2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 797
гр. София, 14.12. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 5048 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, предл. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на ищците В. Н. П. и Б. Й. Т. срещу определение № 1366/21.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4200/2014 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното определение е отхвърлена молбата на жалбоподателите за изменение на постановеното по същото дело решение № 538/18.03.2015 г. в частта му за разноските.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащ на обжалване пред ВКС съдебен акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Като неправилни се сочат, изводът на апелативния съд, че предвид изхода на спора – пълно потвърждаване на обжалваните и от двете страни (ищец и ответник) отделни части от първоинстанционното решение, разноските за водене на въззивното производство следва да бъдат понесени от страните така, както са направени; както и изводът, че законът не придава правно значение на вида на отделните компоненти на адвокатското възнаграждение, които са подразделени от страната „произволно“, без нормативна опора. В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност на тези изводи. Жалбоподателите претендират присъждане на разноските, направени и в настоящото частно производство.
Ответникът по частната жалба П. . (П.) не е подала отговор на жалбата в срока за това.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна по следните съображения:
С първоинстанционното решение по делото исковете на двамата ищци срещу П. по чл. 2, ал. 1, т. 3 (предишна т. 2) от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди са уважени частично – на ищеца П. – за сумата 25 000 лв. и на ищеца Т. – за сумата 20 000 лв., като са отхвърлени за разликите до пълните им предявени размери от по 50 000 лв.; а исковете им на същото правно основание за заплащане на обезщетения за имуществени вреди са уважени изцяло – за сумите от по 1 340 лв. Въззивни жалби са подадени, както от ответната П., която е обжалвала първоинстанцинното решение във всичките му осъдителни части, така и от двамата ищци, като ищецът П. го е обжалвал в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 45 000 лв., а ищецът Т. – в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 40 000 лв. С въззивното решение, първоинстанционното решение е потвърдено във всичките му обжалвани части, като този резултат по материалноправния спор е останал непроменен и пред касационна инстанция (с определението по гр. дело № 5049/2015 г. на настоящия състав на IV-то гр. отд. на ВКС, произнесено и постановено в същото закрито заседание от 19.11.2015 г., подадената само от ответна П. касационна жалба е оставена без разглеждане в една част, а в останалата част не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение).
Във въззивното производство всеки от двамата ищци е направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер от по 2 000 лв., като в договорите за правна защита и съдействие изрично е посочено, че от тази сума, 1 000 лв. са възнаграждение за защитата по въззивната жалба, подадена от името на двамата ищци, а останалите 1 000 лв. са възнаграждение за защитата по въззивната жалба на ответната П.. С въззивното решение претенциите на ищците за присъждане на разноски не са уважени, като апелативният съд се е мотивирал, че предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, разноските по неговото водене следва да бъдат поети от страните така, както са направени.
С молбата си по чл. 248 от ГПК двамата ищци са поискали съдът да им присъди направените от тях разноски от по 1 000 лв. за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата по въззивната жалба на ответната П.. В мотивите към обжалваното определение отново е изтъкнато, че предвид пълното потвърждаване на обжалваните и от двете страни части от първоинстанционното решение, разноските по воденето на въззивното производство следва да бъдат поети от страните така, както са направени. Прието и че единственият критерий за ангажиране отговорността на страната за разноски е изходът на спора, поради което произходът на разноските е ирелевантен, а и законът не придава правно значение на вида на отделните компоненти на адвокатското възнаграждение, „които са подразделени от страната произволно“, без нормативна опора. В тази връзка апелативният съд се е позовал на разпоредбите на раздел III от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, където са установени минималните размери на адвокатските възнаграждения за една инстанция, без да е предвидено самостоятелно възнаграждение за изготвяне на въззивна жалба или на отговор на такава.
Обжалваното определение е неправилно.
Както съгласно общата разпоредба на чл. 78, ал. 1 от ГПК, така и съгласно специалната разпоредба на чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, ответникът дължи заплащане на ищеца на направените от последния разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска. Това правило се прилага за всяка една съдебна инстанция по делото. Когато искът бъде уважен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от ответника срещу осъдителната част от решението, то бъде потвърдено в тази част, ответникът дължи заплащане изцяло на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната съдебна инстанция, която също е уважила иска в същата част (респ. – не е уважила изцяло въззивната жалба на ответника). Когато искът бъде уважен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от ищеца срещу отхвърлителната част от решението, то бъде потвърдено в тази част, ответникът не дължи заплащане на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната съдебна инстанция, която също не е уважила иска в същата част (респ. – не е уважила изцяло въззивната жалба на ищеца). В тези случаи приложението на правилото, че разноските се заплащат съразмерно на уважената част от иска не създава затруднения. Това правило се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Когато последното бъде потвърдено, искът остава уважен в същата част (респ. – изцяло не са уважени и двете въззивни жалби), поради което ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната съдебна инстанция, съразмерно с (пропорционално на) уважената част от иска – ако това възнаграждение за защита пред въззивната съдебна инстанция е уговорено общо по размер между ищеца и неговия процесуален пълномощник – адвокат (което е най-често срещаната хипотеза). Съгласно принципа за свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД) и тъй като в закона няма императивна забрана за това, страната и адвокатът могат да уговорят отделни компоненти на адвокатското възнаграждение, включително – една част от адвокатското възнаграждение да се дължи и да се плати от ищеца за оказаната му адвокатска защита по подадената от негово име въззивна жалба, а друга част – по жалбата на ответника. В този случай, какъвто е и настоящият, ако въззивният съд потвърди първоинстанционното решение (респ. – изцяло не уважи и двете въззивни жалби), съгласно изясненото по-горе, той следва да осъди ответника да заплати на ищеца изцяло, направените от последния разноски за оказаната му адвокатска защита по въззивната жалба на ответника (която е подадена срещу потвърдената осъдителна част от първоинстанционното решение, с която искът е частично уважен), а претенцията на ищеца за присъждането на останалата част от разноските – за оказаната му адвокатска защита по подадената от негово име въззивна жалба (подадената срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение) следва изцяло да бъде отхвърлена. В тези случаи разпоредбите на Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ имат значение единствено при изрично направено от страна на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, съгласно която разпоредба, при прекомерност на адвокатското възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът не може да присъди на ищеца по-нисък размер на разноските за това заплатено от него адвокатско възнаграждение, от минималния размер, определен съгласно тази наредба. В смисъла на изложеното е налице и задължителна практика на ВКС, намерила израз в определение № 336/07.05.2013 г. по ч. търг. дело № 638/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.
По изложените съображения, молбата на двамата ищци, подадена по реда на чл. 248 от ГПК пред въззивния съд, е основателна. Съобразно изхода на материалноправния спор по делото пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответната П. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на всеки един от ищците сумата от по 1 000 лв., представляваща направените от всеки от ищците разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат за защитата по въззивната жалба на ответника. Своевременно направеното от последния възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК – за прекомерност на разноските за това възнаграждение, е неоснователно. Обжалваемият интерес по въззивната жалба на ответната П. в частта й по уважените искове на ищеца Т., възлиза на сумата 21 340 лв., респ. – минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на сумата 1 170.20 лв., т.е. направените от този ищец разноски за адвокатско възнаграждение за защита по тази въззивна жалба – в размер 1 000 лв., не са прекомерни. Същото се отнася и за разноските, направени от ищеца П., тъй като обжалваемият интерес по въззивната жалба на ответната П. в частта й по уважените искове на този ищец е по-голям – 26 340 лв.
С оглед всичко изложено, обжалваното определение на апелативния съд, като неправилно, следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови друго – за осъждане на ответната П. да заплати на всеки от двамата ищци сумата от по 1 000 лв., представляваща направени разноски аз заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство по делото.
Предвид изхода на настоящото частно производство, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, ответната П. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателите-ищци, претендираните и направени от тях разноски за заплатени адвокатски възнаграждения, и за това производство пред ВКС, а именно – сумата от по 215 лв. на всеки от тях двамата.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 1366/21.05.2015 г., постановено по гр. дело № 4200/2014 г. на Софийския апелативен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. . да заплати: на В. Н. П. – сумата 1 000 лв. (хиляда лева) и на Б. Й. Т. – сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски за въззивното производство по делото;
ОСЪЖДА П. .да заплати: на В. Н. П. – сумата 215 лв. (двеста и петнадесет лева) и на Б. Й. Т. – сумата 215 лв. (двеста и петнадесет лева) – разноски за частното производство пред Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.