О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 781
гр. София 17.06.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1014/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ш. Н., чрез процесуалния си представител – адв. С. М., против решение № 219/04.11.2014г., постановено по гр. д. № 247/2014 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено решение №53/30.06.2014 г. по гр.д. № 229/2014 г. на Кърджалийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на С. Ш. Н., че съществува вземането на Р. О. О. за сумата 8500 лв., представляваща дадена от ищеца на ответника сума без основание за закупуването на лек автомобил, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.12.2013г. до изплащане на вземането, за което е издадена Заповед № 254 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 21.12.2013 г. по ч.гр.д. № 1991/2013 г. по описа на РС-Кърджали.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на постановеното решение поради противоречие с процесуалния и материалния закон –основания по чл. 281, ал.1, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, преповтарящо касационната жалба, се сочи бланкетно чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК по основанията визирани в чл.281 ал.3 ГПК – необоснованост и незаконосъобразност изразяваща се в неправилното приложение на материалния закон.
Ответникът по касация Р. О. О., е подал писмен отговор по чл. 287 ГПК, чрез повереника си адв. Д. Р., в който излага съображения, че същата не следва да бъде допускана до касационно обжалване и я оспорва по същество. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Р. О. О. срещу С. Ш. Н., с която ищецът претендира да бъде признато за установено, че ответникът му дължи сумата от 8500 лв., представляваща заплатена цена по договор за покупко-продажба на лек автомобил, чийто правни последици не настъпили, тъй като продавачът не бил собственик на автомобила, за която сума ищецът е поискал да му бъде издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Съдът е издал заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК за посочената сума, а в законоустановения срок ответникът – длъжник в заповедното производство е подал възражение срещу дължимостта на вземането. Първоинстанционният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като е признал за установено, че С. Н. дължи на Р. О. процесната сума.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е възприел следните факти: през 2011 г. страните по делото се договорили Р. О. да закупи от С. Н. лек автомобил за сумата от 8500 лв., която купувачът изплатил на три вноски, а продавачът му предал автомобила, свидетелствата за регистрация и пълномощно със срок до 14.04.2012 г., с което собствениците на автомобила С. С. и А. С. упълномощили Р. О. да стопанисва, ползва и управлява в страната и чужбина собствения им автомобил л.а. „М.”, модел Ц 180, рег. [рег.номер на МПС] , както и да продава, заменя, дарява същия и да договаря сам със себе си на основание чл. 38 ЗЗД. През това време ищецът бил в чужбина и не успял да прехвърли автомобила. Съдът е посочил, че на 18.06.2012 г. собственикът на автомобила подал молба до полицията за издирването му и било образувано досъдебно производство, като на 02.04.2013 г. ищецът доброволно предал автомобила, заедно с ключовете и документите на разследващите органи. Съдът е кредитирал показанията на С. Н., дадени в качеството му на свидетел по ДП № 619/2012 г. на РУП-К., в които е заявил, че през декември 2011 г. решил да продаде процесния автомобил, получен при замяна с негов автомобил от С. С., на негов приятел – ищецът Р. О., който взел колата му и заплатил сумата от 8500 лв. При тези данни, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ответникът е получил сумата от 8500 лв. без основание, тъй като се установило, че същият не е собственик на автомобила, нито представител на собственика и не може да прехвърли собствеността, следователно предявеният иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 55, ал.1 ЗЗД е основателен.
Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване няма съдържанието, предписано от закона, тъй като не е посочен кой е материалноправния или процесуалноправния въпрос, обусловил изхода на спора по начин, по който касационното обжалване би било допустимо. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.Изложените от касатора основания /необсъждане на доказателствата по делото/са относими към правилността на решението и би следвало да са част от съдържанието на самата касационна жалба по чл.284 ал.1 ГПК във вр.чл.281 ГПК.
Аргументацията за наличието на основанието по т.1- 3 на чл.280 ГПК за допустимост на касационното обжалване, изразяваща се в липсата или неправилно обсъждане на събрания по делото доказателствен материал и извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства, довели до необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, фактически са пороци, отнасящи се до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281 ,т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.
Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касатора евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Непосочването на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване, без касационният съд да дължи произнасяне относно наличието на специфичните предпоставки по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК,на които в случая позоваването е бланкетно.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.2 ГПК в тежест на касатора е да заплати сторените от ответника разноски за настоящата инстанция, удостоверени в договор за правна помощ от 10.02.2015 г., в размер на 500 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 219/04.11.2014г., постановено по в.гр. д. № 247/2014г. по описа на Окръжен съд-Кърджали.
ОСЪЖДА С. Ш. Н. , ЕГН [ЕГН] да заплати на Р. О. О. , ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лв./петстотин/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: