2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 772
гр. София, 12.06.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2511 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 236/09.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 97/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 4442/21.11.2014 г. по гр. дело № 4668/2014 г. на Пловдивския районен съд, са уважени, предявени от М. Д. Г. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ със заповед № 4/27.01.2014 г. на управителя на ответното дружество (сега касатор) и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „заварчик”; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавната такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) може ли да се приеме, че присъствието (отсъствието, реално отработеното време) на работното място е част от критерия по чл. 329 от КТ за ниво на изпълняваната работа („работят по-добре”); и 2) след като във вътрешен акт на работодателя – Вътрешни правила за работната заплата, са регламентирани критерии за размера на работната заплата, които касаят участието на работниците реално в работния процес, и това се отразява на формирането на работната им заплата, може ли този критерий да бъде включен при извършван подбор по чл. 329 от КТ като показател, че работят по-добре. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения, тези материалноправни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. Д. Г., в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, въззивният съд е намерил за основателен довода на ищеца, че извършеният от ответното дружество-работодател подбор, не е подчинен на предвидените в чл. 329 от КТ критерии. До този решаващ извод окръжният съд е достигнал, след като е установил по делото, че лицата, спрямо които е извършен подборът, са били оценявани по седем критерия, измежду които и – “присъствие – без дните във временна неработоспособност”. Установено е и че по този критерий ищецът единствен от оценяваните лица е получил нула точки, като от показанията на разпитания като свидетел, председател на комисията по подбора, е установено, че комисията е взимала предвид присъствието и отсъствието на работниците на работа от деня на постъпването им на работа, включително и през периодите, през които те са отсъствали поради болест или отпуск. При така установените обстоятелства, въззивният съд изцяло е споделил извода на районния съд, че при извършения подбор работодателят е включил незаконосъобразно критерия “присъствие”, който излиза извън нормативно определените критерии. В тази връзка са изложени съображения, че съгласно чл. 329 от КТ подборът следва да се извърши, за да останат на работа тези, които имат по-висока квалификация и работят по-добре, както и че е незаконосъобразно да се оценяват работниците по критерий „присъствие на работното място”, с оглед честотата на ползваните от тях отпуски – разрешени от работодателя или от здравните органи. В тази връзка по делото е установено и че ниската оценка на ищеца се дължи на обстоятелството, че той е ползвал непрекъснато отпуск по болест за времето 27.05.2013 г. – 21.01.2014 г., поради лечението на претърпяна травма на дясната ръка.
Изводите на инстанциите по съществото на спора по делото, че е незаконосъобразно да се оценяват работниците по критерий като присъствие (отсъствие, реално отработено време) на работното място, с оглед честотата на ползваните от тях отпуски – разрешени от работодателя или от здравните органи, са направени при точно приложение на разпоредбата на чл. 329 от КТ. Упражняването на субективното право на работника или служителя на платен годишен отпуск или на отпуск поради временна неработоспособност очевидно няма никакво отношение към никой от двата икономически критерия, установени с разпоредбата на чл. 329 от КТ – по-висока квалификация и по-добро справяне с работата. Съгласно константната съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, работодателят следва да провежда подбор съобразно изискванията на закона, прилагайки еднакви критерии при осъществяване на правото си по чл. 329 от КТ, които независимо от спецификата на всяко производство или служба трябва да бъдат относими към нормативно регламентираните критерии. Точното прилагане на закона, към което е насочен съдебния контрол за законосъобразност, не се изчерпва с констатиране формалното прилагане на критериите по чл. 329, ал. 1 от КТ, а обхваща проверката на приетите от работодателя и оспорени от работника или служителя оценки по същите критерии. В този смисъл са решение № 240/21.05.2012 г. по гр. дело № 936/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 106/19.03.2012 г. по гр. дело № 1787/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, тълкувателно решение № 3/16.01.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС. В случая въззивното решение е съобразено и с тази задължителна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав. Тъй като и касаторът не излага каквито и да било съображения двата формулирани от него материалноправни въпроса по приложението на чл. 329 от КТ, да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, то съдът няма основание да приеме, че е налице, само посоченото – без никаква аргументация в изложението, допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по делото (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Предвид крайния изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата му пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 720 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 236/09.02.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 97/2015 г. на Пловдивски окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на М. Д. Г. сумата 720 лв. (седемстотин и двадесет лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.