О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 789
София, 07.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 785/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. Б., подадена чрез адв. Ц. Й.-С., срещу решение на Софийски градски съд, № 17540, постановено на 13.10.2014г. по в.гр.д.№ 6848/2013г. С това решение СГС е потвърдил решение от 25.02.2013 г. по гр.д. № 24589/2011 г. по описа на СРС, 24 състав, и е осъдил В. М. Б. да заплати на Г. Н. Х. сумата от 800лв. разноски по делото пред въззивната инстанция. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от В. М. Б. Г. Н. Х. иск с правно основание чл.19, ал.3 от ЗЗД – за обявяване за окончателен сключен помежду им предварителен договор от 21.03.2009 г., по силата на който Б. Н. К. – наследодател на ответницата Г. Н. Х., продава на В. М. Б. следния недвижим имот, намиращ се на [улица], в дъното на двора, район „С.”, [населено място], а именно: 1/2 част стая и кухня и отзад дворно място, при съседи по документ за собственост: [улица], имот пл.№335, имот пл.№349 и имот пл.№337 от кв.93 за сумата от 13500 лева, от която при сключване на договора изплаща капаро в размер на 7550 лева, а останалата част от продажната цена в размер на 5550 лева ще се изплати от купувача-ищец, при изповядване на сделката пред нотариус. Със същото решение на основание чл.78, ал.3 от ГПК, В. М. Б. е осъден да заплати на Г. Н. Х. сумата от 1800 лева направени деловодни разноски.
В касационната жалба на В. М. Б. се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск или алтернативно делото да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на Решение № 17540 от 13.10.2014 г. , постановено по възз. гр. д. 6848/2013 г. по описа на СГС, ГО, е обосновано с доводи те, че „решението на Софийски градски съд е неправилно, поради постановяването му при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон, поради необоснованост и в противоречие със съдебната практика и практиката на ВКС”. Поддържа се оплакване за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в необоснован отказ да се допуснат искани гласни доказателства, относими към предмета на спора. Твърди се също, че решението на Софийски градски съд засяга значими, съществени за спора въпроси, от значение за изхода по конкретното дело, които са от съществено значение за формиране на решаващата воля на съда, „ което е предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал. 1 от ГПК ( ..решен в противоречие с практиката на ВКС) и ал. 3 от ГПК (..от значение за точното прилагане на закона, както и за равитието на правото)” тъй като „тези съществени и значими въпроси са решени неправилно и в противоречие със практиката на ВКС и съдилищата”. Като такива счита въпросите: „Установим ли е имота, индивидуализиран по множество конкретни признаци, в това число административен адрес и местонахождение, разположение на имота в дворното място, което е детайлно описано по граници и квартал в предварителния договор от 21.03.2009 година и представлява ли пречка за обявяването от съда за окончателен на този предварителен договор, с правно основание по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД?; Допустимо ли е съдът да уточни предмета на предварителния договор по чл.19, ал. 3 от ЗЗД, в случаите, когато е индивидуализиран предмета, но не е точно описан, с други думи – установим ли е от съда отделния обект, предмет на договора?; Представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила – необсъждането и непреценяването на наведените във въззивната жалба от страните в процеса доводи и нарушения в решението на първоинстанционния съд?” Към изложението са приложени съдебни актове, но в изложението липсва позоваване на конкретни решения от обхвата на задължителната за съдилищата практика, както и от обхвата на казуалната практика, липсва твърдение за противоречие между правните разрешения на въззивния съд по поставените въпроси и правните разрешения по същите въпроси в други влезли в сила съдебни актове, респективно по кой въпрос въззивното решение на кое от приложените такива противоречи и в какво се състои евентуалното противоречие, липсва и обосновка защо касаторът счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответната страна Г. Н. Х., в представен писмен отговор чрез адв. В. и адв.П. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционния акт, с който искът е отхвърлен като неоснователен, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор от 21.03.2009 г., за покупко – продажба на недвижим имот; че съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата; че първоинстанционното решение е валидно и допустимо и не е допуснато нарушение на императивни материални норми, както и, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, съгласно които искът е неоснователен поради това, че имотът, предмет на договора не е индивидуализиран по начин , по който да се разбере действителната воля на страните за разпореждането и да се отграничи този предмет от други подобни обекти на вещни права, както и поради това, че „1/2 от една стая и кухня” не представляват самостоятелна част от сграда и поради това не могат да бъдат обект на валидна разпоредителна сделка. В допълнение и във връзка с доводите във въззивната жалба съдът е приел, че предварителният договор трябва да отговаря на общите изисквания, които Законът за задълженията и договорите поставя към действителността на договорите, като освен тях, съгласно чл. 19, ал. 2 ЗЗД, предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор; че целта на особеното изискване на чл. 19, ал. 2 ЗЗД е предварителният договор да съдържа достатъчно конкретни данни относно волята на страните за параметрите на подготвяното правоотношение, което да позволи на съда да обяви решение, с което да замести окончателния договор; че освен уговорки относно съществените условия на окончателния договор, предварителният договор, бидейки подготвителен по отношение на уговаряния окончателен договор, по необходимост следва да съдържа клаузи относно неговото сключване – например срок, в който следва да се сключи, задължения на страните във връзка с подготовката (набавяне на необходими документи, отстраняване на съществуващи пречки) и др. Приел е, че съдът при постановяване на решението, което замества окончателния договор между страните, трябва да възпроизведе в него клаузите на предварителния договор и точния предмет по него без да внася промени в съдържанието на предварителния договор – той или отхвърля иска, или постановява сключването на окончателен, като възпроизвежда клаузите на обещания договор. Обосновал е извод, че в настоящия случай, в сключения между ищеца и наследодателят на ответницата предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 21.03.2009 г., по силата на който Б. Н. К. се задължава да продаде на настоящия касатор В. М. Б. „недвижим имот, намиращ се на [улица], в дъното на двора, район „С.”, [населено място], а именно: 1/2 част стая и кухня и отзад дворно място, при съседи по документ за собственост: [улица], имот пл.№335, имот пл.№349 и имот пл.№337 от кв.93 за сумата от 13500 лева, от която при сключване на договора изплаща капаро в размер на 7550 лева, а останалата част от продажната цена в размер на 5550 лева ще се изплати от купувача-ищец, при изповядване на сделката пред нотариус”, не е индивидуализиран предметът на договора по начин, който да изразява волята на страните относно разпореждането с имота в такава степен, че да позволи решението на съда да замести окончателния договор. По тези съображения е приел, че предявеният иск е неоснователен.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените и от двамата касатори предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът в изложението си е изложил доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение, които са касационни основания по чл.281 ГПК и са неотносими към производството по чл.280 ГПК. Тези доводи подлежат на преценка във втората фаза на производството в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Не се обосновава извод за наличие на общо основание по чл.280 ГПК и с трите поставени от касатора въпроса. Първият от тях е фактически, а не правен. Въпроси, които са свързани с фактите, подлежащи на установяване в процеса, макар и релевантни за спора, са фактически, а не правни. Вторият, поставен в изложението, въпрос е разгледан, макар и не изрично, в обжалваното решение, но независимо от отговора по него, съдът е достигнал до извод за неоснователност на претенцията поради това, че предмет на договора е обект, който не представлява самостоятелна част от сграда и поради това не може да бъде обект на валидно разпореждане. Следователно, какъвто и отговор да бъде даден на поставения в изложението правен въпрос, той няма да рефлектира върху останалите съображения на втората инстанция и не може да промени резултата по спора. По необуславящи крайното решение въпроси, касационното обжалване не може да бъде допуснато, съгласно задължителното тълкуване, дадено в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не е общо основание и последният въпрос на касатора. Същият е поставен в контекста на оплакването на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждането на всички доводи и съображения, релевирани във въззивната жалба. Като касационно основание по чл.281 ГПК това оплакване е ирелевантно за производството по чл.280 ГПК.
При отсъствие на общото основание не се дължи произнасяне по наведените допълнителни основания от страна на касатора. Въпреки това следва да се посочи, че в процесния случай не е обосновано и установено и тяхното наличие. Както вече бе посочено, към изложението са приложени съдебни актове, но в същото липсва позоваване на конкретни решения от обхвата на задължителната за съдилищата практика, както и от обхвата на казуалната практика, липсва твърдение за противоречие между правните разрешения на въззивния съд по поставените въпроси и правните разрешения по същите въпроси в други влезли в сила съдебни актове, респективно по кой въпрос въззивното решение на кое от приложените такива противоречи и в какво се състои евентуалното противоречие, липсва и обосновка защо касаторът счита, че произнасянето на ВКС ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Това прави невъзможна преценката на съда с оглед диспозитивното начало в процеса налице ли е или не поддържаното допълнително основание. Независимо от това приложените актове към изложението са неотносими към процесния случай и към поставените от касатора въпроси и не са от естество да обосноват извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 и т.2 ГПК. От приложените решения на ВКС, само две са постановени по реда на чл. 290 от ГПК и относими към основанието по чл.280 т.1 ГПК. Това са Решение № 162/18.11.2010г. по т.д. № 998/2009г. и Решение № 504/26.07.2010г. по гр.д. № 420/2009г. Първото от тях е постановено по иск по чл. 92 ал. 1 от ЗЗД и е допуснато до касационно разглеждане по въпрос за нищожност на неустойка, а второто е по иск по чл. 101 от ЗЗД и допуснато във връзка с тълкуването на волята на страните при встъпване в дълг. Следващите приложени съдебни актове са от обхвата на казуалната практика и като такива са относими към основанието по чл.280 т.2 ГПК. Решение № 22/03.02.2009г. по гр.д. № 771/2008г. е относно установяване на спазване на разпоредбите на ЗУТ; Решение № 1415/13.01.2009г. по гр.д. № 6526/2007г. касае съгласие на съпруг при сключване на предварителен и окончателен договор. Такива правни въпроси, разгледани в посочените решения, не са разрешавани във въззивното решение. Неотносими са и Решение № 551/29.04.1975г. по гр.д. № 120/75г. и Решение от 04.03.2004г. по гр.д. №659/2003г., които постановяват, че непълнотата в описанието на имота не е липса на предмет. Такъв мотив за отхвърляне на претенцията не е изтъкнат нито в атакуваното въззивно решение, нито в първоинстанционното решение, а не е свързан и с формулираните от касатора въпроси. И приложените Решение № 788/15.12.2005г. по гр.д. № 513/2004г. и Решение № 1101 от 1961г. по гр.д. № 3086/1961г. на ВКС са неотносими. Последните касаят въпроса за начина на тълкуване на волята на страните . В конкретния случай касаторът не е поставил в изложението си въпрос свързан с начина на тълкуване на договора. На последно място касаторът не е обосновал и защо счита, че произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а само бланкетно се е позовал на това основание.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени с представения договор за правна помощ такива в размер 900лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 17540 на Софийски градски съд, постановено на 13.10.2014г. по в.гр.д.№ 6848/2013г.
ОСЪЖДА В. М. Б. да заплати на Г. Н. Х. сторените в настоящото производство разноски в размер 900лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: