О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 785
София, 10.06. 2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1919/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София против решение № 2294/09.12.2013 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 3236/2013 год.,с което е потвърдено решение№ 3533/ 15.05.2013 год.на Софийски градски съд, постановено по гр.д. № 11684/2011 год., в частта, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Й. К. К. на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата 20 000 лв.,като обезщетение за неимуществени вреди , ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 11.12.2009 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на две решения на ВКС и едно на САС.
Ответната страна,чрез пълномощника си адв.М.Б. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК , в който оспорва допустимостта на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение,в частта,в която искът за неимуществени вреди е бил уважен за сумата от 20 000 лв., въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.2 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата,тъй като ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.242,ал.1, б.”б”,предл.1,б.”д”,предл.1,алтер.1 и 2 и б.”е” във вр.чл.26,ал.1 НК с влязло в сила въззивно решение от 11.12.2009 год. по внохд № 2397/2007 год. на СГС.Отчитайки тежестта на доказване на ищеца,продължителността на периода,през който е бил обвинен в престъпление,тежестта на повдигнатото обвинение изменяно неколкократно,вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение „парична гаранция”,негативното отражение на повдигнатото обвинение на физическото здраве, психиката, контактите и социалния му живот,с оглед младата му възраст/34 год./,на положението му в обществото,работата,възможността за професионално развитие, както и всички други обстоятелства,имащи отношение към претърпените вреди е определил размера на обезщетението,който ще репарира понесените от него неимуществени вреди.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК не е налице,защото поставеният правен въпрос не е разрешен в противоречие с константната практиката на ВКС.Според т.ІІ на ППВС № 4/1968 год. въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими , а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е и в нарушение на т.3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., според които “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че касаторът не е формулирал конкретен въпрос,който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г.Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според касатора противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви досежно наличието на причинно следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.Следва да бъде посочено,че по същество това е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, който да е решаван противоречиво от съдилищата. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса.
При този изход на спора на ответника се дължат направените разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2294/09.12.2013 год., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 3236/2013 год.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на Й. К. К.,ЕГН [ЕГН] разноски в размер на 1 000 /хиляда/лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: