О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 781
София, 09.11. 2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева т. дело № 50308 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], седалище [населено място], [община], област П., представлявано от управителя Б. П. Л., чрез адв. И. П. Д. от АК – П., срещу въззивно решение № 2066/28.10.2015 г., постановено от Софийския апелативен съд по т.д. № 3232/2015 г.
Излага доводи за неправилност.
Насрещната страна [фирма], седалище [населено място], чрез адв. Рая Б. Н. и адв. В. В. Н., е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата и моли за присъждане на съдебноделоводните разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, е отхвърлил иска на [фирма] против [фирма] за заплащане на сумата от 328 000 лв., представляващи остатък от цената по доставка на оризова арпа, по фактури № № 00000000140/12.11.2012 г. и [ЕГН]/05.12.2012 г., на осн. чл. 327, ал. 1 ТЗ. Осъдил е ищеца да заплати на ответника сторените по делото съдебноделоводни разноски.
За да постанови този резултат, въззивният съд, като е препратил към съображенията на първостепенния съд, по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено от фактическа страна, че между страните е сключен писмен договор на 03.10.2012 г. за доставка общо на 1000 тона непреработена оризова арпа, срещу задължение за заплащане на 650 000 лв. , без включен ДДС, като цената следва да се плати авансово, а стоката се приема с приемопредавателен протокол. Съставена е фактура № 00000000140/12.11.2012 г. за доставка на 200 000 кг, като част от бъдеща доставка на оризова арпа по договор от 03.10.2012 г. общо за сумата 156 000 лв., с дата на данъчно събитие – 12.11.2012 г. Между страните не е спорно, че купувачът е извършил частични плащания , като незаплатеният остатък е 16 000 лв. Данъчна фактура № [ЕГН]/05.12.2012 г. е за сумата от 312 000 лв. с включен ДДС, част от бъдеща доставка на оризова арпа по договор от 03.10.2012 г., с дата на данъчно събитие 12.11.2012 г. Документът е подписан от Б. К., представляващ дружеството – купувач. Двете фактури са осчетоводени и по тях е ползван данъчен кредит от купувача.
Въззивният съд, като е препратил към мотивите на първата инстанция и е добавил и свои доводи, е намерил, че двете фактури са оформени за бъдещо предаване на стоки, както е било уговорено в чл. 3, ал. 3 от писмения договор. При анализ на съдържанието на фактурите, уговорките по договора между страните и останалите данни по делото, включително признанието на факти от ищеца в исковата молба, съдът е приел, че двете фактури, макар и осчетоводени, не удостоверяват предаването на стоката; получаването на данъчния кредит в случая също не може да наведе на обратен извод. Сам ищецът признава, че плащанията по първата фактура са извършени след издаването й, при осъществена впоследствие доставка, а изрично в договора между страните е уговорено получаването на стоката да се удостоверява с приемо-предавателен протокол. Липсват каквито и да са документални данни, за това, че стоката е била изтеглена и превозена до купувача, съответно, че последният, я е получил; съдът е посочил, че е неправоподобно при доставка – явно на части, на посочените големи количества оризова арпа, че продавачът – доставчик, не е претеглил количеството и няма документална следа за посочените по-горе действия – теглене, транспорт, включително за специфичните сертификати относно качествата на земеделската продукция, които следва да придружават стоката. При изричното оспорване от ответника и доколкото наличните доказателства не установяват по безспорен начин реално извършени доставки, е прието, че ищецът няма основание да търси плащане от ответника на исковата сума, защото не е доказал, че е доставил стоката.
Касаторът обуславя допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправен въпрос за мотивите на въззивното решение, свързан и с тълкуване на чл. 272 ГПК, както и по материалноправен въпрос за правните последици от реализираното право на приспадане на данъчен кредит във връзка с доказване на съществуващо облигационно правоотношение и за насрещните задължения на страните по него.
В изложението към касационната жалба конкретно е поставен въпросът длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените от въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на страната.
Въпросът е принципно значим за всяко въззивно решение, като в случая въззивната инстанция е препратила към мотивите на първата по чл. 272 ГПК, така че относим е и въпросът за тълкуване на нормата, но не се установява поддържаното противоречие с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 94/28.03.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 2623/2013 г.; решение № 194/18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор. Поради това и в съдебния си акт тя не изследва първоинстанционното решение, което означава, че оплакванията във въззивната жалба коментира, доколкото те са свързани с материалноправния спор. При постановяването на своето решение, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като въззивният съд в случая е изложил съображения по всички важни и съществени положения. Спорът пред въззивна инстанция е бил единствено до оценката на данъчните фактури, осчетоводяването им и ползването на данъчен кредит от ответника – дали с тях се установява изпълнение от ищеца по договора за доставка на стока, за което търси цена, или не. Въззивният съд, макар и лаконично, е приел осъществяването или не на определи фактически положения, релевантни за спора, като ги е посочил ясно в своето решение; не е анализирл сам относимите към даден факт доказателства, а е възприел логически и правни съображения на първата инстанция, без сам да ги възпроизвежда, като изрично е препратил към мотивите по чл. 272 ГПК на първостепенния съдебен акт; доразвил е и правните съображения относно това дали в конкретния случай, с представените доказателства, ищецът е доказал изпълнение на своето задължение по установения договор. Напълно невярно е съдържащото се във въпроса твърдение, че първата инстанция се била произнесла без да обсъди всички доказателства по делото, а и в касационната жалба няма въведено касационно оплакване, че въззивното решение е постановено без да е обсъдено конкретно доказателствено средство. Друг е въпросът, че и във въззивната жалба няма оплакване за необсъдени доказателства по делото, а само за необоснованост в изводите, довели до противоречие с материалния закон, при което въззивният съд, който действа при ограничен въззив, няма правомощие да преценява евентуално необсъдено от първата инстанция доказателство.
Софийският апелативен съд, въз основа на приетите от него фактически и правни изводи, включително чрез препращане към мотивите по чл. 272 ГПК, е достигнал до заключение за неоснователността на исковата претенция и въз основа на него, като е сравнил крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, е потвърдил по същество правилното първоинстанционно решение.
Втората инстанция, в случая, не е действала като контролноотменителна (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не, обосновани ли са заключенията на първата инстанция), а като се е ползвала от обосновката в първоинстанционното решение, и е допълнила същата с нови правни съображения, е осъществила своята решаваща дейност.
Вторият правен въпрос, поставен в изложението, е за правните последици от реализираното право на приспадане на данъчен кредит, пряко свързано и с приложението на презумпцията по чл. 301 ТЗ, като се поддържа противоречие с решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г. на II т.о. на ВКС, решение № 212/07.01.2013 г. по т.д. № 696/2012 г. I т.о. на ВКС.
Въззивният съд не е отрекъл разрешението в цитираните съдебни актове, че фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване, а само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване.
Случаят обаче има специфика – данъчните фактури изрично са съставени за бъдещи доставки, като страните ясно и писмено са уговорели получаването на стоката (явно на части) да се удостоверява с приемопредавателни протоколи, каквито липсват, а също и каквито и да са документи следи за неизбежните в изпълнение на уговореното действия – теглене, транспорт, включително за специфичните сертификати относно качествата на земеделската продукция, които следва да придружават стоката. Сам ищецът е признал, че част от сумата, за която са съставени фактурите, е платена, но по-късно, след доставката на съответни количества арпа, т.е. при съставянето на фактурите и осчетоводяването им не е имало нито плащане, нито доставка. При наличните доказателства и съдържанието на договора, както и записаното във фактурите, следва, че съставянето им, включително ползването на данъчен кредит по тях, може да се свърже единствено с признание за наличие на договор и на бъдещо задължение за плащане след доставка, което не е в противоречие с разясненията в посочените от касатора съдебни решения по чл. 290 ГПК. Съдът, съгласно чл. 12 ГПК е длъжен да прецени поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото и в случая, съдът е сторил това.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 8200 лв. заплатен адвокатски хонорар на един от представляващите я адвокати – Р. Н..
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2066/28.10.2015 г., постановено от Софийския апелативен съд по т.д. № 3232/2015 г.
ОСЪЖДА [фирма], седалище [населено място], [община], област П., представлявано от управителя Б. П. Л. да заплати на [фирма], седалище [населено място] сумата в размер на 8200 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: