Определение №774 от по гр. дело №182/182 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                          
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№..774
 
гр.София, 14.07.  2010 година
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,  Второ гражданско отделение в закрито заседание на единадесети май  две хиляди и десета година в  състав:
 
                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:   СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                              ЧЛЕНОВЕ:   КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
                                                                     ВЕСЕЛКА МАРЕВА
                                                                                                                                                       
изслуша   докладваното  от   
председателя       (съдията)   СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско  дело под № 182/2010 година
 
Производството е по чл.288 ГПК.
С. С. М. и Ж. С. Т. от с. Я., общ. Дупница са подали касационна жалба вх. № 1* от 18.03.2009 год. срещу въззивното решение от 13.02.2009 год. по гр.дело № 761/2005 год. на К. окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 515 от 19.07.2005 год. по гр.дело № 862/1999 год. на Д. районен съд, с което е отхвърлен предявения срещу Е. Й. С., В. Й. В., Т. К. Т., М. Т. Т. и Л. Т. Т. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че наследодателят на ищците/касатори/ С. В. К. , починал на 28.05.1971 год., към момента на образуването на ТКЗС през 1955 год. е бил собственик по давност на нива от 1.352 дка в м.”П”, землището на с. Я., при съседи: наследници на Я. М. Б. , наследници на Й. Я. А. и общински път.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС с позоваване на решение № 1* от 07.09.1994 по гр.дело № 1034/1994 год. на ВС, ІV г.о., като се поддържа, че окръжният съд неправилно не е обсъдил показанията на свидетелите, посочени от касаторите, както и картния материал на В. синдикат, а е искал от ищците/касатори/ да докажат на какво основание имота е отразен в картния материал на синдиката. Поддържа се по-нататък, че неправилно въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че ответниците не са били във владение на имота, докато ищците/касатори/ и техния наследодател са владели имота повече от 60 години, без някой да им е оспорвал владението преди внасяне на имота в ТКЗС през 1955 година. Твърди се, че въззивният съд е нарушил съществени процесуални норми – чл.188 ГПК/отм./ и чл.12 ЗСПЗЗ, а и не е обсъдил въпроса: защо част от имота на ищците е възстановена, а за друга част е това отказано, докато на ответниците е възстановен целия имот – и в двата случая в реални граници. Поддържа се и че въззивният съд не е дал указания на ответниците да посочат как и по какъв начин са владели имота.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
По делото е безспорно, че на ищците/касатори/ с решение № 0* от 22.09.1997 год. е било възстановено правото на собственост върху земеделска земя, представляваща имот № 0* с площ 2.148 дка в м.”Г”, съответстваща на признатата им за възстановяване земеделска земя в м.”П” от 2.000 дка. Тъй като правото им на собственост е било възстановено за имот с площ 2.148 дка от общо заявените 4.000н дка, ищците/касаторите/ са предявили иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за разликата от 1.352 дка.
Не е спорно и че на ответниците, като наследници на Й. Т. Д. е възстановено правото на собственост върху земеделска земя с площ 6.600 дка, представляваща имот № 0* въз основа на нотариален акт № 53-а от 20.02.1912 год. по нот.дело № 66/1912 год., с който Софика Т. е призната за собственик по обстоятелствена проверка на земеделски земи, включително и на нива от 6.600 дка в м.”П”, землище на с. Я., при съседи: Яхински път, Р. манастир, Н. Т. и Й. Т. Ищците/касатори/ са претендирали, че имота с площ 1.352 дка е част от възстановената на ответниците земеделска земя, тъй като след 1912 год. с част от имота с площ 6.600 дка е било извършено разпореждане в полза на наследодателя им.
Въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, като е приел, че липсват доказателства наследодателят на ищците/касатори/ – С. В. К. да е придобил собствеността върху процесния имот чрез твърдяната покупко-продажба, нито че е установено наследодателят на ответниците да се е разпореждал чрез правна сделка с част от притежавания от него имот с площ 6.600 дка. Прието е по-нататък, че данните от счетоводните книги на ТКЗС от 1957 год. не установяват правото на собственост на С. В. К. върху спорния имот, доколкото не съдържат данни относно придобивния способ. Според въззивния съд, данните в картния лист към картата на В. синдикат не са достатъчни, тъй като самото записване има удостоверително и констативно значение и не е ясно на какво основание е извършено вписването. Прието е също така и че не са събрани доказателства, които да установяват придобиване на оригинерно основание – чрез упражняване на владение не по-малко от 20 години преди образуването на ТКЗС. Съдът е приел, че показанията на свидетелите Ш, Б. и А. не съдържат данни кога е установено владение, за какъв период става въпрос, а и че периода за който свидетелстват / предвид годината им на раждане и възрастта, от която могат да имат конкретни впечатления за тези обстоятелства/ е много по-кратък от законоустановения /чл.34 от Закона за давността, отм./.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения и постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и на търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното въззивно решение разрешение на материалноправен или процесуалноправен въпрос.
Не е налице и противоречиво разрешаван от съдилищата материалноправен или процесуалноправен въпрос с влезли в сила решения по дела, по които са разгледани аналогични казуси /чл.280, ал.1, т.2 ГПК/. Жалбоподателите не сочат в какво се състои противоречието между въззивното решение и решение № 1* от 07.09.1994 год. по гр.дело № 1034/1994 год. на ВС, ІV г.о. Последното е постановено по молба за отмяна по реда на надзора на влязло в сила определение за прекратяване на производството по иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Молбата за отмяна по чл.225, ал.3 във връзка с чл.207, б.б.”а” и „б” ГПК/отм./ е била оставена без уважение, като Върховният съд е приел, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е установителен и при предявяването му следва да се преценява дали е налице правен интерес, какъвто в случая липсвал предвид отсъствието на претенции на общината-ответник или на съответното кметство, спрямо заявените от молителката земи.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се възпроизвеждат оплакванията срещу въззивното решение, които обаче съставляват твърдения за наличие на касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и по които Върховният касационен съд би се произнесъл само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки. В изложението не са формулирани материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разглеждането на които по реда на чл.290 ГПК да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на нейното тълкуване. Въпросите, формулирани от касаторите засягат единствено производството по подадената от тях жалба и допускането на касационно обжалване не би допринесло за развитието на правото. Процесуалният закон изисква разглеждането на материалноправния или процесуалноправен въпрос да доведе и до усъвършенстване на законодателството чрез отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба. Касаторите не се позовават на непълноти или неясноти на приложимите за казуса материалноправни норми, нито на процесуалните разпоредби, а поддържат само, че въззивният съд е приложил неправилно закона, при което разглеждането на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК ще се окаже безполезно, защото не би подпомогнало многобройната съдебна практика по делата по искове по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.
В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 13.02.2009 год. по гр.дело № 761/2005 год. на К. окръжен съд по жалба вх. № 1* от 18.03.2009 год. на С. С. М. и Ж. С. Т. от с. Я., общ. Дупница.
Определението е окончателно.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
 
 
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР:
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Scroll to Top