О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 777
гр. София, 16.06. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1362 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. В. срещу решение от 14.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3818/2014 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред СГС част, решение от 02.12.2013 г. по гр. дело № 18194/2009 г. на Софийския районен съд (СРС), предявеният от жалбоподателя срещу П. на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 12 000 лв., т.е. – за сумата 9 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени в резултат на приключилото с оправдателна присъда наказателно преследване по н.о.х.д. № 5553/2006 г. на СРС, неимуществени вреди – болки и страдания от физическо и психическо естество, ведно със законната лихва от 01.04.2009 г. до окончателното й изплащане.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен и формулиран следният правен въпрос: трябва ли и длъжен ли е съдът да определи точен паричен еквивалент на отделните болки и страдания, и отделно – на характера на наказателното производство, проведено срещу ищеца, тежестта на престъпния състав, продължителността на това производство, фазата, до която то е достигнало и приключило, и степента и характера на ограниченията, наложени на подсъдимия до неговото окончателно оправдаване; респ. – може ли съдът да определи едно общо обезщетение по общи критерии или е длъжен за всяка една вреда да даде отделно обезщетение, съобразено със специфичната индивидуалност на конкретния случай. Жалбоподателят навежда допълнителните основания по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка поддържа, че посоченият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 14/10.02.2014 г. по гр. дело № 3706/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 15/27.01.2014 г. по гр. дело № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 4158/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят поддържа и че изведеният от него правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че с влязла в сила присъда касаторът-ищец е признат за невиновен и е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 4, пр. 1 и т.3, пр. 1, във вр. с ал. 1 от НК, както и че наказателното преследване срещу него е продължило от месец март 2005 г. до месец юли 2008 г. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, е установено следното относно преживените от ищеца болки и страдания: При привличането му към отговорност той е бил много притеснен, депресиран и затворен в себе си, като хората от квартала го обсъждали дори и след прекратяване на наказателното производство. Ищецът напуснал работа, а стресът, който изживял заради делото, му причинил и здравословни проблеми, според единия свидетел, по чиито данни, дадени без категоричност, след делото ищецът се разболял от диабет. Според показанията на другия свидетел, преди образуваното наказателно производство в началото на месец април 2005 г., касаторът-ищец имал група инвалидност – за бронхиална астма, дискова херния, язва и скъсан минискус, а вследствие на стреса и тежката депресия по време на съдебното производство се разболял от диабет. Поради образуваното срещу него наказателно производство, не успял да продължи образованието си след дванадесети клас; загубил контактите си с приятели и познати, хората „започнали да го гледат с друго око”, като криминално проявен и напуснал работата си. Вследствие на процеса ищецът бил депресиран и стресиран и не искал да говори с никого, дори с майка си. От заключението на съдебно-психиатричната експертиза въззивният съд е установил, че към настоящия момент ищецът е психично здрав, като е бил такъв и към 07.04.2005 г.; след постановяване на оправдателната присъда той постепенно навлязъл в ритъм; липсват данни за наличие на психично заболяване при него след приключване на наказателното производство; наличието на невротични симптоми по време на процесния период и появилите се тикове могат да бъдат свързани със стресовата ситуация. Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза СГС е приел за установено, че към 07.04.2005 г. ищецът е страдал от бронхиална астма, язва на дванадесетопръстника, дискова херния, хидропс на лява колянна става – хондромалация, евентуално и хроничен калкулозен пиелонефрит. За процесния период от 07.04.2005 г. до 02.07.2008 г. той развил и захарен диабет, тип І, и епилепсия, с усложнение – диабетна невропатия, като е възможно стресът от повдигнатото обвинение да се яви като отключващ фактор за изява на захарния диабет, който обаче е генетично обусловен, тъй като ищецът е фамилно обременен с това заболяване; стресът може да влоши протичането на вече изявен захарен диабет, което може да благоприятства развитието на усложнения на диабета, в случая диабетна невропатия. При тази съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че на касатора-ищец следва да бъде определено обезщетение в размер на 3 000 лв. общо, каквото е и определеното с първоинстанционното решение. СГС е изложил мотиви, че при определяне размера на дължимото обезщетение е взел предвид: характера и тежестта на увреждането на здравето на жалбоподателя-ищец, изхождайки от характера на претърпените болки и страдания от физическо и психическо естество, продължителността на понесените във връзка с воденото срещу него наказателно преследване страдания и интензивността им, а също и настъпилите в резултат на това последици за здравето му. Приел е и че при съобразяване на горните обстоятелства, за претърпените болки и страдания от физическо и психическо естество, съобразно диспозитивното начало, определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. общо, отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД. За този свой окончателен извод въззивният съд е изложил и съображения, че според събраните доказателства, трайни последици за физическото и психично здраве на жалбоподателя, вследствие воденото през посочения период наказателно преследване, не са настъпили. Същият е бил психично здрав тогава и към настоящия момент – според заключението на съдебно-психиатричната експертиза. За преживените по време на процеса, стрес и депресия, установени от свидетелските показания, представляващи временно разстройство на здравето му, както и за усложнените вследствие на процеса, захарен диабет, тип І, и епилепсия, които датират от 2003 г., като при това диабетното заболяване е генетично обусловено, а епилептичните припадъци датират от ранна детска възраст (според представените експертни решения по делото), т.е. – те не са възникнали по време на наказателното преследване и не са последица от неговото образуване, съдът е приел, че също следва да бъде определено обезщетението в посочения по-горе размер.
В цитираното в изложението на кастора решение № 14/10.02.2014 г. по гр. дело № 3706/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че съгласно трайната практика на ВКС, справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 от ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии, както и че определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В останалите две, цитирани в изложението на кастора решения по чл. 290 от ГПК е прието, че съгласно трайно установена практика на ВС и задължителната практика на ВКС, преценката за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди при искове по чл. 2 ЗОДОВ, се основава на критериите за тежестта на повдигнатото обвинение, за вида на фазата – досъдебна или съдебна, и продължителността на наказателното производство, за липса или взета мярка за неотклонение и нейния вид, субективните последици за лицето от воденото наказателно производство – влошено здравословно състояние, публично злепоставяне, отражение върху семейния му живот, професионална реализация, социални контакти, съдебното минало на лицето, евентуално съпричиняване на вредите.
Видно от мотивите към обжалваното въззивно решение, то е изцяло съобразено с така цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В никое от посочените от касатора решения на ВКС не е прието, че следва да се определя отделно по размер обезщетение за всяка отделна неимуществена вреда (болка, страдание, заболяване и пр.) или с оглед на всяко отделно обстоятелство, което е релевантно за размера на това обезщетение при исковете по чл. 2 от ЗОДОВ. Напротив – в практиката на съдилищата, включително в задължителната такава на ВКС, никога не е имало колебания и съмнения, че за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от едно и също непозволено увреждане (неправомерно поведение, каквито са и специфичните деликти по чл. 2 от ЗОДОВ), съгласно чл. 52, във вр. с чл. 51, ал. 1 от ЗЗД се дължи едно, глобално определено по размер обезщетение, което може да бъде платимо еднократно или периодически. Поради това, не е необходимо нито увреденото лице, в качеството си на ищец, претендиращ такова обезщетение, да сочи в исковата си молба размер на същото поотделно за всяка една от вредите, нито съдът да го определя по този начин в решението си. Израз на тази трайно установена съдебна практика е и приетото в т. 11 и т. 13 от тълкувателно решение № 3/2004 г. от 22.04.2005г. на ОСГК на ВКС.
Предвид съобразяването на въззивното решение с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване по изведения в изложението на касатора-ищец правен въпрос. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по делото, не е налице никое от сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения от него правен въпрос.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 14.11.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 3818/2014 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.