О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 787
гр. София, 06.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1125/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Министерство на земеделието и храните – [населено място] срещу решение № 18157 от 10.11.2014 г. по гр. дело № 12954/2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – а състав.
Ответницата по касация – Ц. В. Т. не е взела становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение взе предвид следното:
С цитираното въззивно решение състав на Софийски градски съд /СГС/ е потвърдил решението от 19.05.2014 г. по гр. дело № 3322/2014 г. на Софийски районен съд, 52 състав, с което е признато за незаконно уволнението на Ц. В. Т., отменена е заповед № РД – 15 – 2181/19.11.2013 г., с която трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ, възстановена е Ц. В. Т. на предишната работа – старши специалист” в Отдел „Архивиране и информационно осигуряване на обществени поръчки” на Дирекция „Обществени поръчки” – Министерство на земеделието и храните, осъдено е Министерството на земеделието и храните да заплати на Ц. В. Т. сумата 5700 лв., обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 19.11.2013 г. – 19.05.2014 г., ведно със законната лихва от 23.01.2014 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски в размер на сумата 400 лв., а по сметка на СРС държавна такса в размер на сумата 388 лв., като е присъдил разноски по делото пред въззивния съд, в полза на ищцата в размер на сумата 400 лв. Въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е възникнало от договор от 31.07.2013 г., с който ищцата е назначена на посочената по – горе длъжност за неопределено време, с изпитателен срок от 6 месеца. Прието е още, че на 10.09.2013 г., страните са подписали допълнително споразумение към трудовия договор, с което е променена дирекцията и отдела, в който ищцата ще изпълнява длъжността „старши специалист” и за срок на правоотношението е записано „за неопределено време”, а изпитателен срок в допълнителното споразумение не е определен. Въз основа на тези факти решаващият състав е направил извод за сключен между страните трудов договор за неопределен срок, без срок за изпитване. Същият извод е мотивиран със съображение за постигнато съгласие между страните с допълнителното споразумение за промяна мястото на заеманата от ищцата длъжност за неопределено време, т.е. безсрочно, както и със съображението, че срок за изпитване не е въведен с допълнително споразумение, нито е препратено към клаузите на изменяния трудов договор, които да запазят действието си. Крайният извод на съда е, че след като ищцата е заемала длъжност, от която е уволнена, за неопределено време, без изпитателен срок, като я уволнил без предизвестие, на основание чл. 71, ал. 1 КТ, ответникът е действал незаконосъобразно.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е посочил, че „Практиката на съдилищата не е единодушна по въпроса, следва ли в допълнително споразумение към трудов договор, сключен с клауза за срок за изпитване да се повтаря тази клаза, когато допълнителното споразумение е сключено за изменение на точно определен модалитет на трудовия договор, както в случая с допълнителното споразумение се променя само мястото на работа /нов отдел към нова дирекция/”. Поставеният въпрос не релевира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не e въведен с оглед решаващите изводи на СГС за изменение на трудовото правоотношение от срочно, с предвиден изпитателен срок в безсрочно, при което вече липса основание за приложение на чл. 71, ал. 1 КТ, а предвид становището на касатора за промяна „на точно определен модалитет на трудовия договор”, сключен по реда на чл. 70, ал. 1 КТ. Съгласно разясненията в т. 1 на Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело / т.д./ № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска колегия и Търговска колегия /ОСГКТК/ на Върховния касационен съд /ВКС/ общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК се формира по правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл. Следователно по въпрос, който не произтича от решаващ извод на въззивния съд, какъвто е цитирания по- горе въпрос, не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. „Формираното погрешно убеждение” на СГС също така не е относимо към предпоставките за допускане на съдебния контрол, тъй като засяга довод по чл. 281, т. 3 ГПК, който не се разглежда в производство по чл. 288 ГПК. Това съображение трябва да се има предвид и по отношение на следващата част от приложението, в която жалбоподателят развива доводи за неправилно тълкуване на клаузата по чл. 70, ал. 1 КТ. Същите доводи са по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което с включването им в приложението страната не релевира основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В следващата част от приложението е отразено становище на касатора за това, че клаузата по чл. 70, ал. 1 КТ /срок за изпитване/ веднъж въведена в трудовия договор „не може да бъде отменена” и е изложено, че имало противоречива съдебна практика „относно възможността за изрично или мълчаливо отменяне на клаузата за срок за изпитване”. В тази част от приложението няма конкретен правен въпрос, а има развити доводи, отразяващи виждане на ответника по исковете. Съгласно разясненията в цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, касационният съд не е задължен да извежда правния въпрос от приложението, а от друга страна липсата на правен въпрос е самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване. Ето защо следва да се приеме, че и по тази част от приложението липсват предпоставки за допускане на касационен контрол. Като „основен процесуалноправен въпрос” касаторът е посочил „необходимостта от ясни мотиви в съдебното решение”. Твърдението, че СГС не е обсъдил доводите във въззивната жалба и представените писмени доказателства е по съществото на спора и за това не релевира основание по допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице отклонение от съдебната практика, съгласно която въззивният съд трябва да изложи собствени мотиви по спора. В случая СГС е разгледал фактите, имащи правно значение за законността на уволнението по чл. 71, ал. 1 КТ, развил е свои мотиви относно липсата на предпоставки за приложението на чл. 71, ал. 1 КТ. Поради липсата на правни въпроси или формулирането на въпроси, които не формират общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както подробно се изложи по – горе не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съдебните актове, на които се позовава касаторът засягат трудови спорове по чл. 71, ал. 1 КТ /решение по гр. дело № 682/2007 г. на САС, решение по гр. дело № 1467/2013 г. на Районен съд – Кюстендил, касационни решения по гр. дело № 1407/2010 г., по гр. дело № 1132/1999 г., по гр. дело № 3029/2013 г. на състави на ІІІ г.о., касационни решения по гр. дело № 3037/2014 г., по гр. дело № 2868/2013 г. и по гр. дело № 222/2009 г. на състави на ІV г.о./, но поради необосноваването на общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК със същите не се релевират допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като за допускането на касационно обжалване е необходима кумулативната наличност на общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК / в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Освен това касаторът не е направил мотивирано приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК чрез съпоставка на разрешенията във въззивното решение и съдебните актове, на които се позовава, поради което твърдението за произнасяне на въззивният съд в противоречие със съдебната практика не е обосновано. В приложението жалбоподателят твърди, че „Решаването на въпроса по идентичен начин ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”, т.е. позовава се на основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. С възпроизвеждане на нормативния текст на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както в случая е процедирал касаторът не може да се обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване. В представеното приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва мотивирано изложение относно наличието на съдебна практика, която според касатора е формирана при неточно приложение на закона или съдебна практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството. Освен това в приложението не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в хипотезата на липса на съдебна практика, чрез посочване на конкретни разпоредби и обосноваване на съществуваща според касатора непълнота, неяснота или противоречивост в обективираната в тях правна уредба, за да се създаде съдебна практика по приложението й /в този смисъл са разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС/.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18157 от 10.11.2014 г. по гр. дело № 12954/2014 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV – а състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: