О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 774
София, 21.07.2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети юли…………………………….
две хиляди и десета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
при секретаря ………………….………………………………………………………….. в присъствието на прокурора ….………………………………………………. изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА……………………..
гр.дело N 555/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Касационна жалба е постъпила от А. Г. Х. от София, чрез пълномощника му адв. С. Г. от АК-София, срещу решение от 4.11.2009 година по гр.д. N 2282/2009 година на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 4.09.08г. по гр.д. № 15061/2007г. на Софийския районен съд, 70 състав и вместо него е постановено друго, като са отхвърлени искове на касатора за заплащане на суми за командировонето му от София в Бургас за периода 25.03.2005г. – 19.03.2007г. – искове с правно основание чл.215 КТ.
Ответникът “Д” А. , София, не е заявил становище.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е с обжалваем интерес над 1000 лева. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки, поради следното:
В изложението на касатора се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – съдът се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Основанието се поддържа с оглед твърдението, че липва съдебна практика по въпроса “писмената форма на изявлението на работодателя по чл.121, ал.1 от КТ за командироване на служителя – форма на действителност ли е или форма на доказване” и произтичащите от това въпроси може ли работодателят да черпи права от виновното си поведение, свързано с неиздаването на писмен акт за командироване и какви са доказателствените средства, с които може да се установява наличието на изявление от работодателя по чл.121, ал.1 КТ. Въпросът дали тълкуването, дадено от въззивния съд на чл.8 от Наредбата за командировките в страната /НКС/ съответства на целта на закона е по съществото на правния спор.
Касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като по въпросите, свързани с приложението на чл.121 КТ и чл.215 КТ, има практика на съдилищата, която при това е безпротиворечива и постоянна. Тя не се нуждае нито от доразвиване, нито от промяна, тъй като е в съгласие с императивни правни норми. Съгласно чл.121 КТ работодателят може едностранно да промени мястото, но не и характера на работата, за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Това може да стане само с писмена заповед, която трябва да съдържа определени реквизити – чл. 8, ал.1 и чл.9 НКС. Изключениета от това правило са изчерпателно уредени в чл.8, ал.2, 3 и 4 НКС. НКС е издадена въз основа на делегацията на чл.215 КТ във вр. с чл.121 КТ /виж §2 ПЗР/, а нейният регламент има същата сила, каквато има делегиращият норманивен акт, в случая КТ. Работникът или служителят е длъжен да изпълни заповедта за командировка, но само ако тя е законна – арг. от чл.126, т.7 КТ. Освен това работодателят не може да командирова еднократно за срок, по-дълъг от 30 календарни дни, без писмено съгласие на работника или служителя. Нарушаването /неспазването/ на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането /в случая евентуално устно разпореждане/. По този начин законът защитава интересите и на двете страни, като отчита подчиненото положение на работника или служителя в трудово-правната връзка.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 4.11.2009 година по гр.д. N 2282/2009 година на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.