5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София, 06.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на девети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1583 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Рокето” ООД, [населено място] срещу решение № 3037/27.12.2018г. по т.д. № 3300/2018г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 705/04.04.2018г. по т.д. № 920/2017г. на Софийски градски съд касаторът е осъден да заплати на „Авеста Трейд” АД, [населено място] на основание чл.232, ал.2, пр.2 ЗЗД сумата от 32 857 лв., представляваща част от наемна цена по договор за наем от 31.07.2013г. и анекса към него, дължима за периода от 01.11.2014г. до 01.03.2017г., при пълен предявен размер от 328 576 лв., и на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 33 947,91лв., представляваща част от неустойка за забава по чл.3.1 от договора за периода 09.08.2016г. – 01.03.2017г., при пълен предявен размер от 506 925 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът „Авеста Трейд” АД, [населено място] оспорва касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 31.07.2013г. между „Авеста Трейд” АД като наемодател, и „Булстрой къмпани” ООД като наемател е сключен договор за наем на магазин на две нива, с площ от 1 961,56 кв.м., находящ се в подблоковото пространство в сградата на ъгъла на [улица] [улица], [населено място] за срок от седем години, считано от 01.08.2013г. до 31.07.2020г., при месечен наем от 5 000 евро без ДДС; с анекс от 01.10.2013г. наемателят е заместен като страна по договора от „Рокето” ООД. По спорния по делото въпрос относно чл.3.3 на договора за наем, апелативният съд, след като е тълкувал волята на страните, е приел, че клаузата ще има действие за в бъдеще, след окончателното решаване по висящия към момента на сключване на договора спор относно собствеността върху отдадения под наем имот. Според решаващия състав този извод е съответен на разума, тъй като е невъзможно да се предполагат неограничени във времето възможни бъдещи спорове за собственост с други лица, както и следва от самата формулировка на клаузата, в която изрично е предвидена възможността за удвояване на наема, ако по спора относно собствеността на имота, за който наемателят е информиран от наемодателя, на „Авеста Трейд” АД бъде присъдена собствеността върху имота с окончателно съдебно решение. Kонстатирал e, че към датата на сключване на процесния договор висящо е било само едно исково производство, по което състав на ВКС се е произнесъл с решение № 100/29.10.2014г. по гр.д. № 7454/2013г. за отхвърляне на предявените срещу „Авеста Трейд” АД искове по чл.108 ЗС за предаване владението върху отдадения под наем имот. Изтъкнал е, че отмяната по чл.303 ГПК не е стадий на исковия процес, като искането за отмяна не спира изпълнението на необжалваемото и ползващо се със сила на пресъдено нещо решение. С оглед на това въззивният съд е заключил, че условието за заплащане на удвоения размер на наема е настъпило на 29.10.2014 г. с окончателното решаване на спора, от който момент за наемателя по силата на чл.3.3 на договора автоматично е възникнало задължение за неговото заплащане, без да е било необходимо да бъде уведомяван. Поради липса на ангажирани от „Рокето“ ООД доказателства за изпълнение на основното му задължение по договора за наем, Софийският апелативен съд е уважил предявения иск по чл.232, ал.2 ЗЗД. Приел е, че ответникът дължи и уговорената в чл.3.1 на договора неустойка за забава. С оглед датата на връчване на нотариалната покана за заплащане на удвоения месечен наем – 08.08.2016г., въззивният съд е приел, че длъжникът е изпаднал в забава, считано от 09.08.2016г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1. „Може ли по конкретно дело и относно процесния договор за наем от 31.07.2013г. – чл.3.3. от него да се приеме, че страните са уговорили отлагателно условие по чл.25 ЗЗД по отношение размера на дължимия наем, при липса на изрична уговорка и воля на страните за уговаряне на модалитет?; 2. „Следва ли клаузата на чл.3.3 от процесния договор за наем от 31.07.2013г. да се тълкува стеснително – само предвид съдебния спор, посочен от въззивния съд – спорът по гр.д. № 415/1997г. по описа на СГС, в това число и след отмяната на решението по този спор, или същата има предвид всеки правен спор относно собствеността на ищеца, който е висящ за процесния период?; 3. „Отхвърлянето на ревандикационния иск за процесния имот, по който ревандикационен иск настоящият ищец по делото е имал качеството на ответник, води ли до формиране на СПН по въпроса дали „Авеста Трейд” АД е собственик на същия имот?; 4. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?”. Според касатора по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 77/08.07.2009г. по т.д. № 2/2009г. на ВКС, I т.о., решение № 15/22.12.2016г. по т.д. № 2404/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 202/28.07.2017г. по т.д. № 942/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 167/26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 58/26.04.2016г. по гр.д. № 5180/2015г. на ВКС, I г.о., решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 206/31.07.2015г. по гр.д. № 6832/2014г. на ВКС, IV г.о., решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 75/20.06.2016г. по т.д. № 1608/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 118/27.10.2016г. по т.д. № 3574/2014г. на ВКС, II т.о. Излага съображения и за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Първият и вторият въпроси са относими към тълкуването на клауза от договора за наем от 31.07.2013г. Четвъртият въпрос е поставен като процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд, но е свързан с твърдение на касатора за необсъждане от въззивния съд на възражение относно невъзможност да се сбъдне на условието, предвидено в чл.3.3 на договора за наем. Тълкуването на договора се извършва от съда съобразно критериите, разписани в разпоредбата на чл.20 ЗЗД, по приложението на която е формирана практика на ВКС и въззивното решение е постановено в съответствие с тази практика. Касаторът не е поставил правен въпрос, свързан с прилагането на критериите за тълкуване на договора, а изцяло се е позовал на неправилност на обжалвания въззивен акт. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставените правни въпроси трябва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията по чл.281, т.3 ГПК. В този смисъл, несъгласието на касатора с постановения правен резултат и евентуалната необоснованост на изводите на въззивния съд не са основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. На следващо място, съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от практиката на ВКС, като е направил обсъждане на твърденията и доводите на страните и е спазил правилата на тълкуване на договора, поради което не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите на обжалваното решение Софийският апелативен съд не се е произнесъл относно силата на пресъдено нещо в хипотезата на отхвърлен ревандикационен иск по отношение на отдадения под наем недвижим имот, а е тълкувал конкретното съдържание на клаузата от договора за наем и е приел, че в същата не е поставено като условие за промяна на наемната цена признаване на правото на собственост на наемодателя върху имота. Към момента на сключване на договора е бил налице висящ спор, по който трето лице е твърдяло, че наемодателят владее имота без правно основание и този иск е бил отхвърлен с влязло в сила съдебно решение. Поради липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК касационното обжалване не се допуска по така формулирания правен въпрос.
Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството.
Обжалваното въззивно решение не разкрива някой от изброените пороци, като доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3037/27.12.2018г. по т.д. № 3300/2018г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.