заплатят главница от 4772,76 евро, просрочена лихва върху редовна главница от 321,80 евро за посочен период, наказателна лихва от 174,10 евро, годишна такса за управление на кредита от 17,50 евро, разноски по нотариални покани от 69,60 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата 20.03.2014г. Въз основа на изпълнителния лист Банката – взискател е образувала изп.дело №317/2014г. по описа на ЧСИ с per. № 8** в КЧСИ, като ЧСИ е удостоверил, че по това изпълнително дело няма парични постъпления към 25.07.2014г. Ответницата М. е представила писмени доказателства, установяващи, че в периода м.09-м.12.2014г., по наложения от ЧСИ запор върху трудовото й възнаграждение, по изпълнителното дело е преведена от работодателя сумата общо 448,86 лева.
Прието е, че между ищцовата банка и ответницата Д. М. е възникнало правоотношение и по договор за потребителски кредит от 12.02.2009г., изменен с един анекс, с който Банката е отпуснала на кредитополучателя М. кредит в размер на 5900 евро, като не е повдигнат спор, че и тази сума по кредита е била изцяло усвоена. По този договор за кредит Банката също се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение от 21.03.2014г. и изпълнителен лист срещу длъжника Д. М., издадени по ч.гр.д. № 892/2014г. по описа на ЯРС. На Банката са присъдени сумите:4443,74 евро-главница, 385,24 евро – просрочена лихва върху редовна главница за посочен^период, 49,03 евро – наказателна лихва върху просрочена главница, 61,20 лева – разноски за нотариални покани, ведно със законната лихва върху главницата от 20.03.2014г. Въз основа на изпълнителния лист ЧСИ с per. № 8** в КЧСИ е образувал изпълнително дело № 318/2014г. срещу длъжника Д. М..
Установено е, че на 15.08.201Зг. ответниците – съпрузите Д. и М. М. са сключили договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №84/15.08.201 Зг. по н.д. №468/201Зг. на нотариус с per. №4** в Н..К., с който са продали на Т. М. и на А. М. собствения си недвижим имот в [населено място], съставляващ апартамент №107 от 60,48 кв.м. в[жк][жилищен адрес] представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 87374.534.47.1.107. Цената за имота е в размер на 15 300 лева и същата е била изплатена изцяло по банков път по сметката на продавача Д. М..
Прието е за безспорно и установено по делото от представените справки от НБД„Население“, че Д. М. и М. М. са родители на Т. М. и А. М. -техни дъщери.
Съдът е приел, че решението на първата инстанция в частта, с която е уважен иска по чл.135, ал.1 ЗЗД, предявен срещу тримата ответници Д. М., М. М. и А. М. относно 1/2 ид.ч. от недвижимия имот в [населено място], която идеална част съпрузите Д. и М. М. са продали на А. М., не е обжалвано и е влязло в сила. Посочил е, че в предмета на въззивното обжалване е решението на ЯРС само в частта, с която за относително недействителен по отношение на ищцовата банка е обявен договорът за покупко-продажба по нот. акт № 84/2013г., с който Д. и М. М. са продали на ответницата Т. М. другата 1/2 ид.ч. от недвижимия имот в [населено място]. Прието е също, че решението на районния съд в тази му обжалвана част е валидно и допустимо и по същество – правилно. Възприети са правните изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК съдът е препратил към тях.
Въззивният съд е приел, че за да са налице предпоставките за уважаване на конститутивния иск по чл.135, ал.1 ЗЗД и за да бъде обявена една възмездна сделка за недействителна спрямо ищеца, пред съда следва да бъдат установени следните факти: че към датата на извършване на атакуваната сделка ищецът е бил кредитор на ответника; че сделката е увреждаща спрямо кредитора; че както длъжникът, така и лицето, с което длъжникът е договарял, са знаели за увреждането. Възприета е практиката на ВКС, според която кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника, а правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно. Според същата практика увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника и увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършеното опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др., че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора.
Според въззивния съд решението на първата инстанция в обжалваната му част е постановено при наличието на всички посочени по-горе факти, изискуеми от материалния закон за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД и в съответствие със задължителната практика на ВКС, че оплакванията на ответницата Т.М.-въззивница са неоснователни.
Прието е, че към датата на сключване на договора за продажба от 15.08.2013г., Банката – ищец е имала качеството на кредитор по отношение на ответниците Д. и М. М.. Посочил е, че със сключването на договора за банков кредит от 05.09.2009г. и анексите към него и отпускане на паричната сума по кредита, за Банката е възникнало вземането й срещу длъжниците за връщане на сумата и лихвите в договорните срокове. Според въззивния съд качеството на кредитор Банката е придобила и по силата на сключения втори договор за кредит с ответницата Д. М. от 12.02.2009г. Прието е, че според задължителната практика на ВКС не е необходимо паричните вземания на Банката като кредитор по двата договора за кредит да са били изискуеми, достатъчно е същите вземания да са действителни и да не са погасени, че в случая не са събрани доказателства за погасяване задълженията на длъжниците към ищеца.
Съдът е приел, че сделката от 15.08.201Зг. е очевидно увреждаща за кредитора-ищец. Посочил е, че увреждане е налице и когато обективно се намалява имуществото на длъжника, и в случаите, при които се намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от наличното имущество. Прието е за установено от събраните по делото доказателства, че в случая удовлетворяването на Банката-кредитор е станало невъзможно по двете изпълнителни дела, т.е. принудителното изпълнение не е насочено върху имота в [населено място] на длъжниците Д. и М. М., че не е установено и с цената на продадения имот длъжниците да са извършили плащания в полза на Банката. Преценени са за неоснователни възраженията на Т. М., че сделката не е увреждаща, тъй като била налице трансформация на недвижимо имущество в движимо, както и за липса на увреждане, обосновано с мотива, че е налице друго имущество на длъжниците, срещу което е насочено принудителното изпълнение, включително запор върху дружествените дялове на кредитополучателя [фирма]. Според съда въпросите обезпечен ли е кредитора и има ли друго имущество, от което да се удовлетвори, са без правно значение за увреждащия характер на сделката, тъй като съгласно чл.133 ЗЗД цялото длъжниково имущество служи за общо обезпечение на кредитора и същият може да насочи изпълнението върху която и да е част от него, като негова е преценката дали да се възползва от дадено обезпечение или да насочи изпълнението върху друго имущество.
Прието е, че е налице знание за увреждането не само у длъжниците Д. и М. М. – прехвърлители по сделката, но и у приобретателя – Т. М.. Съдът е посочил, че за знанието на последната е приложима установената в чл.135, ал.2 ЗЗД законова презумпция, която е оборима. Счита се, че съпругът, низходящият, възходящият, братът или сестрата на длъжника, които са договаряли с него знаят, че тази тяхна сделка уврежда кредитора. Прието е, че за да бъде оборена презумпцията за знание, тежестта на доказване е разместена и възложена на ответника, че в случая Т.М. трябва да докаже, че не е знаела за увреждането. Преценени са за неоснователни твърденията на същата, че е оборила презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД, че в тази насока не са ангажирани и събрани каквито и да е доказателства по делото, че само от твърдените факти, че дъщерята Т. М. има самостоятелен живот и семейство, че не е знаела за бизнеса на родителите си и за фактическата им раздяла, не следва извод за опровергаване презумпцията за знание по чл.135 ал.2 ЗЗД. Приет е за неоснователен и доводът на Т. М. за допуснато от районния съд процесуално нарушение, изразило се в отказ на съда да извърши разпит на допуснатия свидетел А.С.. Посочил е, че последният не се е явил до приключване на откритото с.з. на 17.09.2015г., като в това заседание и ответницата Т. М. не е взела лично участие, нито е била представлявана от процесуален представител, че правилно районният съд е приключил съдебното дирене, оставяйки без уважение искането на страната за събиране на гласни доказателства. Прието е, че ако съдът е отразил невярно в протокола по чл.150 ГПК, че свидетелят С. на поименното му повикване не се е явил, ответницата М. е следвало да поиска поправка на съдебния протокол и съответно извършване на следващото се процесуално действие – разпит на свидетеля за оборване презумпцията за знание по чл.135 ал.2 ЗЗД, че след като не е сторила това, оплакването й за допуснато процесуално нарушение е неоснователно.
При тези съображения въззивният съд е формирал извод за неоснователност на въззивната жалба на Т.М., съответно за правилност на решението на ЯРС в оспорената му част и в същата част е потвърдено.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателите Д. Д. М., М. С. М. и Т. М. М.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса по п.1-ви от всяко от изложенията. Във всяко от тях е формулиран въпрос с еднакво съдържание – относно редовността на връчвания на съобщения и призовки по делата, уреден в чл.37-58 ГПК. Въпросът не е правен, тъй като е поставен общо и абстрактно. Съгласно тълкуването, дадено в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въпросът не е формулиран ясно и точно, съответно не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Следователно въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Всички останали доводи на жалбоподателите по п.1-ви от всяко от изложенията, които са с еднакво съдържание касаят правилността на обжалваното решение и поради това не са правни въпроси. Според цитираната практика на ВКС по-горе материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК К. съд, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като доводите на жалбоподателите по п.1-ви от всяко от изложенията касаят правилността на обжалваното решение същите не представляват правни въпроси. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението на жалбоподателите Д. и М. М., и Т. М., който е еднакъв по съдържание. Въпросът е поставен хипотетично – т.е. въз основа на факти, които не са установени от въззивния съд и поради това не представлява правен въпрос. Освен това жалбоподателите не са обосновали наличието на допълнителното основание, предвидено в чл.280,ал.1,т.3 ГПК – не са обосновали какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по третия въпрос от изложението на всеки от посочените жалбоподатели, който също е с еднакво съдържание. Въпросът е поставен както следва: кога е изпълнен фактическия състав на чл.135 ЗЗД, за да бъде предявеният по този ред иск основателен – някои съдилища приемат за релевантен фактът вземането на кредитора да е станало изискуемо, а за други това не е задължително, решаван противоречиво от съдилищата. В цитираното от жалбоподателите решение от 28.01.2009 г. по гр.дело № 664/2008 г. на Ямболския окръжен съд не е разрешен същият въпрос. В това решение няма решаващи правни изводи относно изискуемостта на вземането на кредитора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Тъй като в цитираното и приложено от жалбоподателите решение на Ямболския окръжен съд не е разрешен същият правен въпрос и не са представени други влезли в сила решения на първоинстанционен съд, на въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм., с които е разрешен същия правен въпрос основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК не е налице.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по четвъртия въпрос от изложението на жалбоподателите. Въпросът във всяко от изложенията е с идентично съдържание и касае увреждането на кредитора по предявен отменителен иск по чл.135,ал.1 ЗЗД. По този въпрос практиката на съдилищата е уеднаквена с постановени решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.
С решение № 149/12.11.2013 г., постановено по т.дело № 422/2012 г. на ВКС, I т.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че с отменителният иск по чл.135 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него на действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът и третото лице, с което той е договарял, са знаели за увреждането при извършването на възмездна сделка. Елементите на фактическия състав за успешното упражняване на правото по чл.135, ал.1 ЗЗД са: ищецът да е кредитор на длъжника, длъжникът да е извършил конкретно, увреждащо кредитора действие и знание за увреждането. Възприето е разрешението, дадено в решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№ 754/09г. на ВКС, ІV гр.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора. Възприето е и становището в решение № 45/01.06.2011г. по гр.д.№ 450/10г. на ВКС, ІІІ гр.о., според което прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора.
С посоченото решение е прието, че доколкото увреждане е налице при осъществена прехвърлителна сделка с вещ, собственост на длъжника, имуществото на длъжника се намалява, но ако сделката е възмездна, срещу отчуждената вещ длъжникът получава насрещна престация – най-често цена. Според съдебния състав независимо от това, от момента на извършване на отчуждителната сделка с вещта до осъществяване на принудително изпълнение от кредитора, в длъжниковото имущество могат да настъпят промени, в резултат на които получената сума от продажбата да не е налице и следователно да не може да служи за удовлетворение на кредитора. Посочено е, че правната доктрина е застъпено становището, че затруднение за удовлетворението на кредитора е налице и при продажба на имот по действителната му цена.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателите Д. Д. М., М. С. М. и Т. М. М..
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско
О П Р Е Д Е Л И :
Оставя без разглеждане касационна жалба вх. № 5382/14.09.2016 г., подадена от ответницата А. М. М., чрез адв.Д. Г., съдебен адрес [населено място], ул.”Б. И., № 1, партер срещу решение № 105/11.07.2016 г., постановено по в.гр.дело № 114/2016 г. на Ямболския окръжен съд и прекратява производството по делото в посочената част.
Не допуска касационно обжалване на решение № 105/11.07.2016 г., постановено по в.гр.дело № 114/2016 г. на Ямболския окръжен съд по касационна жалба вх. № 5386/14.09.2016 г., подадена от ответниците Д. Д. М., с постоянен адрес [населено място], С. г., [улица],ет.4, ап. № 1 и М. С. М. с постоянен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, чрез адв. Д. Г., съдебен адрес [населено място], [улица], партер и по касационна жалба вх. № 5383/14.09.2016 г., подадена от ответницата Т. М. М., с постоянен адрес [населено място], [улица], ет.3, ап.4, чрез адв. Д. Г., съдебен адрес [населено място], [улица], партер.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждан