О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 774
София, 27.07.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ………………………………. юли две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Л. Р.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 73/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Т. К. и М. Н. К., чрез пълномощник адвокат Ф, срещу въззивното решение № 896 от 23.07.2008 г. по гр. д. № 1622/07 г. на Варненския окръжен съд в частите, с които: 1. по отношение на касаторите е признато за установено, че ищците са собственици на недвижими имоти в партерния етаж на сградата в гр. В., ул. “. № 15, съставляващи гаражи № 2 и № 4, с площ от 14.10 и 20.80 кв. м., с променено предназначение в склад със санитарен възел и съответно в магазин, ведно с 1.3445% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, на основание влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 351/00 г. на Варненския окръжен съд; 2. касаторите са осъдени да предадат на собствениците владението на имотите; 3. отхвърлено е искането им за признаване на право на задържане до заплащане на извършените подобрения и необходими разноски и 4. отменени са нотариалните актове, с които касаторите се легитимират за собственици.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост на обжалваното решение в първата част – касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, както и за неправилност на съдебния акт в обжалваните части – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация Т. К. И., Р. Д. И. и Ю. С. Б. не са взели становища по жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна.
По предявения иск за ревандикация ищците Т се легитимират за собственици с влязло в сила решение по гр. д. № 351/00 г. на Варненския окръжен съд, потвърдено с решение № 334 от 14.11.2001 г. по гр. д. № 855/00 на ВКС на РБ, II-ро г. о., постановено по вписана на 16.11.1998 г. исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. С него за окончателни са обявени два предварителни договора от 04.08.1995 г., с купувач Т. И. и продавачи С. Х. С. , действащ като ЕТ “М” и Р. Ф. С. , с предмет спорните по настоящото дело обекти.
С договори от 06.08.1999 г., обективирани в н. а. № 2/99 г. и № 3/99 г., Станчо Хр. С. в качеството му на едноличен търговец, и Р. Ф. С. продали на ответника И, по време на брака му с М. К. , имотите по исковата молба.
Въззивният съд приел, че правата на ответниците, като придобити след вписване на исковата молба и в хода на висящото производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, са непротивопоставими на правото на собственост на ищците. Правопрекратяващото възражение за собственост по давност в хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС с начало на владението от закупуване на обектите на 06.08.1999 г., съдът намерил за неоснователно по причина, че ответниците не са добросъвестни владелци. Вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има съгласно чл. 114, ал. 1, б. “б” ЗС оповестително-защитно действие по отношение на всички трети лица, същите се считат уведомени, че по отношение на конкретния имот е налице правен спор и това изключва тяхната добросъвестност.
Непризнаването на качеството добросъвестни владелци е обявено като основание за отхвърляне на възраженията за заплащане на сумата, с която се е увеличила стойността на имотите вследствие на извършени подобрения и за признаване на право на задържане до заплащане на претендираната сума, на основание чл. 72, ал. 1, 2 и 3 ЗС. За частично основателно съдът приел заявеното в условия на евентуалност възражение за заплащане на разходите за подобрения на основание чл. 74, ал. 1 ЗС, което уважил в размер на 1 335 лева – за изграждане на санитарен възел и 1 136 лева – разноските за извършените подобрения.
Касаторите считат, че въззивното решение, с което правото на собственост е признато с отделен диспозитив, противоречи на практиката на Върховния касационен съд, приемаща за недопустим установителен иск за собственост поради липса на правен интерес в случите, когато спорното право може да бъде защитено с осъдителен иск. Представените решения № 1445-66-I г. о., р. № 1109-03-V-то г. о., р. № 1812-95-IV-то г. о., р. № 1019-96-IV-то г. о., са неотносими към разглеждания случай. Тези съдебни актове, с изключение на р. № 1* което и по чл. 97, ал. 3 и 4 ГПК /отм./, са постановени по искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, при които предмет на търсената защита е установяване със сила на пресъдено нещо на претендираното от ищеца право. За разлика от тях, сега ищците искат правото им на собственост да бъде съдебно установено спрямо ответниците и последните да бъдат осъдени да им предадат вещта. Следователно, защитата на субективното материално право е заявена чрез осъдителен иск, а постановяването и на диспозитив за признаване на правото е следствие от наличието на съдържащите се в иска за ревандикация две части: първата, с която претендираното право се отрича или признава, и втората с която, в случай на признаване на правото на собственост, ответникът бива осъден да предаде владението на имота на собственика му. Затова, като е постановил изричен диспозитив в посочените две части, въззивният съд се е съобразил с практиката на Върховния касационен съд, включително и с решение № 620-93-I-во г. о., според което съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца. С оглед на изложеното, не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така повдигнатия от касаторите въпрос.
Следващият въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, е за приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС във връзка с чл. 70, ал. 1 ЗС в случаи като разглеждания, когато правното основание за владението на купувач по договор, сключен с нотариален акт, е възникнало при наличие на вписана преди това искова молба от купувачи по предварителен договор, обявен за окончателен с влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Поставя се и въпросът за приложението на чл. 114, ал. 1, б. “б” ЗС и правното действие на вписаната искова молба – дали тя само ограничава прехвърлителното действие на разпоредителната сделка или и елиминира възможността тази сделка да съставлява основание за упражняване на добросъвестно владение върху обекта на разпореждането; дали нормата съдържа презумпция за знание у всички трети лица за наличие на спор на отношение на имота, което изключва тяхната добросъвестност. Въпросите са от значение за точното прилагане на закона и при други подобни случаи в бъдеще и установяването на единна практика. Разрешаването им е свързано и с изхода на спора по заявеното възражение за признаване на право на задържане, с каквото разполага добросъвестният владелец, а по изключение – при условията на чл. 74, ал. 2 ЗС, и недобросъвестният владелец.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 896 от 23.07.2008 г. по гр. д. № 1622/07 г. на Варненския окръжен съд.
Указва на жалбоподателите в едноседмичен срок да внесат по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 431.08 /четиристотин тридесет и един лв. и 08 ст./ лева и в същия срок да представят квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва за насрочване в отрито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: