4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 789
гр. София, 21.11. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 585 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 577, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Владимир В. В. и А. М. В. срещу определение № 8591/22.05.2012 г., постановено по частно гр. дело № 7073/2012 г. на Софийския градски съд. С него е оставена без уважение частната жалба на двамата жалбоподатели срещу постановен на 27.04.2012 г. отказ да се извърши нотариално удостоверяване по нот. дело № 175/2012 г. на нотариус М. К., отнасящо се до извършване на нотариален акт за покупко-продажба на жилищен недвижим имот между жалбоподателите (като продавачи) и други две лица (като купувачи).
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд, постановено в рамките на охранително производство по ГПК, и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В представеното от страна на жалбоподателите писмено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК е изведен правният въпрос относно тълкуването на § 5, т. 41 от ДР на ЗУТ, съдържаща легалното определение на термина „промяна на предназначението”. Жалбоподателите сочат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че посоченият от страна на жалбоподателите правен въпрос, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение и не е от значение за изхода на спора по частното производство, поради което този правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване на възивното определение, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Съображенията за това са следните:
За да потвърди отказа на нотариуса, въззивният съд е приел следното:
Жалбоподателите се легитимират като собственици на апартамент със застроена площ от 157.40 кв.м. и мазе от 11.05 кв.м. Представени са одобрени на 22.08.2002 г. архитектурни проекти за разделяне на апартамента на две жилища, съответно – от 89.20 кв.м. и 68.20 кв.м. Като предмет на отказаната нотариална сделка е бил посочен апартамент със застроена площ 89.20 кв.м. заедно с мазе от 6.27 кв.м.
Подписът за гл. архитект от СО, р-н „Т.” е положен „със запетая” върху архутектурния проект. В тази връзка съдът е приел, че жалбоподателите не са представили доказателства за законосъобразно делегиране или заместване на гл. архитект от друго лице, поради което – само на това основание, поради основателни съмнения за законосъобразността и за валидността на одобрения архитектурен проект при липса на компетентност, отказът на нотариуса е приет за правилен.
На второ място съдът е приел за неправилно разбирането на жалбоподателите, че при разделяне на жилището се намират в хипотеза на чл. 151 от ЗУТ (редакция към 2002 г.), при което не е необходимо издаване на разрешение за строеж по чл. 144 от ЗУТ, каквото е изискано от нотариуса. Съдът е изложил съображения, че и първоначалната, приложима в случая, редакция на чл. 151 от ЗУТ изисква да не се променя вътрешното разпределение и предназначението на помещенията, а в случая предназначението на част от помещенията се променя, като особено съществено е обособяването на кухненско помещение вместо кабинет, с прокарване на изводи за чиста и мръсна вода. Прието е и че не може да се приеме за „текущ ремонт” изграждането на нови разделителни стени в жилището и в мазето, а чл. 151 от ЗУТ касае само текущи ремонти на съществуващ обект на собственост, но не и строително-монтажни работи (СМР), при които възникват два нови обекта със съответните принадлежности – мазета.
СГС е изложил и становище, че чл. 202 от ЗУТ е неприложим в случая, тъй като обектът на исканата нотариална сделка е следвало да бъде наличен към 27.04.2012 г. (датата на отказа), и правилно нотариусът е изискал данни за предварително извършване на предвидените СМР по обособяване на обектите, тъй като без тяхното изпълнение няма надлежни доказателства за разделянето на жилището и мазето.
Съдът е приел за немаловажни и останалите пропуски в представените от жалбоподателите пред нотариуса документи, а именно – липса на: декларации по чл. 264 от ДОПК, декларации по чл. 25 от ЗННД, удостоверение за граждански брак между жалбоподателите, декларация по чл. 26 от СК на съпругата на жалбоподателя, удостоверение за тежести, удостоверение от Брачен регистър за вписан имуществен режим или брачен договор на жалбоподателя, доказателства за предварително внасяне на нотариалните и местните такси, респ. липса на доказателства, че пълното окомплектоване на нотариалната преписка е било задължение на нотариуса или свързани с него лица.
С оглед всичко изложено, при наличните доказателства и на основание чл. 586, ал. 1 от ГПК, съдът е приел, че нотариусът е постановил законосъобразен отказ за издаване на нотариален акт.
Видно от горното, изведеният от жалбоподателите правен въпрос относно тълкуването на § 5, т. 41 от ДР на ЗУТ, съдържаща легалното определение на термина „промяна на предназначението”, изобщо не е разгледан от съда, който при обсъждането на доводите на жалбоподателите, основани на чл. 151 от ЗУТ, е приел за приложима първоначалната редакция на тази разпоредба, действала и през 2002 г., а т. 41 на § 5 от ДР на ЗУТ е обнародвана по-късно – в ДВ, бр. 65/2003 г., като дадената с нея легална дефиниция не би допринесла за изясняване на делото. Наред с това, мотивите на съда относно това дали е налице промяна в предназначението на част от помещенията при разделянето на жилището на две по-малки такива, са обусловили само част от множеството негови съображения за законосъобразността на постановения от нотариуса отказ. Относно останалите алтернативни основания за последния, които са възприети и от съда, жалбоподателите не са извели правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. При това положение, независимо как би бил разрешен изведеният от жалбоподателите правен въпрос, неговото разрешаване не би се отразило на изхода на делото.
С оглед гореизложеното – след като в случая не е налице соченото от жалбоподателите общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, същото не следва да се допуска, без да е необходимо да се изследва наличието на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 8591/22.05.2012 г., постановено по частно гр. дело № 7073/2012 г. на С. градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.