О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 794
София, 16.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 209 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. П. Б. от г. В., чрез процесуалния му представител адв. М, против въззивното решение № 162 от 22 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 147 по описа на апелативния съд в г. В. за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 882 от 21 юли 2006 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на окръжния съд в г. В. за 2005 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалния закон и необоснованост, защото противоречи на отменителното решение на ВКС по същото производство и поради недопускане на необходимите по указанията на ВКС писмени и гласни доказателства; изводите на съда противоречат на събраните по делото доказателства; процесните перално помещение – “офис” и лятна кухня, не са самостоятелни обекти и не могат да бъдат предмет на разпоредителна сделка, поради което сделката за продажба на лятната кухня е нищожна и поради липса на обект; съгласието по чл. 23 от СК трябва да е най-малко в писмена форма, а не е доказано, че е дадено каквото и да е съгласие. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се търси допускане до касационен контрол поради противоречие с практиката на ВКС по въпроса дали лятната кухня и пералното помещение представляват част от семейно жилище, като изводите на съда са в противоречие с ППВС № 20/1963 г., ППВС № 12/1971 г. и ППВС № 5/1972 г. и поради противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроса следва ли съгласието по чл. 23 от Семейния кодекс да бъде дадено пред нотариуса, като въпросът е противоречиво разрешаван в решение на ВС и на ВКС и по въпроса за формата на съгласие по чл. 23 от Семейния кодекс, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че са налице одобрен проект и строително разрешение за преустройството на пералното помещение в офис, а лятната кухня е отделена от основната жилищна сграда и представлява допълващо застрояване; офисът е на различен етаж от жилището, а второстепенната сграда (лятна кухня) е извън жилищната сграда и не представлява кухненско помещение към жилището и двете не представляват семейно жилище, поради което прехвърлителката е могла да се разпореди с тях без съгласието на ищеца, поради което предявените искове са неоснователни; ако обаче процесните обекти са част от семейното жилище, то ищецът устно е дал съгласието си, което е видно от обясненията на съпрузите в съдебно заседание и от свидетелските показания, а за съгласието не е необходима специална форма.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Първият материалноправен въпрос е значим по принцип, а и конкретно за разглеждания спор, но разрешението му не е сторено в противоречие със задължителната за съдилищата практика. В атакуваното решение съдът е преценявал принадлежността на процесните обекти към семейното жилище съобразно правилата на ППВС № 5/1972 г. Какво се включва в понятието “семейно жилище” обаче е определено в други, задължителни за съдилищата, актове – например в ППВС № 20/1063 г., в което е дефинирано, че в семейно жилище се включват жилищните и сервизните помещения, които обитават съпрузите, малолетните и непълнолетните деца до прекратяването на брака или до деня на фактическата раздяла, както и в ППВС № 12/1971 г., според което семейното жилище обхваща жилищните и сервизните помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на цялото семейство – съпрузите, децата и другите пълнолетни членове на семейството. Жилището не се състои само от жилищни, нито само от сервизни помещения. Съобразно приетото Закона за устройство на територията (т. 30 от § 5 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ), действал към момента на сключването на атакуваните сделки, жилище е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Безспорно е, че кухнята е неразделна част от жилището и жилището не може да съществува без определено място за приготвяне на храна, но нито лятната кухня, нито офисът по естеството си представляват задължителна част на жилището, тъй като не служат за задоволяване на основни жилищни нужди. Затова, като е приел, че процесните обекти не са семейно жилище, съдът не е разрешил спор в противоречие със задължителна съдебна практика, поради което не е налице основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Тъй като съдът е обосновал решението си именно с довода за характера на процесните помещения, то разрешаването на останалите два въпроса не е от решаващо значение за изхода на конкретния спор. Независимо от това, дори и да се приеме, че такъв довод не е сторен, то дадените разрешения по втория поставен въпрос не обуславят различно разрешаване от съдилищата, тъй като представената съдебна практика не сочи твърдяното от касатора, че съгласието на съпруга-несобственик следва да бъде дадено пред нотариуса. Липсва основание да се приеме, че е налице също и въпрос, чието разрешаване ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото относно формата на съгласието. По този въпрос е налице ясна съдебна практика и на настоящия състав не е известно колебание в нея, за да се налага ново тълкуване на поставения въпрос. Ето защо искането за допускане на касационния контрол и по чл. 280 ал. 1 т. 2 и 3 от ГПК, е неоснователно.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 162 от 22 октомври 2008 г., постановено по в.гр.д. № 147 по описа на апелативния съд в г. В. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: