6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 774
София, 26.11.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1562/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 1363 от 15.11.2012 г., постановено по т. д. № 634/2012 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение, след частична отмяна на решение № 50 от 16.02.2012 г. по т. д. № 521/2010 г. на Старозагорски окръжен съд, са отхвърлени предявените от [фирма] /с предишно фирмено наименование „Л. фуд сървисис”/ против [фирма] /правоприемник на [фирма]/ искове за заплащане на сумите 87 480.28 лв. – неизплатен остатък по фактури, издадени във връзка със сключен между страните договор от 23.11.2009 г., и 32.39 лв. – договорна неустойка за периода от падежа на всяка фактура до 01.10.2010 г., и на основание чл.78, ал.3 ГПК са присъдени разноски на ответника в размер на 4 752 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради наличие на основанията по чл.281, т.3 ГПК, поради което се иска неговата отмяна и уважаване на исковите претенции, ведно с разноските. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като е основал изводите си за недължимост на претендираните с исковете вземания на възражения, доводи и доказателства, наведени и представени от ответника след изтичане на срока за отговор на исковата молба. К. твърди, че обсъждането на късно заявените възражения и на представените във връзка с тях доказателства е мотивирано с неверни констатации на съда за особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.370 ГПК /връчване на препис от исковата молба на лице, което е било освободено като изпълнителен директор и не е имало качеството на законен представител на дружеството – ответник/, каквито в действителност не са съществували и не са релевирани от ответника по реда на чл.63 ГПК и чл.64 ГПК. Неправилността на решението е аргументирана и с довод за нарушение на материалния закон – чл.108 ЗЗД, при формиране на решаващия извод на въззивната инстанция, че представеното от ответника споразумение от 11.06.2010 г. обективира постигнато съгласие за опрощаване на задълженията, произтичащи от сключения на 23.11.2009 г. договор.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с две групи процесуалноправни въпроси : 1. Представлява ли смяната на членовете на Съвета на директорите и изборът на нов изпълнителен директор от ответното дружество „особено непредвидимо обстоятелство” , което да оправдае късното депозиране на отговор на исковата молба; Кога едно обстоятелство е извън контрола на страната и е „непредвидимо” за същата страна; Ако действието на непредвидените обстоятелства трае само в една част от пропуснатия срок, това означава ли, че в останалата част от срока страната е нямала възможност да организира защитата си; 2. Допустимо ли е да се приеме за редовен отговор на исковата молба, депозиран от ответника извън срока по чл.367, ал.1 ГПК, без да има искане от страна на ответника за продължаване или възстановяване на срок по чл.63 ГПК или чл.64 ГПК; Подчинява ли се срокът, определен в чл.367, ал.1 ГПК, на общия режим за продължаване и възстановяване на сроковете, предвиден в чл.63 – чл.64 ГПК. За въпросите по п.1 се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката в определение № 5740/27.04.2010 г. по адм. д. № 2868/2010 г. на ВАС, ІІ отделение, определение № 8319/13.09.2007 г. по адм. д. № 7741/2007 г. на ВАС, І г. о., определение № 671/05.11.2009 г. по ч. т. д. № 570/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 417/25.07.2012 г. по ч. гр. д. № 172/2012 г. на ВКС, І г. о., определение № 406/21.07.2009 г. по ч. гр. д. № 287/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 382/25.07.2011 г. по ч. гр. д. № 289/2011 г. на ВКС, І г. о., определение № 53/04.02.2009 г. по ч. гр. д. № 2051/2008 г. на ВКС, ІІ г. о. и определение от 01.07.2008 г. по гр. д. № 685/2008 г. на Великотърновски окръжен съд. По отношение на въпроса по п.2 се поддържа противоречие със задължителната практика на ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 174/06.07.2011 г. по гр. д. № 84/2011 г. на ВКС, І г. о., и с практиката в определение № 496/15.11.2012 г. по ч. гр. д. № 454/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 237/26.02.2010 г. по в. гр. д. № 2412/2009 г. на Варненски окръжен съд и определение № 3419/14.05.2005 г. по адм. д. № 2986/2005 г. на ВАС. За всички въпроси е заявено алтернативно и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Допускането на касационно обжалване е поискано и във връзка със следните материалноправни въпроси : Възможно ли е обща декларация за липса на имуществени претенции да погаси конкретни съществуващи или бъдещи вземания; Трябва ли договорът за опрощаване на вземане да бъде конкретен и да съдържа информация за отделните вземания. Като основание за достъп до касация е посочено противоречивото разрешаване на поставените въпроси от съдилищата и от ВКС в определение № 23/21.01.2011 г. по т. д. № 605/2010 г. на ВКС, І т. о., и решение № 78/14.07.2011 г. по т. д. № 605/2011 г. на ВКС, І т. о.
Ответникът по касация „Многопрофилна болница за активно лечение /МБАЛ/ – Проф. д-р С. К.” АД – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор по чл.287 ГПК, с който претендира юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Старозагорски окръжен съд в обжалваната част и да отхвърли предявените от [фирма] против [фирма] обективно съединени искове за заплащане на сумите 87 480.28 лв. – дължима цена за извършени услуги /изготвяне и доставка на храна по заявени менюта и рецепти/, възложени с договор от 23.11.2009 г., и 32.39 лв. – неустойка за забава, Пловдивски апелативен съд е приел за основателно възражението на ответника, че задълженията му за плащане на претендираните суми са погасени по силата на споразумение от 11.06.2010 г. за прекратяване на договора от 23.11.2009 г., с чл.4 на което е постигнато съгласие с подписване на споразумението и връщане на внесената от изпълнителя гаранция страните да нямат каквито и да било имуществени или неимуществени претенции, произтичащи от прекратения договор. Като е преценил, че фактът на връщане на внесената от ответника – изпълнител гаранция е безспорен и доказан от приетите във въззивното производство писмени доказателства, съставът на Пловдивски апелативен съд е направил извод, че са изпълнени условията на чл.4 от споразумението и че чрез постигнатите с него взаимни отстъпки спорът между изпълнителя и възложителя за неизпълнение на задълженията по прекратения договор е уреден доброволно.
Въззивният съд е разгледал основаното на споразумението правопогасяващо възражение на ответника, след като е преценил, че макар да е въведено с депозирания след срока по чл.367, ал.1 ГПК отговор на исковата молба, то не е преклудирано от разпоредбата на чл.370 ГПК. Първоначално съдът е мотивирал становището си за отсъствие на настъпила преклузия по чл.370 ГПК с установения чрез служебна справка в Търговския регистър факт, че исковата молба с приложенията е връчена на ответното дружество чрез лицето К. Д., което към момента на връчването е било освободено като изпълнителен директор на дружеството и не е разполагало с власт да го представлява /определение № 1210/23.07.2012 г./. Впоследствие обаче като решаващ мотив за разглеждане на възражението и за обсъждане на представените във връзка с него доказателства е посочена нередовността на връчената на ответника искова молба, констатирана от първоинстанционния съд след даване ход на делото по същество /определение от 03.10.2012 г./. Въззивният съдебен състав е изложил съображения, че връчването на нередовна искова молба не може да се обвързва с преклузия по чл.370 ГПК. Преценил е, че след като е въведено в процеса преди връчване на поправената по реда на чл.129, ал.4 ГПК искова молба, възражението за погасяване на спорните вземания не следва да се счита за преклудирано и подлежи на разглеждане.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Въпросите са относими към мотивите, с които въззивният съд първоначално е аргументирал извода си за отсъствие на настъпила преклузия по чл.370 ГПК спрямо релевираното от ответника правопогасяващо възражение и направените по повод на него доказателствени искания. Изводът за ненадлежно връчване на исковата молба на лице без представителна власт обаче не е обусловил разглеждането на възражението, а оттук – и отхвърлянето на предявените от касатора искове. Решаващите аргументи за разглеждане на възражението се съдържат в мотивите към определението от 03.10.2012 г., а именно – че поради нередовност на връчената на ответника искова молба пропускането на срока за отговор по чл.367, ал.1 ГПК няма за последица настъпване на преклузията по чл.370 ГПК, респ. че преценен спрямо момента на връчване на поправената искова молба, срокът по чл.367, ал.1 ГПК за въвеждане на възражението е спазен. При така изразеното становище въпросите за наличието на особени непредвидими обстоятелства, относими към хипотезата на чл.370 ГПК, и за съотношението между разпоредбите на чл.367, ал.1 ГПК и чл.63 – чл.64 ГПК са ирелевантни за постановения с обжалваното решение правен резултат и не попадат в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Поради неотносимостта на въпросите към общото основание на чл.280, ал.1 ГПК не се налага обсъждане на сочената в подкрепа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК съдебна практика и на доводите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В тази насока са и указанията, дадени от ОСГТК на ВКС с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. – т.1.
Не са обуславящи за изхода на делото и материалноправните въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Тълкувайки волята на страните в споразумението от 11.06.2010 г., въззивният съд е достигнал до извод, че същото обективира постигнато чрез взаимни отстъпки съгласие за уреждане на отношенията по прекратения договор и за погасяване на неизпълнените задължения по него при осъществяване на предвидените в клаузата на чл.4 условия. Решението не съдържа изводи, че погасителният ефект на споразумението произтича от обща декларация за липса на имуществени претенции или че споразумението притежава характеристиките на договор за опрощаване по смисъла на чл.108 ЗЗД. Доколкото въззивният съд не е направил изводи в този смисъл, отхвърлянето на исковете не е резултат от разрешаване на въпросите възможно ли е обща декларация за липса на имуществени претенции да погаси конкретни съществуващи или бъдещи вземания и какво следва да съдържа договорът за опрощаване на вземане. Отсъствието на произнасяне по така поставените въпроси прави несъстоятелна тезата на касатора за постановяване на въззивното решение в отклонение от задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 78/14.07.2011 г. по т. д. № 605/2010 г. на І т. о. /постановено след допуснато с цитираното в изложението определение № 23/21.01.2011 г. касационно обжалване/, с което Върховният касационен съд е дал отговор на въпроса какви са правните белези на института на опрощаването /чл.108 ЗЗД/ като средство за погасяване на договорно задължение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 634/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
С оглед приключване на делото в стадия на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 100 лв. /? част от следващото се за касационното производство минимално възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1363 от 15.11.2012 г., постановено по т. д. № 634/2012 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място],[жк], [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 1 100 лв. /хиляда и сто лв./ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :