5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 784
гр. София, 21.11.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1447 по описа за 2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на С. С. К. и З. С. З., подадена чрез адвокат Т. Г. Т. против решение № 186 от 12.12.2017 г. по гр. дело № 466/2017 г. на ВАС /Варненски апелативен съд/.
Ответникът – [фирма] в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за неоснователност на жалбата.
[фирма], трето лице помагач на ответника не е взело становище.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускането й за разглеждане.
С цитираното въззивно решение е отхвърлен иск на касаторите против ответника за заплащане на сумата 44700 лв., квалифициран по чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.08.2016 г. до окончателното й изплащане, присъдени са разноски 300 лв. за въззивната инстанция, потвърден е първоинстанционният акт в частта, с която са присъдени разноски за първата инстанция, като са осъдени всеки от ищците да заплати на ответника по 1135 лв. За да постанови този резултат въззивният съд е изложил следните мотиви: констатирал е, че ищците в качеството си на продавачи по предварителен договор, сключен на 10.05.2016 г. за продажба на недвижим имот – ПИ с идентификатор 73626.504.687, [населено място], площ 6957 кв.м. за сумата 447000 лв., не са имали задължението да заплащат неустойка на купувача – Р. Е. на основание р. VІ, чл. 12 от договора, който развалил сделката, поради непрехвърлянето на собствеността до 05.08.2016 г., срок, уговорен от съконтрахентите за сключване на окончателния договор; посочил е, че ищците не са претърпели вредата, претендирана спрямо ответното дружество; изложил е още, че ответното дружество не е натоварило адвокатите К. Х. и Вл. В. да образуват изпълнително дело за събиране на присъдените в негова полза разноски – 13868.30 лв. по гр. дело № 229/2014 г. на Окръжен съд – Търговище; констатирал е, че същите адвокати са били преупълномощени на 28.07.2016 г. от [фирма], [населено място] да представляват [фирма], [населено място], като образуват изпълнително дело срещу К. и З. за удовлетворяване на парично вземане по издадения в полза на ответното дружество изпълнителен лист, без посоченото застрахователно дружество да е било овластено от ответното дружество с пълномощно от 21.04.2010 г. да образува изпълнителни дела; съдът е приел за установено, че посочените адвокати са предявили искане за налагане на запор върху вземания и възбрана на процесния имот; във въззивното решение е отразено, че след разваляне на договора от купувача по предварителния договор, З. З. е изплатила по банковата му сметка претендираната неустойка, съответно ЧСИ е прекратил изпълнителното дело и е заличил възбраната върху имота; направен е извод за това, че в пълномощното от 28.07.2016 г. овластяването било неясно изразено, тъй като е не било посочено, като пълномощник на кое от двете дружества И. Г., преупълномощавал посочените адвокати да образуват изпълнителното дело; анализирайки нормата на чл. 301 ТЗ, съдът е приел, че презумптивното потвърждаване на действията на мнимия представител на търговеца е само спрямо търговски сделки, но не и по отношение на процесуално представителство.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпрос със следното съдържание: „1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по оплакванията в жалбата?“. Касаторите третират като непроизнасяне на ВАС неприемането от решаващия състав на становището им за причинена вреда. Неприемането на становища на страните, отхвърлянето на техни възражения и доводи, не представлява необсъждане на оплаквания в жалба. Видно от горното изложение на приетите мотиви, ВАС е разгледал оплакванията в жалбата на ищците, но е приел, че те не са доказали хипотезата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД и конкретно загубата на интерес от изпълнението от страна на купувачът по предварителния договор. Несъгласието на страната с мотивите на второинстанционния съд не представлява обосноваване на твърдение за необсъждане на доказателства и възражения. Затова не е налице и отклонение от решение по гр. дело № 5264/2015 г. на ВКС, състав на І г.о. Неправилно е и становището на жалбоподателите за наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – процесуална недопустимост на обжалваното решение. То се поддържа с твърдението за „Подмяната на заявената от ищците воля за съдебна защита, очертана с фактите и петитума на исковата молба в нарушение на чл. 6 от ГПК, обуславя и вероятна недопустимост на постановения от Апелативен съд –В. съдебен акт“. Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от вида на иска, който в случая е правилно определен, квалифициран в съответствие с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Съдът е провел произнасяне по съществото на спора, след преценка на процесуалните предпоставки за наличието на право на иск и надлежното му упражняване. Ето защо и тези твърдения не подкрепят виждането на жалбоподателите за наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е формулиран, както следва: „2. Може ли бъдещият купувач при предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот по чл. 19, ал. 3 ЗЗД да има по- малки права при очаквана /възможна/ евикция от тези, предвидени в закона за купувача по договор за покупко- продажба на вещ, обременена с права на трети лица, извършена с нотариален акт?“. Касаторите свързват цитирания въпрос с твърдението, че ВАС отрекъл на бъдещия купувач по процесния предварителен договор правото да развали съглашението с едностранно волеизявление, без да дава допълнителен срок за изпълнение. Въззивният съд, както вече се посочи е приел недоказаност на доводите на ищците за разваляне на договора, като е мотивирал подробно съображенията си за неосъществяване фактическия състав на едностранното извънсъдебно разваляне на сделката. Съдът е обсъдил доказателствата – показания на свидетели и е обосновал фактическите и правни констатации, обуславящи крайния извод за липсата на регламентирания в чл. 87, ал. 2 ЗЗД състав. Проведено е и тълкуване на съдържанието на предварителния договор, съгласно което предмета на престациите, мотивите за придобиване на имота от купувача, липсата на уговорка, изключваща предписанието на нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД /даването на подходящ срок за изпълнение/ обосновават посочения краен извод. По тези мотиви касаторите не са поставили правен въпрос, а са въвели цитирания по – горе въпрос от решение по гр. дело № 488/2009 г. на ВКС, без по спора, разгледан от ВАС да е възникнал въпрос със същото съдържание, както разрешения от касационния съд. В изложението се цитират и други съдебни актове, които според жалбоподателите обективирали противоречива практика, която била от значение за точното прилагане на закона. Липсата на идентичност на въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд и касационния съд обуславя извод за липсата на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, при което позоваването на практика по чл. 290 ГПК е ирелевантно. Освен това основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано. Въвеждането му предполага съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която се нуждае от осъвременяване, а и по двете хипотези ищците не са аргументирали наличието на тези предпоставки. Изложените доводи по чл. 281, т. 3 ГПК не са относими към настоящето производство. Затова ВКС приема, че е по този въпрос не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол.
Третият въпрос е със следното съдържание: „3. Допустимо ли е въззивния съд да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, без въззивната жалба и даденият й писмен отговор да съдържат оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен?“. Въпросът отразява хипотеза, която не е третирана по начина, описан в него. Въззивният съд е изложил самостоятелни констатации по установените по делото обстоятелства в съответствие с изискването да изложи свои фактически и правни изводи. Като е обсъдил с какви средства са заплащани дължимите такси за изпълнителното дело второинстанционният съд не е разгледал обстоятелства, които не са въведени във въззивното производство. Едно от тези обстоятелства, спорно по делото е възлагането от ответното дружество на посочените адвокати, да извършат действия по принудително събиране на присъдените в негова полза разноски по гр. дело № 229/2014 г. на Окръжен съд – Търговище. Спорът засяга и разгледаното от съда обстоятелство, тъй като имуществената отговорност на ответника включва и това обстоятелство. Следователно твърдението за произнасяне на ВАС по обстоятелство, по което няма оплакване е необосновано. Въпросът е поставен по изводи, които самостоятелно не обуславят крайния изход на делото и поради това не релевират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Както се посочи по – горе искът е отхвърлен, поради недоказване на вредата, елемент от фактическия състав на претенцията, а освен това и поради недоказване на твърдението за възлагане на дейността по образуване на изпълнителното дело от ответното дружество на двамата адвокати К. Х. и Вл. В.. Липсата на общо основание, каквато се констатира в случая, е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Следователно и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
Последният по реда на изложението въпрос е формулиран, както следва: „4. Когато въззивният съд, следейки за точното приложение на императивни материалноправни норми, измени дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на спора, налага ли се автономно обсъждане на твърденията на страните и анализ на събраните за установяване на достоверността им доказателства?“. Този въпрос не отразява обстоятелствата, които според касаторите не са разгледани от въззивния съд, а освен това произтича от тяхно становище за необсъждане на доказателства. В доводите към въпроса е изразено несъгласието на ищците с изводите на ВАС по отношение на спора за преупълномощаването на адвокатите К. Х. и Вл. В. с пълномощно от 21.04.2010 г. Не е обосновано отклонение на въззивния съд от разрешенията в решение по гр. дело № 2968/2015 г. на ВКС, състав на ІV г.о., тъй като не е посочено относно доказването на кои обстоятелства съдът не е дал указания. Доводите на ищците засягат обосноваността на изводите на въззивната инстанция, която няма относимост към цитирания въпрос. Поради това следва да се приеме, че и по този въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 186 от 12.12.2017 г. по гр. дело № 466/2017 г. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: