6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
София, 13,12,2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 210/2011 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. С. Т. от [населено място] против решение №922 от 25.11.2010 г. по гр.д. № 660/2010 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е разгледан предявеният иск по чл. 226,ал.1 КЗ за разликата над 15000лв. до пълният предявен размер от 35000лв., както и в частта за разноските и в частта за присъдената лихва.
Ответникът по касация- [фирма] – [населено място] не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК.
С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът Т., чрез своят пълномощник – адв. К. е възпроизвела нормата на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Посочила е, че съдът неправилно приложил материалния закон и се произнесъл по „съществен материалноправен въпрос за приложение принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД”.Изложено е разбирането на касатора Т., за това, че САС при определяне на конкретния размер на обезщетението не бил съобразил и обсъдил конкретните обективни факти, като в тази връзка подробно е развито разбирането на страната по основателността на претенцията й за неимуществени вреди. Поддържано е още, че в случая било възприето различно, спрямо даденото в т.11 ППВС №4/68 г. тълкуване на чл.52 ЗЗД, обосновано със следните доводи – САС формално обсъдил критериите на чл.52 ЗЗД, но не е съобразил в достатъчна степен конкретните факти. Изложено е общо разбирането на страната за понятието „ справедливост” по смисъла на нормата и са разгледани подробно осъществените според нея факти по спора. Направен е извод, че липсвало „адекватно съпоставяне на травмите с необходимото и еквивалентно обезщетение”, поради което било налице противоречие с практиката на ВКС – ППВС №4/68г. и определение на ВКС по чл.288 ГПК. Посочено е още, че обстоятелството, че при обсъждане на конкретните критерии, практиката била „установила присъждане на по-.високи обезщетения” се потвърждавало от изброени съдебни актове на САС. Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК страната, след като е възпроизвела текстово нормата е свързала наличието на основанието с уеднаквяване на критериите по прилагане принципа за справедливост, като подробно е интерпретирала мотивите на решение № 83/09г. на ВКС, ІІ т.о.Касаторът е развила доводи свързани с неправилност на решението в частта, с която е присъдена мораторна лихва и е сочила практика във връзка с направения извод, че искането за законна лихва не съставлявало самостоятелна претенция. По отношение на решението в частта му за разноските, страната е поддържала, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, чийто текст е възпроизвела. Заявила е, че съдът незаконосъобразно е присъдил разноски в полза на дружеството ответник, като в тази връзка е посочила, че счита нормата на чл.78, ал.3 ал.8 вр. ал.6 ГПК за неясна, като за такава счита и нормата на чл.83, т.4 ГПК.Според нея, съдът трябвало да се произнесе „коя от тези норми била специална и на коя следвало да се даде приоритет”. Страната е развила своето разбиране по тълкуването на тези норми, като е направил извод, че ВКС, следвало да „ даде компетентно тълкуване при наличие предпоставките на чл.78, ал.6 или 83, ал.1, т.4 ГПК, може ли при частично уважаване на иска ищците да бъдат осъждани да заплатят разноски на основание чл.78, ал.3 и 8 ГПК не се ли нарушава чл.6 при такова осъждане”. Заявено е, че при отговора на този въпрос, съдът следвало да има предвид и определение №67/09г. на ВКС.
Касаторът Т. не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Тя не е формулирала материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.От изложената дефинитивност на общото основание, изяснена чрез задължително тълкуване се извежда и това, че поставените от страната въпроси нямат характеристиките на релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са фактически, а не правни, като освен това не е обоснована и връзка с решаващите мотивите на обжалвания съдебен акт.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава касатора Т., предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът е посочила, че било налице противоречие с т.11 ППВС№4/68г. Това противоречие, обаче е обосновано не с противоречивото разрешаване на конкретен правен въпрос, а с оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда, изведени от неправилно възприета, според страната, фактическа обстановка с оглед доводите за необсъждане на определени твърдяни факти и с наведени възражения по основателността на иска. С цитираната т.11 на ППВС №4/68г. се определят насоките дадени на съдилищата във връзка с това, че следва да вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди. Доколкото решаващият състав не е приел нещо различно във връзка с разяснената със задължителна практика характеристика на иска по чл.52 ЗЗД, то и соченото общо противоречие не установява приложно поле на касационно обжалване.Въпросът за правилното приложение на тази практика по конкретния спор е въпрос по основателността на касационната жалба, поради което е неотносим към основанията по чл.280, ал.1 ГПК.Не обосновава наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и считаното за противоречиво на обжалвания съдебен акт решение №83/89 на ВКС, ІІ т.о, което като постановено по реда на чл.290 ГПК съставлява задължителна практика, тъй като същото не обективира случай, сходен с разглеждания – третира хипотеза на претендирано обезщетение за неимуществени вреди, свързани със смърт на низходящ, при висок интензитет на търпяната вреда и с оглед очертания по-висок праг на лимитите на застрахователните суми, като условие да бъде получено пълно обезщетяване за настъпилите вреди. Противоречие не обосновава и сочената казуална практика в същия смисъл, тъй като цитираното тълкувателно решение, обобщава именно такава практика и след като то не обуславя допускане на касационно обжалване, практиката на съдилищата не може да установи предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.Освен това, цитираните и приложени определение на ВКС и решения на САС не съставляват и практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като страната не е доказала по отношение на решенията на САС , че са влезли в сила / всичките подлежат на инстанционен контрол/,а определенията по чл.288 ГПК не обективират практика – арг. т.3 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/09г.
Така развити подробните доводи на страната, макар и да възпроизвеждат текста на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, всъщност съставляват оплакване за неправилност на съдебния акт, поради неприемане мотивирането на съда на установените факти и правни изводи,във връзка с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, квалифицират се по чл.281 ГПК, но са неотносими към производството по чл.288 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Дори и от изложението й да се изведе връзка между основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и приложението на чл.52 ЗЗД, то отново не се обосновава релевантен довод по разглежданото основание. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на касатора за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.3ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове съобразно конкретните особености на разглежданите случаи.
Не се установява приложно поле на касационно обжалване и по отношение развитите доводи, в частта на обжалваното решение, с което съдът се е произнесъл по лихвата и разноските.Както и страната е посочила оплакването й за това, че съдът присъдил мораторна лихва от датата на увреждането до предявяване на иска се свежда до доводи за неправилност на неговите изводи. Те биха имали относимост евентуално към правилността на акта в тази част, ако страната не беше отправила точно такава претенция / вж. молба от 17.02.2010г, л.71, гр.д. 733/09г. на СГС/, която съответно е лимитирала съдът в неговото произнасяне. Т.е. развитите от страната доводи с оглед нейното заявяване на искането й за лихви не предполага разглеждане на подробно изложените й доводи за неправилност на акта.Съдът се е произнесъл по поисканото. Същото е относимо изцяло и в другата обжалвана част – за разноските, тъй като страната е сочила оплакване за неправилност / така квалифицирано и от нея/ за това, че е била осъдена да заплати разноски и в тази връзка е поддържала неяснота на правни норми, които са достатъчно конкретни и не се нуждаят от разясняване, а освен това по тях има и достатъчно практика – не само казуална но и задължителна. В случая, след като касатора Т. е поискала изрично освобождаване само от държавна такса на основание чл.82, ал.2 ГПК / още с исковата молба/ и съдът е уважил това искане изцяло – с разпореждане от 02.02.2009г. я е освободил единствено от внасяне на държавна такса, то същата не е освободена от заплащане на разноски и такива са присъдени. Тези доводи както вече бе обосновано имат относимост единствено към правилността на изводите на съда, но не обосновават приложно поле на касационно обжалване.
Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №922 от 25.11.2010 г. по гр.д. № 660/2010 г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната част – с която е разгледан предявеният иск по чл. 226, ал.1 КЗ за разликата над 15000лв. до пълният предявен размер от 35000лв., както и в частта за разноските и присъдената лихва.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: