О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 796
София, 12.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №60/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№126984/10.10.2016 г., подадена от адвокат Д. М. – процесуален представител на ответника по исковата молба М. С. М. от [населено място], против въззивно решение №6519/04.8.2016 г. по гр.д.№2065/2016 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., IV въззивен състав.
С обжалваното решение въззивната инстанция е отменила решение №I-46-22/09.10.2015 г. по гр.д.№56407/2012 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 46 състав в частите, с които са отхвърлени исковете на Д. В. Б. и В. А. Б. с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД, съответно за сумите 20000 лева и 7500 лева, както и в частта за разноските, и ответникът е осъден да заплати на горепосочените лица съответните суми.
Въззивната инстанция е приела, че по делото се установява наличието на виновно противоправно деяние на ответника /навлизане в насрещната лента за движение, с което е нарушена нормата на чл. 16, ал. 1 от ЗДвП, според която на пътно платно с двупосочно движение на водача на пътно превозно средство е забранено, когато платното за движение има две пътни ленти – да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение освен при изпреварване или заобикаляне/, причинило неимуществени вреди на ищците, като се установи и наличието на причинно-следствена връзка между деянието и вредите.
Досежно размера на претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди съдът се е съобразил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира за парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение. Релевантни за размера на обезщетението и за прилагане на критерия „справедливост” са характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в патримониума на увредените лица.
Този извод е обоснован с приетото в решение № 88 от 17.06.2014г. на ВКС по т.д. № 2974/2013г., II ТО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, имащо задължителен характер за съдилищата, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение. Според него това означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства – емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
При съобразяване на посочените критерии съдът е счел, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата Д. Б. възлизат на сумата от 20000 лева. За да стигне до този извод съдът е съобразил механизма на причиняване на ПТП; силния шок и ужас от невъзможността да се избегне удара; вида, характера и степента на телесните увреждания с характер на средна телесна повреда /травма на десния долен крайник, която е довела до счупване на бедрената шийка на базицервикално ниво с разместване на фрагментите/, времетраенето на търпените болки и страдания – интензивни болки за периода до момента на операцията /в началото на м.09.2007г./ и един месец след това, невъзможността да се придвижва и самообслужва с оглед естеството на травмата, което е довело до социални и битови неудобства, преживяното безпомощно състояние с оглед обстоятелството, че е трябвало да полага грижи за детето си на възраст от 5 месеца към датата на инцидента, продължилите умерени болки за срок до 6 месеца след това, необходимостта за оперативно отстраняване на поставения имплант в областта на фрактурата, като тази процедура налага тридневна хоспитализация и изтърпяването на 15-дневни умерени болки до свалянето на конците от оперативната рана/доколкото съгласно т. 1 от Постановление № 4/1968г., Пленум на ВС, на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица на непозволеното увреждане/.
По отношение на претенцията за обезвреда за претърпени неимуществени вреди от В. Б. е прието, че с оглед възрастта на детето /на 5 месеца към датата на произшествието, което е от значение за начина, по който болката от увредата е била преживяна/; вида, характера и степента на телесните увреждания с характер на средна телесна повреда /съчетана травма със засягане на глава, тяло, корем и ляв долен крайник, мозъчно сътресение без неврологична симптоматика и късни усложнения, както и счупване на лявата бедрена кост в средна трета, времетраенето на търпените болки и страдания, размерът на дължимото обезщетение възлиза на 10000 лева.
С оглед така формираните изводи е разгледано релевираното и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за съпричиняване, като са изложени следниет изводи:
„В производството по чл. 45 от ЗЗД приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от ответника чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. При това, съобразявайки формираната практика по реда на чл. 290 от ГПК /решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г., II т. о.; решение № 44/26.03.2013г. по т.д. № 1139/2011г., ВКС, ТК, Решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г., ВКС, II т. о. и решение № 74/04.06.2010г. по т.д. № 679/2009г., на I т. о./, във всички случаи на предявен иск по чл. 45 от ЗЗД срещу делинквента или по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ срещу застрахователя, съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваването на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
Съпричиняването има обективен характер, като от значение е единствено наличието на такава обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение /вината/ на пострадалия – в този смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963г. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите и/или възможност за настъпване на увреждането или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди – така решение № 165/26.10.2010г. по гр.д. № 93/2010г. на ВКС, II ТО. Съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е., когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като цяло е било противоправно и виновно, в частност – в нарушение на Закона за движение по пътищата.
По отношение на ищцата Д. Б. съдът счита релевираното възражение за съпричиняване за неоснователно. За да стигне до този извод съобрази, че намаляването на обезщетението за вреди в конкретната хипотеза ще е допустимо само при наличието на категорични доказателства, събрани в процеса, че вредите не биха настъпили, респективно не биха настъпили в този им обем /биха били в по-малък обем/, ако по време на произшествието пострадалият е използвал предпазен колан. В случая от приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза се установи, че ищцата Д. Б. не е използвала предпазен колан по време на инцидента, но липсват данни какви биха били уврежданията ако беше поставила обезопасителен колан. Свидетелят З. заявява, че пострадалата е била поставила предпазен колан, което обаче както се установи, противоречи на категоричното заключение на съдебно-медицинската експертиза, поради което показанията на свидетеля в тази част не следва да се кредитират. Неговите показания обаче могат да се преценяват като съдържащи данни, че задната седалка е била оборудвана с обезопасителни колани. В този смисъл се налага извод, че ищцата Д. Б. е допуснала нарушение на нормата на чл. 137а от ЗДвП /непоставен обезопасителен колан/. Само установеното нарушение обаче не може да обоснове извод за наличие на съпричиняване на пострадалия. И това е така, тъй като приносът не може да бъде зачетен, ако е само предполагаем /вероятен/ – в този смисъл решение № 71 от 14.07.2016г. по т.д. № 1241/2015г. на I ТО на ВКС, решение № 151 по т.д. № 1140/2011г. на II ТО на ВКС; решение № 169 по т.д. № 1643/2013г. на II ТО на ВКС; решение № 166 по т.д. № 60/2013г. на II ТО на ВКС, решение № 99 по т.д. № 44/2012г. на II ТО на ВКС, решение № 98/24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на II ТО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Предвид обстоятелството, че ответникът не ангажира категорични доказателства за причинност в обхвата и вида на уврежданията с непоставения обезопасителен колан, нито категоричен извод за понасяне на по-леки в обхвата и съдържанието си вреди, се налага извод за неоснователност на релевираното възражение за съпричиняване по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Ето защо исковата претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да се уважи в пълния претендиран размер от 20000 лева. Върху така присъденото обезщетение ответникът дължи и законна лихва, считано от датата на увреждането – 01.09.2007г. до окончателното изплащане,
По отношение на възражението за съпричиняване на неимуществени вреди, претърпени от ищцата В. Б.:
Съобразявайки принципното разбиране, че съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е налице когато с действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като цяло е било противоправно, в частност – в нарушение на Закона за движение по пътищата и виновно, се налага извод за основателност на релевираното възражение. В конкретния случай по делото се установи по несъмнен начин, че автомобилът, в който е пътувала пострадалата, не е бил оборудван със система за обезопасяване на деца /детско столче/ и съответно тя не е била поставена в обезопасително столче, като детето е седяло в другата пътничка на задната седалка. Според заключението на неоспорената съдебно-медицинска експертиза при хипотеза на правилно монтирано детско столче на седалката на автомобила и спазени инструкции за обезопасяването на детето с предпазните колани, инерционните сили от удара няма да имат въздействие върху фиксираното тяло на детето, следователно в тази ситуация В. Б. нямаше да получи нито една от описаните травми, т.е. неизползването на обезопасителната система е довело до получаване на травмите на детото. Този извод е направен с оглед естеството на получената съчетана травма в различни части от тялото, която се получава при директен механизъм на въздействие – удар с или върху твърд тъп предмет. При така установения механизъм на настъпване на увреждането следва да се приеме за категорично установено, че пострадалото дете в нарушение на правилата на чл. 137 б от ЗДвП е пътувало без да е било осигурено със система за обезопасяване на деца. Следователно по делото се установи причинно-следствената връзка между поведението на пострадалото дете, респективно неупражнен контрол от родителя и настъпилите увреждания, поради което възражението за съпричиняване поради неизползване на система за обезопасяване на деца е основателно. Съпричиняването е обективно участие в процеса на настъпване на вредата и не зависи от субективния елемент „вина”. С оглед на това е правнонеотносимо обстоятелството, че пострадалото дете е малолетно, от което не може да се очаква правилна преценка на пътната обстановка и изискващите се правила за безопасност на движение. В този смисъл следва да се има предвид т. 7 от Постановление № 17/1963г. на Пленума на ВС, според която обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Затова, когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, съобразно обстоятелствата на случая следва да се приложат разпоредбите на чл. 51, ал. 2от ЗЗД независимо от това, че такова лице не може да действува виновно.“
„Отчитайки релевантните обстоятелства, при които е настъпило произшествието, следва да се приеме, че поведението на пострадалата сочи на наличие на обективно причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Вредните последици не биха настъпили, в случай, че ищцата е била поставена в обезопасително столче /т.е при използване на система за обезопасяване/. Основна причина за настъпване на произшествието обаче е поведението на деликвента, който е нарушил нормата на чл. 16, ал. 1 от ЗДвП, според която на пътно платно с двупосочно движение на водача на пътно превозно средство е забранено, когато платното за движение има две пътни ленти – да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение освен при изпреварване или заобикаляне. Съпоставяйки посочените по-горе обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че приносът на пострадалия спрямо приноса на виновния за произшествието водача следва да се определи в степен на 1/4, поради което с толкова следва да се намали определеното обезщетение. По изложените съображения в полза на ищцата В. Б. следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 7500 лева. Върху така присъденото обезщетение ответникът дължи и законна лихва, считано от датата на увреждането – 01.09.2007г. до окончателното изплащане /чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/.“
В изложението на касационния жалбоподател по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1.Относно правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционния съд не е включил в доклада си по чл.146 ГПК факти, относно наличието на които въззивния съд се е произнесъл, респективно когато докладът пред втората инстанция не е бил допълнен и въззивният съд не е разпоредил доказателствена тежест, респ. не е указал на страните да сочат доказателства ?, 2. Относно тежестта на доказване на отрицателните факти ?, 3. Относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи и възражения на страните по предмета на спора ?, 4.Относно критериите, които формират съдържание на понятиего „справедливост“ по чл.52 ЗЗД и задължението на съда, съгласно указанията на ВС, дадени в ППВС №4/1968 г. при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди да съобрази всички обстоятелства от значение за определяне на обезщетението, като посочи значението на тези факти за увеличаването, съответно намаляването на размера на обезщетението, включително и да отчете съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество към датата на реализиране на вредите ?, 5. Относно преценката на обстоятелствата, обуславящи наличие на съпричиняване на вредоносния резултат и намаляването на определеното обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД ?, и 6. Относно приложението на правилото на чл.111, б.“в“ ЗЗД, предвиждащо кратка тригодишна давност ?
Прилагат се 11 броя решение на ВКС.
Като основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване се сочи това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответниците по касация Д. В. Б. и В. А. Б. не заявяват становища в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което е процесуално допустима.
Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следните съображения:
„Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.“
Поставените от касационния жалбоподател въпроси са бланкетни, което по естеството си изисква извършването на теоретичен коментар в сфера, която надхвърля предмета на спора.
Освен това постановеното решение е обосновано по всеки от доводите и възраженията с практика на ВКС по чл.290 ГПК, която е задължителна за инстанционните съдилища.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№6519/04.8.2016 г. по гр.д.№2065/2016 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., IV въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: