4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 772
гр. София, 15.11.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 1758/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Т. И., Р. И. Д., И. И. Д., Т. И. Д. и А. – Г. А. И., всички чрез адв. С. срещу решение № 7375 от 27.11.2018 г. по гр. д. № 2269/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ – В въззивен състав.
Ответникът С. Б. Х. – рег. № 863 на КЧСИ не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Третото лице – помагач ЗАД „Алианц България“ със седалище гр. София, чрез процесуалния си представител юрк. Е. изразява становище за недопустимост на касационната жалба, а по същество я счита за неоснователна.
По допустимостта на производството.
Касационната жалба на Р. И. Д., И. И. Д., Т. И. Д. и А. – Г. А. И. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати, поради следните съображения.
Жалбата на посочените лица е недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неин предмет е цитираното по-горе въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 167816 от 10.07.2017 г. по гр. д. № 45477/2012 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от посочените по – горе касатори искове срещу ЧСИ Х. с правно основание чл. 441 ГПК, във вр. чл. 74 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия по принудително изпълнение, в размер на по 2 500 лв. за всеки от тях. Съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, не подлежат на касационен контрол. Ето защо, касационната жалба на горепосочените лица срещу въззивното решение в частта на произнасянето по предявените искове с цена до 5 000 лв. всеки, попада в предвиденото от законодателя и цитирано по-горе ограничение в обхвата на касационното обжалване. Затова въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол.
Касационната жалба на А. Т. И. срещу цитираното по –горе въззивно решение в останалата му част е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По нея обаче не се откриват основания за достъп до касация.
Предмет на жалба е горното решение на СГС в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение (на СРС) за отхвърляне на предявеният от А. И. против ЧСИ Х. иск по чл. 441 ГПК, във вр. с чл. 45 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия по принудително изпълнение, в размер на 10 000 лв.
За да постанови този обжалван резултат въззивният съд е приел, че липсват осъществени предпоставки от фактическия състав на основанието по чл. 441 ГПК, във вр. с чл. 45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение. Развити са съображения, че на обезвреда подлежат онези вреди, които са в пряка причинна връзка с процесуално незаконосъобразното действие или бездействие. Съдебният изпълнител не отговаря за материалноправната незаконосъобразност на изпълнителния процес, изразяваща се в несъществуването на изпълняемото право. Инстанцията по същество е посочила, че успешното провеждане на иска за обезщетение изисква установяването по безспорен начин на фактите, представляващи правила за деликтна отговорност, а именно: да е налице действие или бездействие; то да е противоправно – в отклонение от процесуалните правила, разписващи провеждането на принудителното изпълнение; да е настъпила вреда; да съществува причинна връзка между горното противоправно действие, респ. бездействието и вредата. Обоснован е довода, че вината се презюмира, съобразно разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като не е необходимо вредите да са причинени умишлено. Според градския съд в тежест на ищеца е да установи – при условията на пълното и главно доказване – наличието на очертаните предпоставки от посоченото основание за ангажиране деликтната отговорност на частния съдебен изпълнител. Установено е, че изложените в исковата молба фактически твърдения за извършени неправомерни действия от страна на ЧСИ, изразяващи се в налагането на запор върху несеквестируеми средства по банковите сметки на длъжника, са неоснователни. Мотивирано е разбирането, че принудителното изпълнение е процесуално законосъобразно, когато изпълняемото право е удостоверено в изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително изпълнение и са спазени другите изисквания на процесуалния закон. В конкретния случай релевираните основания за незаконосъобразни действия и бездействия на ответника са свързани с налагането на запор по банкови сметки, по които постъпват суми от ДСП „Оборище“, както и в забавено вдигане на запорите. Втората инстанция е приела, че съдебният изпълнител няма задължение предварително да проверява дали вземанията, върху които е наложил запор, са несеквестируеми. Посочено е, че при отсъствие на подадена информация от банката, при която е открита и се поддържа съответната сметка за произхода на средствата по запорираното вземане, ЧСИ не би могъл да я съобрази и зачете несеквестируемостта. Задължение за спазване на нормата на чл. 446 ГПК относно несеквестируемия доход възниква след получаване на необходимата информация относно произхода на средствата по запорираното вземане – било от третото задължено лице, било от длъжника. При позоваване на разясненията по по т. 13 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, градският съд е изложил доводи, че в хипотезата на постъпили такива данни съдебният изпълнител е длъжен да събере незабавно необходимата информация от банката – за източника на постъпленията и техния размер, както и от платеца на възнаграждението за труд (за размера на възнаграждението, след приспадане на дължимите върху него данъци и задължителни осигурителни вноски), и да върне на длъжника несеквестируемата част от преведената му сума. Установено е в случая, че веднага след узнаване за произхода на вземането от изпратената му молба, ответникът – ЧСИ е вдигнал наложените запори, след което е възстановил сумата на ищеца и противоправност в поведението му по провеждане на принудителното изпълнение няма. Направен е извод, че липсата на първата предпоставка от фактическия състав на основанието по чл. 441 ГПК, във вр. с чл. 45 ЗЗД изключва ангажирането на деликтната отговорност на ЧСИ за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищцата А. Т. И. като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК – т.е. поради противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава и с оглед очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната му от тази страна част.
Касаторът обаче не поставя обуславящ правен въпрос, чието правно разрешение да осъществява твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която се позовава.
Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. В случая изложението към касационната жалба в допустимата й част съдържа оплаквания по правилността на обжалваното въззивно решение, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но са без значение във фазата по селектиране на касационната жалба, по чл. 288 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат поддържаните допълнителни основания за това – така в т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт.
Ето защо, на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационен контрол на въззивното решение в частта на произнасянето по деликтния иск на А. Т. И. не може да се осъществи.
Липсват предпоставки за достъп до касация и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на обжалвания от посочената страна въззивен акт.
За да бъде разгледано основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен състава на нормата. Това основание за селекция на касационната жалба предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол и по този състав.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция касаторите нямат право на разноски, а ответникът не е претендирал такива. На третото лице -помагач ЗАД „Алианц България“ със седалище [населено място] не се присъждат разноски, съгласно правилото на чл. 78, ал. 10 ГПК.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Р. И. Д., И. И. Д., Т. И. Д. и А. – Г. А. И., всички чрез адв. С. срещу решение № 7375 от 27.11.2018 г. по гр. д. № 2269/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ – В въззивен състав в ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 167816 от 10.07.2017 г. по гр. д. № 45477/2012 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от посочените по – горе лица срещу ЧСИ Х. искове по чл. 441 ГПК, във вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия по принудително изпълнение, в размер на по 2 500 лв. за всеки от тях и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 1758/2019 г. на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7375 от 27.11.2018 г. по гр. д. № 2269/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ – В въззивен състав в останалата му обжалвана част.
Определението в частта, в която е оставена без разглеждане касационната жалба на Р. И. Д., И. И. Д., Т. И. Д. и А. – Г. А. И., и е прекратено производството по делото в тази част, може да се обжалва с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението до страната, с връчване на препис от него.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.