О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 796
София, 16.07.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди и деветата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 278 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Й. З. К. от гр. Д., приподписана от адв. М, против въззивното решение без номер от 18 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 192 по описа на окръжния съд в гр. К. за 2008 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 355 от 23 април 2008 г., постановено по гр.д. № 63 по описа на районния съд в гр. Д. за 2002 г. в частта, с която К. и И. Р. М. са осъдени да заплатят солидарно на „Е” А. , със седалище и адрес на управление в с. Г. село, обл. Кюстендил, имуществени вреди от неотчетени служебни аванси з 1998 г., 1999 г. и 2000 г. по акт за начет № 3 от 21 ноември 2001 г. на АДВФК до размер общо от 6657,24 лева, законна лихва върху тази сума от 15 януари 2002 г., лихва от 3618,41 лева за периода на причиняване на вредите до 30 ноември 2001 г. и в частта за присъдените държавни такси.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост, защото изводите на съда не се подкрепят с доказателства – нарушена е процедурата за извършване на одита, касаторката няма качество на отчетник по смисъла на ЗДВФК, не са събрани доказателства, които да доказват констатациите в одитния доклад, като не е установено, че касаторката е счетоводителя, работил с парола № 2 и съдът е задължил ответника да представи хронологичен опис на всички счетоводни операции, но такъв не е бил представен, а и вещото лице не се е запознало със счетоводната документация. В молба, имаща характер на изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се иска допускане до касационен контрол на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК – съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – констатациите на акта за начет следва да са подкрепени с надлежни документи, както разпорежда ППВС № 7/1980 г., а съдът частично е уважил иска, без констатациите в акта за начет да са подкрепени с надлежни доказателства.
Същото решение в атакуваната му от Й. К. част и в частта, с която И. Р. М. е осъден да заплати на „Е” А. имуществени врeди от неотчетени служебни аванси по същия акт за начет на АДВФК, в размер на 975 лева, законната лихва върху сумата, считано от 15 януари 2002 г. и лихва върху главницата в размер на 224,03 лева за периода от причиняване на вредите до 30 ноември 2001 г., е обжалвано с касационна жалба от И. Р. М., със съдебен адрес в гр. Б., адв. Г, чрез процесуалния му представител адв. Н.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост, защото съдът не е обсъдил всички събрани по делото писмени доказателства във връзка със счетоводните записвания при ответника; нарушен е принципът за доказателствената тежест; съдът не е съобразил принципите на счетоводното отчитане, от които е видно, че разходните касови ордери са антидатирани; не е установено, че именно К. е осъществила записванията по партидата на М. ; не може да се ангажира имуществена отговорност, защото няма в кумулативно наличие щета, вина, противоправност и причинна връзка. В изложение по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК се сочи, че се иска допускане до касационен контрол по чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК – съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос с правно основание чл. 8 ал. 1 т. 7 от Закона за счетоводството, като е допуснал неправилно актоприлагане; не са обсъдени всички доказателства по делото в цялата им съвкупност – нарушение на чл. 188 ал. 1 от ГПК (отм.); решението не е съобразено със съдебната практика за решените дела по финансово начетното производство; не е съобразена доказателствената стойност на справките.
Ответникът „Е” А. , със седалище и адрес на управление в с. Г. село, обл. Кюстендил, чрез процесуалния си представител адв. М, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК сочи, че атакуваното решение е правилно.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че от констатациите на акта за начет и съдържащите се в заключенията на вещите лица данни може да се съди, че през процесния период са регистрирани счетоводни операции за заверяване партидата на М. чрез увеличавана отчетна стойност на вече доставени материали и допълнителни счетоводни операции; установените от вещите лица данни са на база оригинални компютърни хронологични описи и дневник на синтетичните и аналитични сметки при дружеството; отговорността за касаторите произтича от разпоредбите на ЗДФК.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 от ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Поставеният проблем от касаторката К. за необходимостта констатациите на акта за начет да се подкрепят с надлежни документи, не е разрешен от съда в противоречие със задължителната за съдилищата практика по разглеждането на актовете за начет от гражданските съдилища, предвидена в ППВС № 7 от 1980 г. Очевидно касаторката има предвид текста на т. 2 от посоченото постановление, според който в акта за начет трябва да се изложат фактически констатации, подкрепени с надлежни доказателства за предаденото по установения ред имущество на отчетника, за отчетеното и за неотчетеното от него. Актът за начет е съпроводен от съответните документи и извлечения от регистри. Всъщност, поставеният проблем от страна на касаторката касае оценката на представените с акта за начет доказателства, както и съпоставката им с други, събрани в хода на производството, но по този въпрос не е налице противоречие с посочената задължителна за съдилищата съдебна практика, поради което касационният контрол не следва да се допусне на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Поставените от касатора М. въпроси също не обосновават допускането на решението до касационен контрол. Преди всичко касаторът не е успял да формулира такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, чието разрешаване да е сторено от въззивния съд в противоречие със задължителната за съдилищата практика, или да е разрешаван противоречиво от съдилищата, или разрешаването му да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В адресната част от изложението си касаторът сочи като основание последното посочено – това по чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК, а в самото изложение пък се иска допускане до касационен контрол по реда на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК. Твърдението му във връзка с втората посочена хипотеза обаче не обосновава поставяне на съществен въпрос, чието разрешаване се търси, а се сочат оплаквания срещу фактическите констатации и основаните върху тях изводи на съда, както и допуснатите процесуални нарушения, които по естеството си са основания за касационно обжалване, предвидени в чл. 281 от ГПК, но могат да бъдат разглеждани едва в същинското касационно производство, след евентуалното допускане на въззивния акт до съдебен контрол. Липсата на поставен въпрос, който да е разрешаван противоречиво от съдилищата, води до извода, че касационния контрол не следва да се допуска, поради което в производството по чл. 288 от ГПК съдът не може да даде отговор на поставените касационни оплаквания. Тук съдът намира за нужно да отбележи, че хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 2 от ГПК изисква касаторът да посочи, а и да представи, онези решения, в които е намерил разрешаване на поставения въпрос по различен начин от начина, избран от въззивния съд. Едва в подобна хипотеза касационният съд би допуснал касационното обжалване и би разгледал жалбата по същество. В разглеждания случай посочване на подобни решения липсва.
Позоваванията на касатора на нарушения на процесуалния закон – чл. 188 ал. 1 от ГПК (отм.), отново са касационни оплаквания, а не основания за допускане до касация. В т. ІІ 3 от изложението си касаторът сочи, че атакуваното решение не е съобразено със съдебната практика за решените дела по финансово начетното производство и съдът не е обсъждал наличието на елементите за ангажиране на имуществената отговорност. И тук липсва позоваване на конкретна съдебна практика, а за ВКС не е налице задължение сам да търси такава.
На последно място, позоваването на касатора на основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК изисква да се постави за разрешаване от ВКС на въпрос, чието тълкуване да е значимо за правилното разбиране на закона в случаите, когато по определен проблем липсва съдебна практика или е налице нужда от промяна в съществуващата такава. Касаторът изобщо не твърди, че по неговия спор е налице липса на съдебна практика или пък има нужда от ново тълкуване и промяна в практиката. Всичките му позовавания касаят недоволството му от постановения съдебен акт, но не могат да бъдат квалифицирани като основание за допускане на решението до касационен контрол. Ето защо и по този текст на закона ВКС не намира основание да допусне решението до същинско касационно производство.
Ответникът не претендира заплащане на разноски, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение без номер от 18 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 192 по описа на окръжния съд в гр. К. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: