7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 772
гр. София 29.10.2019 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 28 октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 2767 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Национална агенция за приходите гр. София, чрез юрисконсулт Д. Д. срещу решение № 35/04.01.2019 г. по гр.дело № 5422/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 192495/10.08.2017 г. по гр.дело № 7512/2016 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е осъдена НАП гр. Софияда заплати на С. А. Д. сумата 10 857 лева, обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника за периода от 10.02.2013 г. до 19.01.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.02.2016 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят изцяло.
В изложението са формулирани въпросите: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията си по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва – относно фактическия състав за възникване на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно задържане на трудовата книжка, а именно, че същата предпоставя както реалното увреждане – това е отговорност за реално претърпени вреди, така и причинната връзка между увреждането и незаконното задържане – факти, които са в доказателствена тежест на ищеца. Според жалбоподателя законът презумира само размера на вредите, но тяхното настъпване – невъзможността да бъде сключен трудов договор с конкретен работодател, защото трудовата книжка е у предишния е в доказателствена тежест на ищеца, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Налице ли е противоправно поведение от страна на работодателя в случаите, в които не държи трудовата книжка на работника/служителя, поради това, че същата е загубена, а работника/служителя не предприема необходимите активни действия да му бъде издадена нова трудова книжка, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Цитирани са решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ и решение на състав на САС, постановен по реда на ГПК/отм./.
В срока по чл.287,ал.2 ГПК ищецът С. А. Д., чрез адв. П. Б. е подал насрещна касационна жалба. С последната същият обжалва въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 192495/10.08.2017 г. по гр.дело № 7512/2016 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на иска с правно основание чл.226,ал.2,вр.ал.3 КТ за разликата над присъдената сума от 10 857 лв. до пълния претендиран размер от 19260 лв. и за периода от 19.01.2011 г. до 10.02.2013 г., както и в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 4580 лв. обезщетение за забава за периода от 19.02.2011 г. до 19.01.2016 г. Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо това предявените искове с правно основание чл.226,ал.2 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД се уважат в пълен размер.
В изложението са формулирани въпросите:1.длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички възражения и доводи на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Длъжен ли е кредиторът по едно вземане, което произтича от непозволено увреждане да отправи покана до длъжника, за да се счита същия в забава, решен в противоречие с практиката на ВКС.Жалбоподателят поддържа доводи за очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.
В писмен отговор ищецът С. Д. е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя-ответник и за неоснователност на касационната му жалба по същество.
Ответникът Национална агенция за приходите, гр.София не е изразил становище по насрещната касационна жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата на ответника е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Насрещната касационна жалба на ищеца е подадена в срока по чл.287,ал.2 ГПК от надлежна страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.226,ал.2 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД.
Прието е за безспорно между страните, че между тях е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „юрисконсулт“ с брутно трудово възнаграждение в размер на 310,20 лв. Същото е било прекратено със Заповед № 15475/07.08.2000 г., считано от 19.09.2000 г.
Прието е също за безспорно между страните, че ищецът е предал трудовата си книжка на работодателя, който я е съхранявал, както и че същият не я е върнал на ищеца при прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като същата е била изгубена.
Съдът е приел за установено от приложените към делото гр. дело № 4823/2001 г. по описа на СРС, 74-ти състав, в.гр.дело № 44/2003 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав и гр. дело № 2982/2003 г. по описа на ВКС, че уволнението на ищеца е било признато за незаконно, но трудовото правоотношение не е било възстановено, предвид обстоятелството, че същото е било срочно.
От приложеното в. гр.дело № 3490/2006 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав е прието за установено, че с влязло в сила решение от 20.06.2007 г. по посоченото дело е оставено в сила решението по гр. дело № 19843/2003 г. по описа на СРС, 74-ти състав, с което ответникът е бил осъден да заплати обезщетение по чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 КТ за незаконно задържане на трудовата книжка за предходен период – от 19.09.2000 г. до 19.09.2003 г.
Прието е за установено от събраните пред първоинстанционния съд писмени доказателства – писмо № Д-91-00-102 от 14.06.2001 г. от Министерство на финансите, Главна данъчна дирекция до Дирекция „Областна инспекция по труда“, че работодателят е предприел действия във връзка с издаването на нова трудова книжка на ищеца, като е представил пред Инспекция по труда част от необходимите удостоверения от предишни работодатели. Посочено е, че по делото са представени и писма от 2016 г. до предишни работодатели с оглед изискване на необходимата информация от тях за прослужено време, както и издадените от тях удостоверения. Приел е, че последните доказателства касаят действия, предприети след исковия период.
Съдът е приел, че по делото е представено е и писмо от НАП с изх. № 20-00-3679 от 11.04.2017 г. до ищеца, с което последният е поканен да получи документите необходими за издаване на дубликат от трудовата му книжка, ведно с обратна разписка за получаването му. Прието е, че това доказателство също се отнася до обстоятелства настъпили след исковия период.
От правна страна съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 226, ал. 2 от КТ, според която работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено. В този случай обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовото правоотношение до предаване на трудовата книжка. Прието е, че правото на обезщетение по чл. 226, ал. 2 от КТ възниква поради невъзможността на работника или служителя да се ползва от трудовата си книжка, съответно от удостоверителната й функция, във връзка с възникването, съществуването и прекратяването на трудови и осигурителни права и задължения. Според съда основателността на иска по чл. 226, ал. 2 КТ се предпоставя от кумулативното осъществяване на следните юридически факти: 1) прекратен трудов договор, 2) незаконно задържане на трудова книжка и 3) настъпили имуществени вреди в пряка причинна връзка с незаконното задържане. Посочил е, че на основание чл. 154, ал. 1 ГПК всяка от страните в процеса следва да установи положителните факти, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Прието е, че в приложение на това правило, тежестта за установяване на първите две предпоставки – наличие на прекратено трудово правоотношение и задържането на трудовата книжка, се разпределя на ищеца. Прието е също, че след като размерът на обезщетението е нормативно определен и се съизмерва с последното брутно трудово възнаграждение за времето на задържане на трудовата книжка, в тежест на ищеца е да установи и неговия размер. Приел е, че не е необходимо работникът и служителят да доказва претърпял ли е вреди и какви, освен ако работодателят оспорва, че в периода на задържането на трудовата книжка, работникът не е реализирал социално осигурен доход. В този случай, според съда доказателствената тежест да се установи, че работникът е реализирал доход и в какъв размер е на работодателя.
Съдът е приел, че в случая е безспорно установено по делото прекратяването на трудовото правоотношение и обстоятелството, че трудовата книжка се е намирала у работодателя, респективно – той дължи връщането ?. Приел е също за безспорно между страните, че причината за невръщане на трудовата книжка, е изгубването, докато тя е била в държане на работодателя. Посочил е, че спорното по делото обстоятелство е дали поведението на последния, изразяващо се в невръщането на трудовата книжка поради изгубването ?, следва да се квалифицира като незаконосъобразно, поради което той да следва да бъде натоварен с отговорността, възложена му съобразно чл. 226, ал. 2 КТ.
Прието е, че за да се ангажира отговорността на работодателя за незаконно задържане на трудовата книжка, е необходимо той да не е изпълнил задълженията си съгласно чл. 350, ал. 1 КТ и чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, незабавно да оформи и предаде на работника трудовата книжка след прекратяването на трудовото му правоотношение. Възприета е съдебната практика, постановена по сходни случаи, според която за уважаването на иска с правно основание чл. 226, ал. 2 КТ е ирелевантно обстоятелството поради каква причина трудовата книжка не се връща на работника. Според въззивния съд обстоятелството, че трудовата книжка е изгубена, не изключва незаконосъобразността на задържането ?, че и в този случай има противоправност в поведението на работодателя, тъй като е налице неизпълнение на задължението му по чл. 350, ал. 1 от КТ незабавно да върне трудовата книжка след прекратяване на трудовото правоотношение, което по същество е противоправното поведение по чл. 226, ал. 2 от КТ, за което на работника и служителя се дължи и обезщетение.
Въззивният съд се е произнесъл по доводите на въззивника-ответник, че поведението му не следва да се квалифицира като незаконосъобразно, тъй като той е предприел действия за издаване на нова трудова книжка, но ищецът не е оказал необходимото съдействие. Приел е, че редът за снабдяване с трудова книжка при изгубването ? е регламентиран в чл. 350, ал. 2 КТ, като законодателната уредба на тези правоотношения е доразвита в чл. 7 от Наредба за трудовата книжка и трудовия стаж. Позовал се е на чл. 350, ал. 2 КТ, съгласно който, когато трудовата книжка бъде изгубена по вина на работодателя, по искане на работника или служителя се издава нова трудова книжка от съответната инспекция по труда въз основа на представени от работодателя данни за предишни работодатели. Съобразен е и чл. 7, ал. 3 от Наредбата, според който когато трудовата книжка е изгубена или унищожена по вина на работодателя, съответната дирекция „Инспекция по труда“ по местоседалището му го задължава в срок не по-дълъг от един месец да представи необходимото удостоверение за издаването на нова трудова книжка по образец съгласно приложение № 2 към Наредбата. Посочил е, че в ал. 4 е доразвито това правило, като е посочено, че когато работникът или служителят е работил и при други работодатели, работодателят по ал. 3 изисква от тях удостоверения по образец съгласно приложение № 2. Приел е, че събраните удостоверения се предоставят в съответната дирекция „Инспекция по труда“ по опис, че в чл. 7, ал. 5 от Наредбата са посочени и срокове, в които тези удостоверения следва да бъдат издадени от работодателя.
Като е взел предвид посочените разпоредби въззивният съд е формирал извод, че в случаите на изгубване на трудовата книжка по вина на работодателя, в негова тежест е поставено предприемане на последователни действия в динамичен фактически състав, в резултат от осъществяването на които се стига до издаването на нова трудова книжка. Поради гореизложените аргументи въззивният съд споделил изводите на първоинстанционния, че в тези случаи не е необходимо предприемането на правни или фактически действия от страна на работника или служителя. Приел е, че от представените по делото доказателства е установено, че работодателят е извършил необходимите действия по издаване на нова трудова книжка, но едва след исковия период, което обстоятелство би имало значение за основателността на евентуални искове за последващ период.
Преценен е за неоснователен доводът на ответника, че ищецът не е претърпял вреди, поради което не следва да се ангажира отговорността по чл. 226, ал. 2 КТ. Приел е, че в производството по така предявения главен иск ищецът не следва да доказва настъпването на вреди и техният размер, като те се презюмират. За да направи извода съдът се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Приел е също, че ответникът не е и твърдял ищецът да е постъпил на друга работа и поради това да не търпи вреди в рамките на исковия период, в който случай би носил доказателствената тежест да установи този факт. Прието е за неоснователно възражението на ответника за липса на вреди с оглед довода, че ищецът получава пенсия за осигурителен стаж и възраст. Според съда установяването на това обстоятелство не изключва понасянето на вреди, респективно приложимостта на чл. 226, ал. 2 КТ, доколкото законодателството разрешава полагане на труд по трудови правоотношения и след придобиване на право на пенсия.
При тези съображения е изведен извод, че първоинстанционното решение, с което е приет за основателен предявения главен иск с правно основание чл.226,ал.2 КТ е правилно.
Относно възражението за погасяване на част от вземането по давност е прието, че претендираното обезщетение е за периода от 19.01.2011 г. до 19.01.2016 г. Посочил е, че настоящата искова претенция е предявена на 10.02.2016 г., от който момент се прекъсва давността на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Преценен е за правилен извода на първоинстанционния съд, че е приложима специалната по-кратка 3-годишна давност на основание чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Посочил е, че при продължаващо бездействие изискуемостта на вземането настъпва периодично за всеки ден неизпълнение. Формиран е извод, че са погасени по давност вземанията, чиято изискуемост е настъпила 3 години преди депозиране на исковата молба. Приел е, че непогасената част от вземането обхваща периода от 10.02.2013 г. до 19.01.2016 г. и е в размер на сумата 10 947 лв.
Поради основателност на главния иск в една част е преценено за правилно първоинстанционното решение в частта, с която е присъдена и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, като законна последица от уважаването на иска.
Въззивният съд се е произнесъл и по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Преценени са за правилни аргументите на първоинстанционния съд, че не следва да се присъди обезщетение за забава в размер на законната лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото задължението не е срочно, поради което съобразно чл. 84, ал. 1 ЗЗД е необходимо отправянето на покана от кредитора /ищеца/ за поставяне на ответника в забава. Приел е, че по делото не е представена такава покана. Приет е за неоснователен доводът на ищеца, че предявяването на иск за предходен период представлява покана за заплащане на обезщетението. Според съда правнорелевантната покана, която би поставила ответника в забава, съобразно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, е тази, с която се претендира конкретното вземане предмет на настоящата претенция, а не на други искови претенции, касаещи различен от процесния исков период.
С оглед на посочените съображения въззивният съд е извел извод за неоснователност на въззивната жалбла на ответника и насрещната въззивна жалба на ищеца и е потвърдил първоинстанционното решение.
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя-ответник:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос, поставен в изложението. В подкрепа на доводите за наличие на соченото основание за допускане на касационно обжалване са цитирани решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ – решение № 288/08.05.1990 г. на ВКС, III г.о. и решение от 10.12.2007 г. по гр.дело № 106/2007 г. на Софийски апелативен съд, постановено по реда на пар.2, ал.4 ПЗР на ГПК/Д.В. 59/20.07.2007 г. в сила от 24.07.2007 г./, вр.чл.218а и сл.ГПК/1952 г. Съгласно чл.280,ал.1,т.1 ГПК на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Според т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Като взема предвид посочените разпоредби и цитираната практика на ВКС съдът преценява, че цитираните решения на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./ и решение на Софийски апелативен съд, постановено по реда на пар.2, ал.4 ПЗР на ГПК/Д.В. 59/20.07.2007 г. в сила от 24.07.2007 г./, вр.чл.218а и сл.ГПК/1952 г. са извън обхвата на понятието задължителна практика на ВС и ВКС, както и практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Следователно не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос от изложението на ответника – Национална агенция за приходите гр. София. Поради това не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос, поставен от ответника.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втория въпрос от изложението на жалбоподателя-ответник, тъй като не е обосновал допълнителното основание по т.3-та. Жалбоподателят не е посочил какво е значението на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателят не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставения въпрос, касаещ приложението на разпоредбите на чл.350,ал.2 КТ, чл.7 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя Национална агенция за приходите.
При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба, подадена от Национална агенция за приходите гр. София и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба, подадена от ищеца С. А. Д., чрез адв. П. Б..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 35/04.01.2019 г., постановено по гр.дело № 5422/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 192495/10.08.2017 г. по гр.дело № 7512/2016 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е осъдена Национална агенция за приходите гр. София, бул.“Княз Ал.Дондуков“да заплати на С. А. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 47А, ап.8 сумата 10 857 лева, обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника за периода от 10.02.2013 г. до 19.01.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.02.2016 г. до окончателното изплащане по касационна жалба вх. № 21674/18.02.2019 г., подадена от ответника Национална агенция за приходите, гр.София, бул.“Княз Дондуков“ № 52, чрез юрисконсулт Д. Д..
Оставя без разглеждане на основание чл.287,ал.4 ГПК насрещната касационна жалба вх. № 54137/19.04.2019 г., подадена от С. А. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 47А, ап.8 чрез адв. П. Б., съдебен адрес [населено място], [улица],ет.3,ап.5 срещу решение № 35/04.01.2019 г. по гр.дело № 5422/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 192495/10.08.2017 г. по гр.дело № 7512/2016 г. на Софийски районен съд в отхвърлената част на иска, предявен от С. А. Д. срещу Национална агенция за приходите гр. София с правно основание чл.226,ал.2,вр.ал.3 КТ за разликата над присъдената сумата от 10 857 лв. до пълния предявен размер от 19260 лв. и за периода от 19.01.2011 г. до 10.02.2013 г., както и в отхвърлената част на иска, предявен от С. А. Д. срещу Национална агенция за приходите гр. София с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 4580 лв., представляваща лихва за забава за периода от 19.02.2011 г. до 19.01.2016 г.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението само в частта, с която е оставена без разглеждане насрещната касационна жалба. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: