О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 781
София, 06.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело №529/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], приподписана от юрисконсулт К., срещу решение №3409 на Софийски градски съд, постановено на 15.05.2014г. по в.гр.д.№16186/2013г.
С това въззивно решение е потвърдено решение от 24.01.2013 г. по гр.д. № 38967/2011 г. на СРС, ІІ ГО, 59 състав, в ЧАСТТА, с която исковете на Л. И. П. против [фирма] по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ вр.чл.225, ал.1 и ал.2 КТ са уважени, както и в частта за разноските, като [фирма] е осъдено да заплати на Л. И. П. разноски, направени пред въззивната инстанция, в размер на 500.00 лв., представляващи платено възнаграждение за един адвокат.
Решението на първата инстанция в частта, с която съдът е отхвърлил иска по чл.344, ал.1, т.3 от КТ вр.чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ за разликата над 5 527.05 лв. до пълния предявен размер от 5 711.66 лв., както и иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 64.05 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху присъденото обезщетение по чл.225 от КТ за периода 09.08.2011 г. до 13.09.2011 г., като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това основание се поддържа с твърдението, че „въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, които са от значение за конкретния спор и са обусловили решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, в противоречие със задължителната практика на ВКС”. Като такъв счита въпроса „ за нарушението, извършено от Л. И. П., което с оглед на представените доказателства се явява доказано и напълно законосъобразно наложено”. За да обоснове наличието на това основание касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че уволнението на Л. И. П. е незаконно, тъй като по делото има достатъчно доказателства, че ищецът е извършил системни нарушения на трудовата дисциплина – общо три за период от около два месеца; че изводите на съда относно второто дисциплинарно нарушение са необосновани, тъй като съдът непрецизно и непълно е анализирал доказателствата, не е взел под внимание представените като доказателства фискални бонове за периода 26 – 29.07.2011 г., протоколи относно изминатите километри и зареденото гориво, както и дневника на колите за процесния период, от които безспорно се установява извършеното нарушение.
На следващо място счита, че налице е касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като в противоречие със задължителната практика на ВКС съдът е решил и въпроса „следва ли срокът по чл.194, ал.1 от КТ да тече от датата, на която работодателят е узнал за извършване на деянието или този срок тече от датата, на която работодателят е узнал индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение”.
Поддържа, че изводите на въззивния съд са в противоречие със задължителната практика на ВКС, която приема, че срокът по чл.194, ал.1 от КТ започва да тече само след като работодателят узнае за всички индивидуализиращи признаци на извършеното деяние, които го квалифицират като дисциплинарно нарушение, а не просто фактът, че е извършено деяние.позовава се на Решение № 231 от 13.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 858/2010 г. по реда на чл.290 от ГПК , в което е прието, че откриване на нарушението означава узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата дисциплина, установено в съществените му признаци – субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, както и индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна, които да го квалифицират като нарушение, както и на Решение №920 от 26.07.2010г. по гр.д.№470/2009г.,ІV ГО, и Решение № 363/10.01.2012г. по гр.д.№354/2011г. ,Ш ГО, постановени реда на чл.290 от ГПК
Поддържа също, че в противоречие със задължителната практика на ВКС е решен и въпросът „относно допустимите доказателствени средства за установяване на дисциплинарно нарушение”.Счита, че този въпрос е от съществено значение за спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, че извършеното от ищеца деяние не представлява нарушение на трудовата дисциплина. Твърди, че на практика съдът е игнорирал свидетелските показания, които категорично сочат на факта на извършено дисциплинарно нарушение от ищеца, изразяващо се в осъществяване на достъп чрез служебния си акаунт и изпращане на електронни писма, съдържащи конфиденциална информация на трети лица, както и, че съдът е приел, че след като назначената експертиза не е получила достъп до персоналния компютър на ищеца и така не е установила факта на изпращането на информация от същия и факта, че тази информация е поверителна, то извършването на дисциплинарно нарушение от страна на ищеца не е доказано. По този начин въпросът относно допустимите доказателствени средства за установяване на дисциплинарно нарушение, е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, която приема, че дисциплинарното нарушение може да се установява с всички доказателствени средства.Позовава се на Решение №94 от 30.05.2013г. на ВКС по гр.д.№646/2012г., І.г.о., и на Решение №259/02.06.2011г. на ВКС по гр.д.№1725/2010г., в които е прието, че дисциплинарно нарушение е допустимо да бъде доказвано с всички предвидени в процесуалния закон доказателствени средства.
Ответната страна Л. И. П. в представен писмен отговор чрез адв.Н. от САК взема становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски в размер 500лв. съгласно приложен договор за правна помощ.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Предявени са искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ. С решението си първоинстанционният съд е уважил исковете като този по чл.344 ал.1 т.3 ГПК до размер 5 527.05 лв. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени. За да постанови този резултат, въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за безспорно установено, че между ищеца и ответника е съществувало валидно безсрочно трудово правоотношение, по което Л. И. П. е изпълнявал длъжността „шофьор”; че със Заповед № 103/09.08.2011 г. на Управителя на ответното дружество на ищеца е наложено дисциплинарно наказание “уволнение” за извършени нарушения на трудовата дисциплина по чл.187, т.9, от КТ и на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ е прекратено трудовото му правоотношение, считано от връчването на заповедта – на 09.08.2011 г.; че в като мотиви за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищеца работодателят е посочил, че дисциплинарно наказание „уволнение” се налага за това, че в периода 13.06.2011 г. до 05.07.2011 г. при условията на системност периодично е зареждал служебния автомобил на дружеството марка БМВ, модел 525 D, с рег.№ 8883 РМ с общо 616,7 л. гориво супер дизел на обща стойност 1 489.81 лв. През същото това време – за периода от 13.06.2011 г. до 05.07.2011 г. автомобилът, макар и да е използван и за служебни цели, не е изминал такова разстояние, което да предполага консумирането на подобно количество гориво на посочената стойност. Доколкото е налице според работодателя несъответствие между пробега на лекия автомобил и зареденото количество гориво, ответникът е приел, че П. е използвал горивото за лични нужди, по който начин системно е увреждал имуществото му. Второто инкорпорирано в уволнителната заповед нарушение е за това, че в периода 26 юли 2011 г до 29 юли 2011 г. ищецът е заредил 126.04 литра гориво на обща стойност 317.62 лв. в служебен автомобил Шкода, С. СА 5086 ВС. За посочения период служебният автомобил бил изминал 113 км. Изминатото разстояние не съответствало на отчетеното от ищеца количество гориво, поради което в заповедта е прието, че служителят е използвал предоставеното право да зарежда служебно гориво за цели, различни от вменените му по служба, но за сметка на работодателя, като по този начин е увредил имуществото му. В Заповедта е конкретизирано също, че на 26.07.2011 г. на бензиностанция на Л. в [населено място], [жк], ищецът със служебни средства е зареждал автомобили, различни от служебните, като плащането е извършено за сметка на работодателя. Приел е също, че в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на незаконно уволнение, работодателят носи тежестта за установяване наличието на всички предпоставки за извършеното едностранно прекратяване на трудовото правоотношение; че в процесния случай дисциплинарното наказание е наложено на ищеца в законоустановения двумесечен срок от откриване на нарушението, поради което правото да се наложи дисциплинарно наказание не е било погасено, за констатираните нарушения на трудовата дисциплина от служителя са поискани обяснения от работодателя и такива обяснения са депозирани от ищеца, както и , че процесната уволнителна заповед е мотивирана съобразно изискванията на закона – посочени са нарушителят, нарушението с всичките му обективни признаци, времето на извършването му, както и законният текст, въз основа на който е наложено наказанието.След анализ на събраните в процеса писмени и гласни доказателства, както и на заключението на вещото лице по извършената съдебна експертиза, съдът е обосновал извод, че ответникът не е доказал извършването от страна на ищеца на визираните в заповедта дисциплинарни нарушения, както и че налагането на наказанието дисциплинарно уволнение не е направено и в съответствие с критериите на чл. 189, ал. 1 КТ, тъй като по делото не са събрани доказателства за тежестта на нарушението – за настъпили каквито и да било вредни последици за работодателя в съответствие с фактическия състав на разпоредбата на чл.187, т.9 от КТ. По изложените мотиви е счел, че уволнението на ищеца, извършено с процесната заповед, се явява незаконно, поради което следва да бъде отменено. Съобразно изхода по главния иск е обосновал извод за основателност и на останалите две претенции- за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор” и за присъждане на обезщетениетто по чл.225 КТ.
При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочената предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело /т.1 на ТРОСГТК № 1/2009 г/. Изложил е единствено доводи за необоснованост и неправилност на въззивното решение, за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в непълен и непрецизен анализ на доказателствата, несъгласие с формираните от съда фактически и правни изводи. По естеството си тези доводи са касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Не е общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и поставеният от касатора въпрос „следва ли срокът по чл.194, ал.1 от КТ да тече от датата, на която работодателят е узнал за извършване на деянието или този срок тече от датата, на която работодателят е узнал индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна, които го квалифицират като нарушение” . Въззивният съд не е давал правно разрешение по този въпрос и същият не обуславя крайните му изводи. Съдът е приел, че уволнението е незаконно, не защото е наложено извън срока по чл.194 КТ / напротив, приел е, че правото да се наложи дисциплинарно наказание не е било погасено/, а защото не е доказано от страна на ответника в процеса, че ищецът е извършил визираните в заповедта дисциплинарни нарушения, както и настъпването на каквито и да било вредни последици за него като работодател в съответствие с фактическия състав на разпоредбата на чл.187, т.9 от КТ.
С оглед изложеното се обосновава извод, че касаторът не е установил наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени такива в размер 500лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №3409 на Софийски градски съд, постановено на 15.05.2014г. по в.гр.д.№16186/2013г.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Л. И. П. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 500лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: