О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
гр. София 06.06.2014 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6560 по описа за 2013 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Ж.”Б. художник” чрез адв. С. М. против решение № 1402/05.07.2013 г.по гр.дело № 1728/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 03.01.2013 г. по гр.дело № 537/2003 г. на Софийски градски съд. С последното е отхвърлен предявения от Ж.”Б.” [населено място] против Л. П. Г. и П. Г. Г., Г. П. Г. и Р. П. Г. и тримата от [населено място] иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата от 28 947 лв. обезщетение за неоснователното ползване на апартамент № в бл./стар № /, застроен на 155.93 кв.м., в жилищна сграда, състояща се от 10 свързани жилищни блока, изградена в УПИ , кв., м.”К. ”, [улица]за периода 01.09.1995 г. до 28.07.2000 г. Със същото решение е отхвърлен предявения иск от Ж.”Б. ” [населено място] против П. Г. Г., Г. П. Г. и Р. П. Г., тримата от [населено място] с пр. осн.чл.59, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата от 28 947 лв. обезщетение за неоснователното ползване на ап.№ в бл. /стар № /, застроен на 155.93 кв.м., в жилищна сграда състояща се от 10 жилищни блока, изградена в УПИ , кв.д м.”К. ”, [населено място]. С решение от 01.03.2013 г. по гр.дело № 537/2003 г. на СГС е допусната поправка на явна фактическа грешка в съдебно решение от 03.01.2013 г. по същото дело, като името на П. Г. Г. се чете П. Г. Г. и Р. П. Г. се чете Р. П. Р..
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. Въззивното решение е необосновано, което представлява самостоятелно основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Въззивният съд не дал отговор на довода на жалбоподателя, че наличието на строителна ограда и пропусквателен режим до 1998 г. организиран от строителя води до скрито владение и невъзможност на собственика да защити правата си, поради което до преустановяването на пропусквателния режим и премахване на оградата давност на тече, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 117/26.04.2011 г. по гр.дело № 718/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 264/20.12.2012 г. по гр.дело № 395/2012 г. на ВКС II г.о., 2. как и с какви процесуални средства се установява степен на завършеност на сграда в груб строеж и допустимо ли е установяване на „груб строеж” със свидетелски показания” при положение, че има съставен писмен констативен протокол по чл.181, ал.2 ЗУТ, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 46/12.03.2010 г. по гр.дело № 725/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК. 3. допустимо ли е отклонение от императивната разпоредба на чл.164,ал.1,т.3 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 46/12.03.2010 г. по гр.дело № 725/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК, цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК отм./, 4. при действието на чл.86 ЗС редакцията до 1996 г. налице ли е давностно владение от ответника върху съсобствен между Общината и Ж. имот. . приложима ли е разпоредбата на чл.31 ЗК по отношение на Ж., респективно може ли да се придобие по давност имот на жилищна строителна кооперация по давност за периода от 1994 г. до 2000 г., решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 349/16.11.2012 г. по гр.дело № 307/2012 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по чл.290 ГПК, решение № 183/30.03.2009 г. по гр.дело № 5032/2007 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по реда на ГПК/отм./
Ответниците по жалбата П. Г. Г., Г. П. Г. и Р. П. Р., чрез адв. Г.П. в писмен отговор са изразили становище за липса на основание за допускане н акасационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответницата по жалбата Л. П. Г., чрез адв. Р. Г. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр. осн. чл. 59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Въззивният съд е приел, че по предявения иск срещу Л. Г. ищецът „Ж.”Б. ” [населено място] не е доказал, че е собственик на ап. № в бл./стар № / със застроена площ от 155.93 кв.м. в жилищна сграда, състояща се от 10 жилищни блока. Прието е, че ищецът не е доказал съсобственикът да му е учредил право на строеж. Според съда представения протокол № 9/30.05.1989 г. на ИК на ОбНС Т., с който жалбоподателят-ищец е бил определен за инвеститор на 9 бр. жилищни блока в западната част на парцел , кв.д,м.”К. ” не представлява годно правно средство за учредяване на вещно право на строеж. С разрешение за строеж № 87/18.07.1990 г.на жалбоподателя е дадено разрешение за извършване на строителство на жилищни блокове №№4,5,6,7,8,9 и 10 в кв.133д в същата местност. Приел е, че съгласно чл.15 ЗС, вр.чл.13 ЗС/отм./ право на строеж върху държавна или общинска земя се отстъпва със заповед на председателя на ИК на ОбНС по местонахождение на държавния имот. Възоснова на тази заповед според съда следва да се сключи и договор между председателя на ИК на ОбНС и другия приобретател. Съдът е приел, че посочената заповед не представлява индивидуален административен акт, че с нея се осъществява двустранна сделка по прехвърляне на вещното право на строеж между държавата и гражданите. Според въззивния съд те изразяват съгласието на съответния административен орган за сключване на такава сделка, че от тези заповеди не произтичат права и задължения. Тъй като не е завършен фактическия състав съдът е направил извода, че в полза на ищеца не е надлежно учредено право на строеж за изграждане на сградата, в която се намира и процесния апартамент.
Въззивният съд е приел, че ищецът е съсобственик на спорния имот на основание приращение – 92 ЗС. При липса на учредено право на строеж за изграждане на сградата на Ж. „Б.” в процесня парцел последната е придобита от съсобствениците на парцела при същите квоти –8 500/20595 ид.части върху сградата, съответно в такива идеални части от отделните самостоятелни обекти, част от които е процесния апартамент, изградени възоснова на договор от 22.10.1991 г.
Установено е, че на проведено общо събрание на Ж.”Б. ” на 09.11.1991 г. е приет протокол за разпределение на имотите – апартаменти и ателиета между член-кооператорите. Процесните ап. и не са отразени в същия. Прието е, че твърденията на ищеца, уточнени в хода на делото са, че ответницата Л. Г. е ползвала ап. и ап., които била съединила с вътрешна стълба и че това са обектите ползвани от нея без основание. Възоснова на приложена по делото декларация съдът е приел, че правото върху 50 броя жилища, между които и ап.и са предоставени на фирма „МБ Б.”. Прието е възоснова на договор от 06.02.1992 г., че „МБ Б.” сключила с ответницата по иска Л. Г. договор, съобразно който на купувачите е предоставен свободен достъп до изграждащия се обект.
Съдът е приел, че с констативен протокол по чл.181,ал.2 ЗУТ № АГ-94-3244/06.12.2007 г., издаден от Столична община, район „Т.” е констатирано, че сградата, находяща се в [населено място],[жк], бл. в УПИ , кв.133д, м.”К. ” е изградена в груб строеж по смисъла на пар.5,т.4 ДР на ЗУТ от началото на 1994 г. От представени декларации от 30.11.2007 г. по чл.43 АПК, внесени в район „Т.” е установено, че сградата е изградена в груб строеж в началото на 1994 г. Въззивният съд е приел, че след като сградата е изградена в груб строеж от Ж. дори и да не е въведена в експлоатация със съответните актове обр.15 и обр.16 от този момент е възникнал годен обект на собственост, който може да бъде придобит по давност.
Прието е възоснова на договор от 06.02.1992 г. между строителна фирма „МБ Б.” и ответницата Л. Г., че страните се договорили за изграждане на обект № с площ от 175 кв.м., мазе № и гараж, като Г. да бъде снабдена с нот.акт. От приложения протокол от 29.08.1995 г. е прието за установено, че ответницата Л. Г. получила ключовете за апартамента. С анекс от 30.08.1995 г. Г. заявила, че предоставя правата си по предварителния договор на своите деца. Според съда приложените договори, анекс и декларация не са годно основание за придобиване право на собственост и нямат вещно правен ефект, а с оглед и на другите доказателства могат да установят начало на недобросъвестно владение – един от елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79,ал.1 ЗС.
Като е взел предвид посочения анекс и показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че от 30.08.1995 г. ответниците по иска Р. и Г. Г. установили и упражнявали фактическа власт върху процесния апартамент. Прието е възоснова на показанията на свидетелите В. и В., че ответниците Р. и Г. Г. живеели в жилището, правили ремонти и подобрения в същото. Прието е, че тези ответници установили владение върху спорния апартамент от есента на 1995 г., към който момент сградата била вече завършена и до апартаментите, предоставени за разпореждане на строителя е имало свободен достъп. С оглед на това съдът е преценил за правилен извода на първоинстанционния съд, че след завършване на сградата и процесното жилище е налице годен обект за придобиване право на собственост на основание давностно владение.
Прието е, че ответниците Р. Р. и Г. Г. като недобросъвестни владелци са упражнявали фактическа власт върху процесния апартамент за времето от 01.09.1995 г. до предявяване на иска срещу тях на 06.02.2007 г. повече от десет години. Прието е за неустановено по делото да е прекъснато владението, упражнявано от тези ответници. Възоснова на тези съображения съдът е направил извода, че ответниците Р. Р. и Г. Г. са придобили право на собственост върху ап. № на основание давностно владение.
От правна страна съдът е приел, че предявеният иск с пр.осн.чл.59,ал.1 ЗЗД за периода от време от 01.09.1995 г. до 28.07.2000 г. срещу ответниците П. Г., Г. Г. и Р. Р. е погасен по давност. За да направи извода съдът е приел, че вземането за обезщетение за неоснователно обогатяване, равняващо се на дължим наем за имота е изискуемо от месец септември – 28.09.2000 г. и до предявяване на иска срещу посочените ответници на 06.02.2007 г., когато е постъпила исковата молба срещу тях петгодишния давностен срок, съгласно чл.110 ЗЗД е изтекъл.
Прието е, че ответниците Г. Г. и Р. Р. са придобили собствеността върху процесния апартамент № в бл. със застроена площ от 155.93 кв.м. на основание десетгодишно давностно владение, осъществено върху имота за времето от 01.09.1995 г. до предявяване на иска срещу тях 06.02.2007 г. Прието е, че ищецът не е доказал фактическата власт, упражнявана от посочените ответници да е смущавана, че срокът на владение е спиран или прекъсван. За да направи извода съдът е взел предвид и практиката на ВКС, според която владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС може да се установи и върху обект, който не е въведен в експлоатация по реда на ЗУТ и ако същото е осъществявано явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 г. и това може да доведе до придобиване по давност на право на собственост върху този обект. Прието е, че за относимия за спора период 1995 г. – 2009 г. не съществува законова забрана за придобиване по давност на имоти, собственост на Ж.. Според въззивния съд разпоредба, установяващи такава забрана не са предвидени нито в ЗС, нито в ЗЖСК. Прието е, че разпоредбата на чл.31ал.3 ЗК/отм.д.в.бр.63/91 г./ е неприложима, тъй като Ж. са с особен гражданско правен режим в сравнение с други видове кооперации, че целта на Ж. е построяването на сграда за задоволяване нуждите на своите членове от жилища, ателиета и гаражи, поради което по отношение на Ж. не се прилага ЗК/отм./.
Въззивният съд е приел, че по отношение на ответницата Л. Г. искът е неоснователен, тъй като по делото не е установено същата да е ползвала процесния апартамент и да се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца. Прието е, че по отношение на тази ответница не е осъществен фактическият състав на чл.59,ал.1 ЗЗД и предявеният иск срещу нея е неоснователен. При тези съображения въззивният съд е оставил в сила първоинстанциионното решение, с което предявените искове са отхвърлени.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос, поставен в изложението, тъй като същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съобразно тълкуването в т.1 от ТР № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по делото, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Поставеният въпрос съдът преценява, че касае правилността на обжалваното решение и е основание за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Същият съдът следва да преценява при разглеждане на касационната жалба по същество, но само ако бъде допуснато касационно обжалване. В настоящото производство по чл.288 ГПК съдът преценява дали поставеният въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, и дали са налице допълнителните предпоставки, визирани в чл.280,ал.1,т.1,2 и/или 3 ГПК, но не и дали изводите на съда са законосъобразни. Поради това, че поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се разглежда сочената предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос, формулиран в изложението. С решение № 46/12.03.2010 г. по гр.дело № 725/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК е застъпено становището, че установяването на едно фактическо положение, а именно завършеност на сградата в “груб вид” по смисъла на закона се извършва по установения в цитираните правни норми – пар.5, т.42 от ДР на ЗУТ/редакция към 26.08.2002 г./ и чл.181, ал.2 ЗУТ, вр.чл.159, ал.2 ЗУТ – с акт на общинската администрация, осъществяваща надзорни строителни функции. Прието е, че единствено актът на общинската администрация, с който се дава преценка за степента на завършеност на сградата е меродавният момент, който ще даде отговор на въпроса доколко правото на строеж се е реализирало в обекти, което е пречка то да бъде предмет на прехвърлителна сделка към този момент, съгласно чл.181,ал.1 ЗУТ. С обжалваното решение правният въпрос е разрешен в съответствие с цитираната практика на ВКС. В настоящият случай въззивният съд е направил извода, че сградата, в която се намира процесният апартамент е изградена в груб строеж от началото на 1994 г., като е взел предвид приложения по делото констативен протокол по чл.181,ал.2 ЗУТ – № АГ-94-3244/06.12.2007 г., издаден от СО район Т.. Именно в този протокол е удостоверено, че сградата е изградена в груб строеж от началото на 1994 г. Досежно установяването на факта на завършеност на сградата в груб строеж съдът не е възприел показания на разпитани по делото свидетели. Следователно не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос, поставен в изложението – допустимо ли е отклонение от императивната разпоредба на чл.164,ал.1,т.3 ГПК. Така формулиран въпросът не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи. Поради това съдът намира, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по въпроса, поставен в п.4 от изложението – при действието на чл.86 ЗС/редакцията до 1996 г./ налице ли е давностно владение от ответника върху съсобствен между Общината и Ж. имот. Жалбоподателят не е посочил при наличие на кои от допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,2 и/или 3 ГПК е разрешен въпросът, поради което е невъзможна преценката дали тези предпоставки са налице.
По правния въпрос в п.5-ти приложима ли е разпоредбата на чл.31 ЗК/отм./ по отношение на Ж., респективно може ли да се придобие по давност имот на Ж. за периода от 1994 до 2000 г. съдът намира за неустановено наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С решение № 349/16.11.2012 г. по гр.дело № 307/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК по правния въпрос може ли да се придобие при действието на чл.31,ал.3 ЗК/отм./ чрез давностно владение вещ, която е собственост на Ж. е застъпено становището, че при действието на чл.31,ал.3 ЗК/отм./ не може да се придобива чрез давностно владение вещ, която е собственост на Ж., че последната е вид кооперация, макар статутът й да е уреден с отделен закон. Този извод е обоснован с тълкуване разпоредбата на чл.1,ал.2,т.2 ТЗ, която изрично изключва Ж. от кръга на търговците и анализа на нормативната уредба – ЗК от 1948 г./отм./, ЗКО от 1983 г./отм./, ЗЖСК. Прието е, че Ж. е вид кооперация, чието възникване и дейност, поради спецификите им са уредени в отделен нормативен акт, който е специален по отношение на ЗК. Според мнозинството от съдебния състав/решението е подписано с особено мнение от докладчика по посочения правен въпрос/ доколкото специалният закон не изключва изрично приложението на общия, то правилата на ЗК от 1991 г./отм./ важат и за Ж., че до отмяната на чл.31,ал.3 ЗК от 1991 г./отм./ владението върху вещ на Ж. е без правно значение и не би могло да доведе до придобиването й по давност от владелеца. Съдебното решение е подписано с особено мнение по този правен въпрос от докладчика по делото, според което разпоредбите на чл.31,ал.3 ЗК/отм./ не се прилагат по отношение на Ж.. Докладчика е приел, че Ж. е самостоятелен правен субект, че не е вид кооперация, че ЗЖСК не се явява специален по отношение на ЗК, тъй като Ж. е различен от кооперациите правен субект.
Настоящият съдебен състав преценява, че изразеното становище на мнозинството от съдебния състав в цитираното решение на ВКС по чл.290 ГПК по поставения правен въпрос е изолирано. Установената практика на ВКС по поставения правен въпрос е, че Ж. е самостоятелен и различен от кооперациите правен субект и че разпоредбата на чл.31,ал.3 ЗК/отм./ действала за периода от 03.08.1991 г. до 03.01.2000 г. съдържаща забрана да се придобие по давност имущество на кооперация не намира приложение по отношение на имотите, собственост на Ж.. Въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с тази практика на ВКС. Последната е формирана с решения на състави, постановени по чл.290 ГПК, както следва:
С решение № 434/11.11.2010 г. по гр.дело № 387/2010 г. на ВКС II г.о., постановено по чл.290 ГПК по правният въпрос за възможността да се придобива по давност имущество на Ж. и дали чл.31,ал.3 ЗК/отм./ се прилага по отношение на Ж. е застъпено становището, че разпоредбата на чл.31,ал.3 ЗК/отм./ действала за периода от 03.08.1991 г. до 03.01.2000 г. съдържаща забрана да се придобие по давност имущество на кооперация не намира приложение към имотите, придобити от Ж., тъй като целта, средствата за постигането й, функционирането и прекратяването на Ж. са уредени в отделен специален закон, който дерогира приложението на ЗК/отм./.
С решение № 527/16.06.2010 г. по гр.дело № 1136/209 г. на ВКС, I г.о., постановено по чл.290 ГПК по поставения правен въпрос е изразено становището, че разпоредбата на чл.31,ал.3 ЗК/отм./ действала от 03.08.1991 г. до 03.01.2000 г., съдържаща забрана да се придобие по давност имущество на кооперация не намира приложение към имотите, придобити от Ж., тъй като целта на Ж. е различна от останалите кооперации. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 117/26.04.2011 г. по гр.дело № 718/2010 г. на ВКС I г.о., постановено по чл.290 ГПК. Така посочената практика намира израз и в решения по гр. дело № 277/28.06.2012 г. по гр.дело № 259/2012 г. на ВКС, I г.о. и решение № 108/10.04.2012 г. по гр.дело № 1063/2010 г. на ВКС II г.о., двете постановени по чл.290 ГПК, с които по съществото на спора е прието, че разпоредбата на чл.31,ал.3 ЗК/отм./, действала за периода от време от 03.08.1991 г. до 03.01.2000 г., съдържаща забрана да се придобие по давност имущество на кооперация не се прилага към имотите, придобити от Ж..
Като взема предвид изложеното съдът намира, че в настоящият случай с оглед разрешението на правния въпрос в цитираното решение № 349/16.11.2012 г. по гр.дело № 307/2012 г. на ВКС IV г.о. не е налице типичното противоречие с практиката на ВКС по смисъла, даден в тълкуването с ТР № 2/2010 г. по т.дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи застъпеното становище по правния въпрос в това решение е изолирано и е преодоляно съобразно цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правният въпрос в съответствие с посочената константна практика на ВКС, поради което не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по същият въпрос. Тъй като правният въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, то не следва да се обсъжда цитираното решение на състав на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл.280,ал.1, т.1 и т.2 ГПК по поставените правни въпроси от жалбоподателя Ж.”Б. ”.
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по жалбата Л. Г. следва да се присъди сумата 300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1402/05.07.2013 г. по гр.дело № 1728/2013 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 9452/23.04.2013 г., подадена от Ж.”Б. ”, чрез адв.С. М., [населено място], [улица], вх., ет., ап..
Осъжда Ж.”Б. ” с адрес на управление [населено място], [улица], № , ет. да заплати на Л. П. Г., съдебен адрес, [населено място], [улица], вх. сумата 300 лв. разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: