О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 782
София, 14.11.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 1728/ 2017 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ДП „Р. в. д.“, представлявано от юрисконсулт Й. М. срещу решение № 487/19.01.2017 г. по гр.д.№5/ 2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-б въззивен състав. С него е отменено решение от 21.10.2015 г. по гр.д.№ 38254/2015 г. на Софийски районен съд, ІІ г.о.,76 състав в обжалваната част, с която предявеният от ищеца Л. В. Р. иск с правно основание чл.222 ал.3 вр.чл. 228 ал.2 КТ е отхвърлен в частта за сумата 44 035,05 лв. дължимо съгласно чл.61 К. от 2014 г. обезщетение при придобито и упражнено право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в увеличен размер и вместо това е постановено уважаването му, ведно със законната лихва от 01.07.2015 г. до окончателното плащане. Присъдени са разноски. В останалата част, с която искът е отхвърлен до размер на сумата 47 000 лв. решението е влязло в сила и на касатора са присъдени 122,40 лв. разноски .
В касационната жалба се поддържа оплакване за необоснованост на изводите на въззивния съд относно натрупания от ищеца осигурителен стаж и неправилно приложение разпоредбата на §4 ал.1 ПЗР КСО и чл.61 К. от 2014 г.Твърди се, че ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на І категория труд към 28.02.2005 г. Към тази дата се е прилагал КСО в отменена редакция на чл.68 ал.2 и е било изпълнено изискването за осигурителен стаж и възраст, равен на 100 точки. Съгласно чл.104 ал.1 и 4 КСО отменена редакция и чл.16 Наредба пенсиите и за осигурителния стаж се извършва превръщане на осигурителния стаж три години първа категория и осигурителен стаж четири години втора категория в осигурителен стаж пет години трета категория труд.Касаторът е намерил за неправилен извода на въззивния съд , че не е била налице визираната от чл.61 ал.7 К. от 2014 г. пречка за изплащане на обезщетение в по-голям размер, както и изводите му относно неупражняването на правото на пенсиониране. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържат всички допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1- т.3 ГПК. Поставят се следните материалноправни въпроси:
-Специална ли е разпоредбата на §4 ПЗР КСО спрямо чл.68 КСО; задължителен елемент от фактическия състав на §4 ПЗР КСО ли е неговото упражняване, за да се приеме, че правото на пенсия е възникнало; в случай, че условията за възникване право на пенсия съгласно §4 ПЗР КСО са били налице и правото на пенсия е възникнало към един по-ранен момент, но не било упражнено, погасило ли се е придобитото на това основание право и осигуреното лице загубило ли е възможността да го упражни на по-късен етап или го придобива повторно на друго правно основание.
Касаторът поддържа, че необходими елементи от фактическия състав на чл.61 К. от 2014 г. за получаване на по-голямо по размер обезщетение са придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на което и да е от посочените основания в чл.68, 71 или §4 ПЗР КСО, и неговото своевременно упражняване непосредствено след настъпване на първото по време основание за пенсиониране. Намира за неправилни изводите на въззивния съд, че след като не е упражнено, то не е било налице и условието за настъпване на първото по време обстоятелство за придобиване право на пенсия. Твърди, че те са в противоречие с приетото в решения на ВКС по гр.д.№4691/2008 г., ІІІ г.о.,гр.д.№ 3810/2008 г., І г.о.,гр.д.№377/2009 г., ІІІ г.о.,гр.д.№1296/2013 г.,ІІІ г.о.,както и на влязло в сила решение на Окръжен съд-Кюстендил.
Поставят се и процесуалноправните въпроси:
-подлежи ли на съдебен контрол правото на работодателя да прецени с коя норма да се съобрази- с общата или специалната разпоредби, §4 ПЗР КСО или чл.68 КСО, или на такъв контрол подлежи единствено фактът дали са спазени изискванията, визирани в общата или специалната норма, която е приложена с оглед възрастта и осигурителния стаж.
Твърди, че въззивният съд е коментирал единствено приложението на §4 ПЗР КСО и не се е съобразил с приетото в решение по гр.д.№ 377/ 2009 г., ІІІ г.о., според което право на работодателя, неподлежащо на съдебен контрол, е да прецени с коя норма да се съобрази-общата или специалната. Намира също така, че въззивният съд неправилно не е отчел придобития от ищеца стаж и категория на труда по предишни правоотношения, а е отчел само тези, натрупани при касатора. Счита този подход за противоречащ на решения на ВКС по гр.д.№88/2011 г., гр.д.№1672/2010 г. и по гр.д.№354/2003 г. на ІІІ г.о.
-Допустимо ли е установяването по съдебен ред на факта на положен трудов стаж през определен период от време, правното значение на който е във връзка с установяване на категорията труд при пенсиониране, без дори да има спор между страните.
Намира, че изводът на въззивния съд, че фактическият състав на чл.61 К. е възникнал за пръв път към момента на упражняване на по-късно възникнало право на пенсия, тъй като първото такова възникнало право не е било упражнено, противоречи на решения на различни по степен съдилища, за които няма данни дали са влезли в сила.
В хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК поставя въпросите:
-Към кой момент възниква правото на ранно пенсиониране съгласно §4 ПЗР КСО и за да е приеме, че са изпълнени условията, визирани в отделните хипотези на тази разпоредба и фактическият състав да е бил завършен, задължително ли е това право да бъде упражнено;
-Как следва да се тълкува нормата на К., действащ при ДП „Р.“, включително в неговите аналогични отменени редакции, с която се уговаря обезщетение в по-голям размер от предвидения в закона и задължителен елемент от фактическия състав на тази разпоредба ли е служителят да упражни правото си на пенсиониране, независимо на кое от предвидените в КСО основания, непосредствено към момента на неговото придобиване на първото по време основание;
-Когато К. предвижда допълнителни условия за получаване на обезщетение в по-голям размер от предвидения в чл.222 ал.3 КТ, следва ли същите да бъдат стриктно спазени, за да се изплати уговореното обезщетение на основание чл.328 ал.2 КТ.
Намира, че по поставените въпроси не съществува достатъчно съдебна практика, която да дава основание за извеждане на еднозначен отговор по повдигнатите въпроси.
Ответникът по касационната жалба Л. В. Р. в писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.Е. И., я оспорва. Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок , от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че приложимата в отношенията между страните е нормата на чл. 61 ал.1 К. от 2014 г., според която при прекратяване на трудовото правоотношение след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст или болест при условията на чл.68, чл.71 и §4 ПЗР КСО, тъй има право на обезщетение при условията на чл.222 ал.2 и ал.3 КТ- в по-голям размер съгласно чл. 228 ал.2 КТ, определено по указана в К. методика. Съгласно чл.61 ал.5 К. от 2014 г. по-големият размер на обезщетението се изплаща само при условие, че работникът или служителят депозира заявление при работодателя за прекратяване на трудовото му правоотношение поради придобиване право на пенсия и то бъде прекратено в месеца на придобиване на това право. Съгласно чл.61 ал.7 К. от 2014 г. по-големият размер на обезщетението може да бъде получен еднократно при настъпването на първото по време основание за придобиване право на пенсия по чл.68 или §4 ПЗР КСО. Приел е, че ищецът е работил по трудово правоотношение с касатора от 1997 г. и според последното споразумение е заемал длъжността „специалист координатор използване на въздушното пространство“.Трудово-правната връзка между страните е прекратена на 28.04.2015 г. на основание чл.325 ал.1 т.1 КТ въз основа на подадена от ищеца молба и издадена от касатора заповед за прекратяване на основание придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 28.04.2005 г. При тези факти е приел, че е налице визираната от чл.61 ал.5 т.1 К. от 2014 г. предпоставка за изплащане на обезщетение в по-голям размер, тъй като ищецът е депозирал заявление за прекратяване на трудовото му правоотношение поради придобиване право на пенсия и същото е прекратено в месеца на придобиване на това право. Намерил е за неоснователно възражението на касатора, направено с отговора на исковата молба, че ищецът придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст още през м.02.2005 г., тъй като отговарял на изискванията за пенсиониране по §4 ПЗР КСО в приложимата към тази дата редакция. Приел е, че към въпросната дата ищецът не е работил 15 години при условията на ІІ категория труд съгласно чл.2, т.30 Наредба за категоризиране на труда при пенсиониране /в сила от 1998 г./ и не е навършил изискуемата възраст от 57 години. Неговият стаж е бил 7 години, а възрастта-53 години. Поради това е заключил, че не е налице визираната от чл.61 ал.7 К. от 2014 г. пречка за изплащане на обезщетението в увеличен размер,тъй като не се установява по делото да е осъществено друго, първо по време основание за пенсиониране преди процесното. Освен това е приел, че дори да е налице такова, то не е било упражнено, правоотношението между страните не е било прекратено и гратификационно обезщетение не му е изплащано. Посочил е, че договорната забрана намира приложение когато служителят се е пенсионирал, получил е обезщетение в увеличен размер и е сключил последващ трудов договор с предприятието, като работещ пенсионер.В този случай при пенсиониране по чл.68 или §4 ПЗР КСО второ обезщетение в увеличен размер по чл.222 ал.3 КТ не му се полага, което съответства и на забраната по закон.
ВКС състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено от въззивния съд. Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. ОСГТК касаторът трябва да обоснове общо и допълнително основание за допустимост. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на въззивния съд, включени в предмета на делото.Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата й / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл. 290 ГПК, определения по чл. 274, ал. 3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Поставените от касатора въпроси не изпълняват предпоставките за общо основание. Въззивният съд не е формирал изводи налице ли е съотношение на специална и обща между разпоредбите на §4 ПЗР и чл.68 КСО, задължителен елемент от фактическия състав на §4 ПЗР КСО ли е правото на пенсия да е упражнено, дали то се е погасило, ако не е упражнено.Неотносима е приложената задължителна съдебна практика, която има за предмет приложението на чл.328 ал.1 т.10 КТ в предишна редакция.Това се отнася и за решението по гр.д.№1296/2013 г., ІІІ г.о., което разглежда случай възникнало в по-ранен момент право на пенсиониране и изплатено обезщетение. В решението на Кюстендилския окръжен съд е разгледан различен случай от този, предмет на настоящото дело.Процесуалноправните въпроси също не са разисквани във въззивното решение. Приложената задължителна съдебна практика не е относима. Определението по гр.д.№589/2012 г. на ІІІ г.о. не представлява съдебна практика, доколкото с определение постановено по реда на чл.288 ГПК не се създава сила на пресъдено нещо. Няма данни приложените решения на различни по степен съдебни инстанции да са влезли в сила, а само тогава те влизат в обхвата на категорията съдебна практика. Въпросите , поставени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не произтичат от правни изводи на въззивния съд и не са аргументирани по посочения по-горе начин.
Необосноваването на общо и допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване.
Следва на ищеца при този изход на делото да бъдат присъдени направените разноски в това производство за адвокатско възнаграждение, които са установени с отбелязване в представения договор за правна защита и съдействие на заплащането им в брой.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 487/19.01.2017 г. по гр.д.№5/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-б въззивен състав.
ОСЪЖДА ДП „Р. в. д.“ да заплати на Л. В. Р. сумата 800 лв.направени разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: