О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 783
гр. София 09.11.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 60018/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] и [фирма], в качеството им на съдружници в гражданско дружество „П. К.“ Д., подадена чрез пълномощника им адв. Ю. Д. и по касационна жалба, подадена чрез адв. Ю. Р. в качеството й на пълномощник на [фирма]. С обжалваното въззивно решение № 368/24.11.2015 г. по в.т.д.№ 488/2015 г. Апелативен съд – Пловдив потвърждава решение № 113/05.03.2015 г., постановено по т.д. 617/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] и [фирма], в качеството им на управляващи съдружници в гражданско дружество „П. К.“ Д. на основание сключен на 12.07.2007 г. договор за наем на недвижим имот и анекс № 1/17.07.2007 г. сумата от 50 500 лв., представляваща остатък от уговорена годишно дължима наемна цена от 120 000 лв. за отдадения под наем недвижим имот по договора за периода 06.12.2009 г.-06.12.2010 г., ведно със сумата 15 150 лв. – дължима неустойка на основание чл. 8, ал. 2 договора; сумата 48 852 лв., представляваща обезщетение за продължилото ползване на отдадения под наем недвижим имот за периода 04.11.2011 г. – 11.05.2012 г.;сумата 87 500 лв.,представляваща дължима цена,пропорционално изчислена на годишната наемна цена от 120 000 лв.,за отдадения под наем недвижим имот за периода 06.12.2010 г.- 04.11.2011 г.,ведно със сумата 26 250 лв.- дължима неустойка на основание чл. 8, ал. 2 договора. Отменено е решение № 113/05.03.2015 г., постановено по т.д. 617/2013 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] и [фирма], в качеството им на управляващи съдружници в гражданско дружество „П. к.“ Д. сумата над 87 500 лв. до 110 000 лв., представляваща дължима цена, пропорционално изчислена на годишната наемна цена от 120 000 лв. за отдадения под наем недвижим имот за периода от 06.12.2010 г. до 04.11.2011 г. и сумата над 26 250 лв. до 33 000 лв. – дължима неустойка по договора, като вместо това е отхвърлен предявеният иск на [фирма] и [фирма], в качеството им на съдружници в гражданско дружество „П. к.“ Д. срещу [фирма] за присъждане на сумата над 87 500 лв. до 110 000 лв. за дължима неизплатена наемна цена за периода 06.12.2010 г. -04.11.2011 г. за отдадения под наем недвижим имот, съгласно сключения договор; отхвърлен е предявеният иск на [фирма] и [фирма], в качеството им на съдружници в гражданско дружество „П. к.“ Д. срещу [фирма] за присъждане на сумата над 26 500 лв. до 33 000 лв. дължима неустойка по чл. 8, ал. 2 от договора.Присъдени са разноски на страните по съразмерност и компенсация.
Касационната жалба на [фирма] и [фирма], в качеството им на съдружници в гражданско дружество „П. к.“ Д., е подадена срещу въззивното решение в отхвърлителните му части. Изложени са оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на процесуалния закон – основание по чл. 281, т. 3 ГПК.Претендират разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Може ли при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд да се произнесе служебно по основателността на предявения иск, респ. на подадената пред него въззивна жалба, извън изрично направените с тази жалба оплаквания във връзка с установените по делото факти и евентуално неправилно приложение на материалния закон, когато не е засегнат обществения интерес, а само интересът на обжалвалата страна /в частност – може ли въззивният съд, без оплакване, че е извършено плащане на присъдената с първоинстанционното решение сума да отмени решението на това основание/; 2. Ограничен ли е въззивният съд от оплакванията във въззивната жалба при проверка правилността на първоинстанционното решение и основателността на предявения иск и в какви граници и допустимо ли е, с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд да извърши пълна служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение и основателността на иска /в частност – служебно, без направено оплакване, да констатира факта на извършено частично плащане на дълга/; 3. Може ли при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд служебно да приложи материално-правна норма, без да посочи дали тя е императивна и установена в обществен интерес и коя конкретно е тази разпоредба, като се произнесе по въпрос, който не е въведен като оплакване в подадената въззивна жалба. Позова се на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 240/13.10.2014 г. по гр.д. № 3144/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 261/28.10.2014 г. по гр.д. № 2149/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о, последните постановени по реда на чл. 290 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответната страна по касация – [фирма], в който се излагат съображения за неоснователност на подадената касационна жалба.
Касационната жалба на [фирма] е подадена срещу постановеното въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционното в осъдителните му части. Изложени са оплаквания, че същото е недопустимо, алтернативно, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Когато липсата на процесуална правоспособност предхожда сезирането на съда, налице ли е абсолютна процесуална пречка за упражняването право на иск; 2. Недопустимо ли е съдебно решение, когато е постановено по иск, предявен от несъществуващ правен субект, който в хода на производството е заместен по реда на чл. 228 ГПК от съдружижците, образували консорциума; 3. Процесуално допустимо ли е конституирането на страна в процеса на съдружник в гражданско дружество на основание чл. 228, ал. 1 ГПК на мястото на страната, сезирала съда – гражданското дружество и налице ли е нередовност на исковата молба; Налице ли е валидно заместване на страна в хода на висящ процес, когато ответникът не е дал съгласие за това; Какво процесуално действие извършва съдът, когато по свой почин сменя лицето, конституирано като ищец по с друго; 4. Кой е страна по облигационното отношение по сключен договор за наем – гражданското дружество или съдружниците в него и има ли значение какво е дяловото разпределение между съдружниците по договора за гражданско дружество за определяне наличието или липсата на солидарност за задълженията и активна /кредиторова/ солидарност за вземанията в договора за гражданско дружество или в договора с трето лице; 5. Дължи ли се наем, когато вещта не е предадена от наемодателя в състояние, годно за използването й по предназначение; Дължи ли се наем за срока за неизпълнение на задължението на наемодателя, визирано в чл. 230, ал. 1 ЗЗД; Дължи ли се наем или обезщетение за ползване на имота, когато съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД, когато наемодателя не е изправна страна по договора за наем и не е осигурил несмущавано ползване на имота на наемателя; 6. В какво се изразява правото на наемателя на съразмерно намаление на наемната цена; 7. В случай, че страната не е упражнила правата си по чл. 230, ал. 2 ЗЗД/ в нито една от 4-те хипотези/, може ли успешно да се защити по иск с правно основание чл. 232 ЗЗД за заплащане на наем, като противопостави възражение за неизпълнение на задължението на наемодателя й по чл. 230, ал. 1 ЗЗД за надлежно предаване на имота в състояние, годно за използването му по предвиденото в договора предназначение; 8. Правото по чл. 230, ал. 2 ЗЗД счита ли се за упражнено от наемателя чрез използване на процесуалния способ – възражение за неизпълнение на задължението на наемодателя по договора за наем за предаване на имота в състояние, годно за използване съгласно договореното предназначение – като клиника за извънболнична помощ; 9. Плащането на наемни вноски от наемателя индиция ли е, че наемодателят му е предал държането върху наетия имот /т.е. е изпълнил задължението си, визирано в чл. 230, ал. 1 ЗЗД/; 10. Счита ли се, че е настъпила процесуална преклузия по отношение на възраженията на страната за нищожност на договор за наем, когато: са направени извън срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, но преди постановяване на резолюция от съда за оставяне на исковата молба без движение поради констатирани нередовности; от датата на поправяне на нередовната искова молба тече ли нов срок за отговор, доколкото исковата молба търпи промени и последващите изменения са неразделна част от иска; по друг, прехождащ настоящия спор – по иск за освобождаване на наетия имот, по който е постановено определение за прекратяване на делото/гр.д. №343/12 по описа на ОС-Пловдив/, такова възражение не е било направено; съдът преценя възражението за нищожност на сключения договор и с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ; 11. Преклудирано ли е правото на ответника да ангажира възражение за нищожност на договор или отделна негова клауза след преклузивния срок по чл. 367 ГПК, когато последното е направено по нередовна искова молба; 12. Може ли да бъдат получавани граждански плодове за имот по отношение на който не е издадено разрешение за ползване; Представлява ли разрешението за ползване на един обект елемент от фактическия състав на неговата вещно-правна характеристика; забраната на чл. 178, ал. 1 ЗУТ да се ползва строеж или част от него преди да са въведени в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ, представлява ли пречка за установяване на владение; 13. Може ли съдът служебно да прилага давността; Счита ли се прекъсната давността за претендираното вземане при неуспешно проведен отрицателен установителен иск за недължимост на същото вземане, производството по което е било прекратено, по което е спорно обстоятелството, че е водено между същите страни. Счита ли се спряна давността за претендираното вземане при неуспешно проведено производство за обявяване на длъжника в несъстоятелност по чл. 628а ТЗ; 14. Следва ли въззивният съд при осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД да преценява валидността на клаузата за неустойка и евентуалната нищожност на самия договор, преди да се произнесе по нейната основателност, дори и да не е направено възражение в тази насока или направеното такова да е извън срока по чл. 367 ГПК. Касаторът общо се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. По отношение на въпроси, съдържащи се в т.1- т. 3, заявява, че противоречат на постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 275/07.03.2014 г. по гр.д. №1996/2013 г. по описа на ВКС, решение № 44/19.05.2014 г. по гр.д. № 4428/2013 г. по описа на ВКС, решение № 113/14.07.2015 г. по гр.д. № 5484/2014 г. по описа на ВКС, както и на решение № 423/20.03.2000 г. по гр.д. № 1485/1999 г.по описа на ВКС. Във връзка с въпроса в точка 4 се позовава на противоречие с решение № 131/21.03.2014 г. по т.д. № 1121/2011 г. по описа на ВКС. По отношение на въпросите, поставени в т. 5, т. 9 и т. 12 се позовава на противоречие с решение № 81/18.08.2013 г. по т.д. № 143/2012 г. на ВКС, ТР № 3/2012 г. по тълк.д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 191/22.10.2013 г. по т.д. № 729/2011 г. на ВКС, решение № 25/25.07.2011 г. по гр.д. № 523/2010 г. на ВКС, решение № 614/07.07.2011 г. по гр.д. № 971/2009 г. на ВКС, решение № 503/16.01.2013 г. по гр.д. 168/2012 г. на ВКС. Твърди, че формулираният въпрос в точка 10, е разрешен в противоречие с решение № 14/04.02.2013 г. по т.д. 1201/11г. по описа на ВКС, II т.о. и решение № 138/08.11.2013 г. по т.д. № 103/2012 г. по описа на ВКС. Заявява, че въпросът, поставен в точка 14 е разрешен в противоречие с решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 178/26.02.2015 г. по т.д. № 2945/2013 г. по описа на ВКС. Не са аргументирани твърденията, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация – [фирма] и [фирма] в качеството им на съдружници в гражданско дружество „П. к.“ Д., чрез процесуалния им представител адв. Ю. Д., в който се излагат съображения, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по подадената жалба, а тя е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Апелативен съд – Пловдив е сезиран с въззивна жалба, подадена от [фирма] срещу първоинстанционното решение на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която са уважени предявените от [фирма] и [фирма], в качеството им на управляващи съдружници, обединени в дружество по ЗЗД с наименование „П. К.“ Д., осъдителни искове срещу него. За да се произнесе въззвиният съд е достигнал до собствени правни и фактически изводи, като подробно е разгледал наведените от жалбоподателя оплаквания във връзка с твърденията на страните и събраните доказателства. Приел е, че отношенията между страните се уреждат по силата на сключения между [фирма] – в качеството му наемател и П. К.“ – в качеството на наемодател договор за наем на недвижим имот в КК „П.“ от 12.07.2007 г. и анекс № 1/17.07.2007 г. Приел е, че договорът е развален с едностранно волеизявление от страна на наемодателя, считано от 04.11.2011 г. По оплакванията на въззивника за недопустимост на решението във връзка с твърдението за липса на правосубектност на ищеца е изяснил, че гражданското дружество е неперсонифицирано обединение, като в случая две търговски дружества са се съгласили да обединят своята дейност за постигане на обща стопанска цел, което се установява и от приложения договор. Изрично е посочил, че гражданското дружество е имуществено обособено, но не и правно, а правата и задълженията, които възникват при дейността му, са права и задължения на самите съдружници,поради което сключените сделки, независимо, че като страна по тях е посочено гражданското дружество, обвързват съдружниците в него. При тези съображения е приел за неоснователно оплакването на жалбоподателя за липса на легитимиран субект на гражданското право, който да е носител на спорното материално право, както и че процесният договор не би могъл да породи правните си последици.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение по исковете с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за заплащане на наемна цена за периода от 06.12.2009 г. до 06.12.2010 г., както и за периода 06.12.2010 г. до 04.11.2011 г., е частично правилно и законосъобразно. Взел е предвид, че безспорно през процесните периоди [фирма] е ползвал наетия имот, поради което дължи заплащане на наемна цена. Счел е за недоказани твърденията на ответника за неизпълнение на задълженията по договора от страна на наемодателя, а обстоятелствата относно предходни периоди за неотносими и правно ирелевантни, включително и твърденията, че разрешение за ползване на имота е издадено едва на 04.02.2009 г., доколкото исковите периоди са очевидно последващи. Приел е, че заплащането на суми от наемодателя, обективирано в приложените по делото фактури, противно на твърденията му, не преурежда уговорките между страните в сключения договор за наем, тъй като той може да бъде изменян само по реда, по който е сключен, а именно чрез съвпадащи волеизявления на страните, а не с платежни нареждания за извършени частични плащания.
Относно периода от 06.12.2009 г. до 06.12.2010 г. е взел предвид, че в чл. 5, ал. 1, изр. 1 от процесния договор е уговорена годишна наемна цена за имота в размер на 120 000 лв., като първите две годишни вноски са с падеж 15.07.2007 г. и са изплатени на 18.07.2007 г., а останалите се заплащат в срок до 15 април на съответната година и е достигнал до извода, че дължимата наемна цена за времето след 15.07.2009 г. е с падеж – 15.04.2010 г., а наемодателите са претендирали период от 06.12.2009 г., което обстоятелство е в полза на жалбоподателя. Позовавайки се на заключението на изслушаната съдебна експертиза съдът е посочил, че за процесния период от 06.12.2009 г. до 06.12.2010 г. наемателят дължи наемна цена в размер на 73 000 лв., представляваща разликата между договорения годишен наем в размер на 120 000 лв. и изплатените през периода суми в размер на 47 000 лв.Доколкото обаче претенцията на ищците е в по-малък размер, а именно – 50 500 лв. я е уважил в пълен размер и е потвърдил изцяло първоинстанционното решение в тази му част.
По отношение на периода 06.12.2010 г. – 04.11.2010 г. е приел, че дължимата наемна цена за период от 11 месеца е в размер на 110 000 лв., а заплатената от наемателя сума видно от заключението на приетата експертиза е в размер на 22 500 лв.,поради което предявеният иск е основателен и доказан до размера на разликата от уговорената сума и изплатената такава, а именно за сумата 87 500 лв.До пълният предявен размер от 110 000 лв. искът е неоснователен и недоказан, а решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която искът е уважен за сумата над 87 500 лв. до пълния предявен размер от 110 000 лв.
По отношение на исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е частично правилно и законосъобразно. Позовал се е на чл. 8, ал. 2 от процесния договор за наем, съгласно който страните са се договорили, че при забава в плащането на наемната вноска наемателят дължи неустойка в размер на 0,5 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 30 % от цялата сума.
Като е взел предвид, че падежът на задължението за заплащане на претендирания остатък от наемната цена в размер на 50 500 лв./дължима за периода 06.12.2009 г. – 06.12.2010 г./ е 15.04.2010 г., е достигнал до извод, че с неплащането наемателят е изпаднал в забава и дължи уговорената неустойка. Съдът е кредитирал с доверие заключението на вещото лице и е приел, че общата неустойка за забавено изпълнение на задължението за заплащане на наемна цена е в размер на 59 085 лв., а претендираната сума от ищците е в размер на 15 150 лв.,която и сума може да се присъди. По оплакванията на жалбоподателя съдът изрично се е произнесъл, като е посочил,че ясно е посочено на какво основание се претендира вземането, в какъв размер и как се изчислява, а въпросът дали искането е основателно е въпрос по същество на спора, а не по неговата допустимост.
Във връзка с вземането за наемна цена за периода 06.12.2010 г. – 04.11.2011 г., съдът е приел, че също е налице основание за заплащане на неустойка. Посочил е, че при падеж на задължението – 15.04.2011 г., дължимата неустойка за неизпълнението на задължението за заплащане на наемна цена в размер на 87 500 лв. за периода, е в размер на 26 250 лв. Приел е, че обжалваното решение е неправилно в частта му, с която е присъдена сумата над 26 500 лв. до пълния предявен размер от 33 000 лв., като решението в тази част е отменено.
Въззивният съд е счел за преклудирани направените възражения от страна на ответника в първоинстанционното производство за изтекла погасителна давност. Посочил е, че същите са заявени от ответника едва с допълнителния отговор на исковата молба и няма основание за разглеждането им, а твърденията на жалбоподателя, че исковите претенции били неясни и неконкретизирани до този момент е преценил като несъстоятелни. В допълнение като е приложил нормата на чл. 628а, ал. 3, изр. 2 ТЗ е акцентирал и върху обстоятелството, че в периода 04.11.2011 г. – 12.04.2013 г. погасителната давност е спряла да тече поради предявената от Б. Т.“ О. и [фирма] против М. А. М. – д. ц.“ Е. молба за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на дружеството на ответника, което възражение е редовно въведено от страна на ищците в първоинстанционното производство.
Въззивният съд изцяло е потвърдил обжалваното решение по иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Позовавайки се на изследваните отношения между страните, съдът е приел, че към 04.11.2011 г. наемателят е дължал на наемодателите неизплатена наемна цена за 2010 г. и 2011 г. в общ размер на 160 000 лв., чието плащане е било забавено повече от 30 дни след падежа, поради което са настъпили предпоставките за разваляне на договора, обективирани в чл. 8, ал. 3 – наемодателят има право да развали договора с 7-дневно писмено предизвестие. Съдът е посочил, че такова е отправено от наемодателите и е връчено на управителя на дружеството на наемателя при отказ на 27.10.2011 г. Тъй като срокът за изпълнение е изтекъл на 03.11.2011 г., считано от 04.11.2011 г. договорът е развален. Съдът е установил, че владението върху процесния недвижим имот е предадено на наемодателите на 11.05.2012 г., като се е позовал на данните по т.д. № 343/2012 г. по описа на ОС-Пловдив, както и на приложения по делото протокол от 11.05.2012 г.,поради което е приел,че е възникнало основание за заплащане на обезщетение за ползването от страна на ответника – наемател, определено от първоинстанционния съд съгласно заключението на вещото лице в размер на 48 852 лв.
Въззивният съд изрично е посочил, че възраженията на ответника за нищожност на сключения наемен договор са преклудирани и правилно не са разгледани от първоинстанционния съд.
Приел е, че плащането на претендираните и уважени от съда суми е дължимо на съдружниците в гражданското дружество, доколкото то само по себе си е неперсонифициран правен субект, а последващото разпределение на сумите е въпрос на вътрешните им отношения.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да отмени частично първоинстанционното решение, при преценка на събраните писмени доказателства, включително и кредитираното с доверие заключение на вещото лице Р. по изслушаната съдебна експертиза, въззивният съд е приел, че в периода 06.12.2010 г. – 04.11.2011 г. [фирма] е заплатил по банков път на ищците сумата от 22 500 лв.,т.е. от общо дължимата наемна цена за периода 2010 г. – 2011 г. в размер на 110 000 лв., претенцията на наемодателите е основателна и доказана до размера на 87 500 лв. Този извод е обусловил и крайното решение по отношение размера на дължимата сума за неустойка за забава на претендираната наемна цена. Действително производството пред въззивният съд, съгласно ГПК от 2008 г., не е пълен въззив и се развива само в пределите на наведените оплаквания от жалбоподателя, с изключение обезпечаването на правилното приложение на императивните норми и когато съдът служебно е призван да следи за интереса на някоя от страните.В настоящия случай Апелативен съд – Пловдив се е произнесъл законосъобразно и в съответствие с дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В подадената въззивна жалба на [фирма] е направено оплакване, че при преценката на основателността на предявените искове първоинстанционният съд не е взел предвид приложените по делото фактури /стр. 11, стр. 15 от въззивната жалба/, удостоверяващи извършени от него плащания по процесния договор за наем. Твърденията, че са заплатени суми по договора, представляващи наемна цена, ангажират преценката на съда да се произнесе по размера на претендираната от наемодателите сума. Ето защо поставените въпроси, чийто предмет се обобщава с правомощията на въззивната инстанция и пределите на произнасяне, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по подадената касационна жалба на [фирма] и [фирма], в качеството им на съдружници в гражданско дружество „П. К.“ Д..
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по подадената жалба от [фирма]. На първо място във връзка с въведеното оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение следва да се посочи, че изводите на съда относно процесуалната легитимация на ищците, като съдружници в дружество по ЗЗД, са законосъобразни и обосновани,т.е. решението е валидно и допустимо. Изложени са подробни мотиви, изследващи правната природа на неперсонифицирания субект. Съдът е проследил и движението на делото, като е посочил, че в открито съдебно заседание, провело се на 14.07.2014 г. първоинстанционният съд е постановил нарочно определение, с оглед становищата на страните по делото, като е оставил без уважение искането за прекратяването му поради липса на правосубектност на ищеца – гражданско дружество, а изготвеният доклад е коригиран и като ищци по делото са посочени [фирма] и [фирма]. Въззивният съд е достигнал до обосновано заключение, че обжалваното пред него решение не е постановено по непредявено в исковата молба искане и в полза на лица, които не са страни по делото, респективно лица, които са неправилно конституирани. Касаторът въвежда и оплаквания за неправилност на обжалваното решение, позовавайки се на същите оплаквания. Първите три въпроса от изложението касаят твърденията му за недопустимост на решението и включват в себе си една и съща проблематика. Тяхното разрешение, дадено от въззивния съд, както вече беше изяснено, не води до недопустимост на съдебния акт, тъй като е съобразено с правната природа на гражданското дружество, а от друга страна са съобразени извършените процесуални действия от първоинстанционния съд и уточнението на исковете. Така поставени те изразяват становището на касатора по тях и представляват оплакване срещу изводите на въззивния съд по същество, поради което не отговарят на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като оспорват правилността на решението. Следва да се подчертае, че не е налице и специалното основание, доколкото представените решения по чл.290 ГПК касаят различна проблематика – а именно смърт на физическо лице, преди предявяването на иска срещу него, а решение № 423/20.03.2000 г. по гр.д. № 1485/1999 г., във връзка с което се претендира основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, не е представено в цялост. Въпросът формулиран в точка 4 отново акцентира върху разрешението на съда във връзка с активната процесуална легитимация на ищеца, поставени са й въпроси, които не са обусловили решаващите изводи на съда и нямат отношение към конкретния правен спор. Следователно така формулиран въпросът също не може да послужи като общо основание.
В т. 5- 9 и т. 12 са формулирани материално-правни въпроси, които не са конкретни и имат общотеоритично значение. Те не са й разрешавани от въззивния съд,поради което не са обусловили решаващата му воля. Питанията са насочени към възражения на касатора, свързани с твърдяната от него недължимост на наемната цена по договора във връзка с доводите му, че процесният имот не му е предаден в изискуемото състояние. Съдът изрично е посочил, че тези обстоятелства не са относими към разрешаването на конкретния спор, още повече, че е безспорно установено по делото, че разрешение за ползване на имота е издадено на 04.02.2009 г., а исковите претенции касаят последващи периоди. Отделно съдът изобщо не е разглеждал въпроса налице ли са основания за намаляване на наемната цена по договора, доколкото възражение в този смисъл не е заявено своевременно, а и не са представени доказателства, обосноваващи го. Както беше посочено, след издаването на разрешението за ползване на процесния имот твърденията на ответника за неизправност на наемодателя са несъстоятелни. Тези мотиви обосновават и изводът, че въпросът, поставен в т. 12 от изложението също не отговаря на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване.
Процесуално – правни въпроси са формулирани в т. 10 – 11 и т. 13. Те касасят настъпването на процесуалните преклузии, предивидени в ГПК, конкретно в чл. 367 ГПК. Въпросите, поставени в т. 10 и т. 11 имат идентичен предмет. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни мотиви относно преклудирането на процесуалните права на ответника. Твърдението на касатора, обективирано в поставените от него въпроси, а и въведено като оплакване срещу правилността на първоистанционното решение и разгледано от въззивния съд, е че възраженията му срещу исковата претенция не са преклудирани, тъй като са заявени едва след отстраняване на нередовностите на исковата молба. Това оплакване е подробно изследвано от въззивния съд и той е направил обосновано заключение, че исковата молба е редовна и неразглеждането на въведените възражения е единствено резултат от процесуалното поведение на ответника. Следователно повдигнатите въпроси отново са насочени към оспорване на правилността на въззивното решение, те представляват повторение на оплакванията по същество и не могат да послужат като общо основание. Изложеното напълно се отнася и до правната характеристика на питането, формулирано в т. 13 от изложението, като в допълнение следва да се посочи, че макар и без да е необходимо въззивният съд е посочил, че насрещното възражение на ищците за спиране на давността е редовно заявено и самото то също е основателно, предвид подадената молба срещу ответника в настоящото производство за откриване на производство по несъстоятелност.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса, формулиран в т. 14. За да се произнесе по исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е изследвал валидността и редовността на предявената претенция във връзка с твърдените обстоятелства и събраните по делото доказателства.
Тъй като не са налице основания за допускане до касационно обжалване по нито една от подадените касационни жалби, разноските, сторени от страните следва да останат за тяхна сметка, така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 368 / 24.11.2015г., постановено по в. т. д. № 488/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: