6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 8
гр. София 07.01.2020 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 02 декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 3519 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. Пловдив Д. К. срещу решение № 118/10.07.2019 г.по в. гр. дело № 286/2019 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 327/14.03.2019 г. по гр.дело № 535/2018 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е осъдена Прокуратура на РБългария да заплати на В. В. Б. сумата 20 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на водено срещу него наказателно производство за престъпления по които е окончателно оправдан с решение № 255/14.12.2016 г. по кнд № 1065/2016 г. на ВКС, ведно със законната лихва върху главницата от 14.12.2016 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част, да се отмени същото решение и вместо него се постанови друго, с което да се намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. относно определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на незаконно обвинение, 2. относно съдържанието на понятието „справедливост” и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към който препраща чл.4 ЗОДОВ, 3. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата, решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Цитирани са ППВС № 4/1968 г. – т.2, т.решение № 3/2005 г. по т.дело № 3/2004 г. ОСГК на ВКС – т.11, т.решение № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. В. Б. не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД.
От фактическа страна е прието, че не е налице спор относно фактите по делото. Прието е също, че на 08.12.2010г. В. Б. заедно с други лица е бил задържан и са му повдигнати обвинения по ДП4/10г. по описа на отдел „БОП“за престъпления по чл. 321 ал.3 т.1 вр. с ал.1 НК; чл.244 ал.1 пр.1 вр. с чл.20 ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК; чл. 308 ал.7 вр. с ал.3 вр. с ал.2 вр. с чл. 26 ал.1 НК. С определение от 10.12.10г. на ПОС е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 21.04.12г. е освободен. Престоял е в ареста 1г. 4м. и 13 дни. От 22.05.12г. до 22.07.16г. е имал наложена забрана да напуска страната.
Съдът е приел, че по обвинителен акт е образувано нохд № 18/12г. на Специализирания наказателен съд гр. София, което е прекратено и върнато на прокуратурата за отстраняване на пропуски. По внесен нов обвинителен акт е образувано нохд № 997/12г. на Специализирания наказателен съд. Част от подсъдимите са сключили споразумение и по отношение на тях производството по делото е прекратено. По отношение на подсъдимия В. Б. производството е прекратено и делото е върнато на специализираната прокуратура за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. Образувано е нохд № 767/14г. на Специализирания наказателен съд и с присъда от 10.09.15г. Б. е оправдан.С решение № 21/22.08.16г. по внохд № 91/16г. на Апелативен специализиран наказателен съд оправдателната присъда е потвърдена.След касационен протест е образувано кнд № 1065/16г. ВКС и с решение № 255/14.12.16г. е потвърдена оправдателната присъда.
Прието е, че в периода в който е протичал наказателния процес Б. е извършил на 18.01.15г. престъпление по чл. 343б ал.1 НК и е сключил споразумение по нохд № 246/15г. по описа на районен съд Пазарджик, и му е определено наказание пробация.
Относно вида и интензитета на понесените неимуществени вреди са разпитани двама свидетели и са изслушани СМЕ и СПЕ.
Обсъдени са показанията на свидетелката И. В. П. сестра на ищеца, според които брат и след престоя в ареста бил съсипан, чувствал се много зле, отслабнал много. Приятелката с която живеел от 10 години и която била много по-млада от него го оставила, с мотива че иска да има семейство и деца. Съобразени са и показанията на свидетеля Б. М., съгласно които, когато били в затвора имали възможност да се виждат и ищецът се оплаквал, че е невинен, бил отслабнал и „като откачен човек,постоянно ревял“.Притеснявал се за майка си, която била болна от рак. Приятелката му след 2-3 месеца го изоставила. Въззивният съд е възприел показанията на разпитаните свидетели.
Съдът е възприел заключението на СМЕ относно връзката между наказателното производство и заболяването на ищеца. Обсъдено е заключението на вещото лице, според което не може да се каже кога е започнало заболяването, поради липсата на наблюдение и изследване, при обичайно сравнително бавния му ход, че снетите анамнези в епикризите не казват нищо по този въпрос. Предприето е правилно и своевременно след оплакването лечение, че не е ясно какво е развитието на състоянието му. Заболяването има комплексна причинност с водеща роля на генетичната предиспозиция и клетъчна мутация. С напредването на възрастта нараства количеството на клетъчните мутации и трансформация на клетките като предракови и ракови, както и променената защитна функция на имунната система. Посочено е, че според вещото лице в случая неможе да се намери причинно следствена връзка между заболяването на дебелото черво и преживяванията в резултат от пребиваването в ареста и воденото наказателно производство.
Въззивният съд е обсъдил и заключението на вещото лице психолог, съгласно което няма данни какво е било психологическото състояние на ищеца преди наказателното производство, но се приема, че всяко негативно събитие влияе върху психическото и емоционално състояние на индивида. Негативните преживявания на жалбоподателя не могат да бъдат определени като психологическа травма.Преживяванията не са надхвърлили границите на способността на нервната му система да реагира адекватно.Преживял е душевно страдание,чиито измерение количествено неможе да се определи. Посочено е, че според вещото лице, изхождайки от актуалния психологичен статус на жалбоподателя същият е преодолял негативното влияние на преживяното страдание и то не е довело до трайни промени в психологичния му статус.
От правна страна е прието, че предявеният иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен. Прието е също, че държавата в лицето на правозащитните органи носи отговорност за вреди,причинени от обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това,че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Посочил е, че на обезщетение подлежат както неимуществените, така и имуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с обвинението в престъпление. Според съда неимуществените вреди се изразяват в нравствени, емоционални,психически и психологически терзания на личността, накърнена чест, достойнство, добро име в обществото, чувство на неудобство, притеснение и несигурност, накърняване на морални и нравствени ценности и социално общуване. Посочено е, че когато съдът е сезиран с такъв иск се приема,че е сезиран за обезщетяване на неприятните чувства, усещания и преживявания посочени по-горе, дори и да не са подробно описани в исковата молба.
Приел е, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните, конкретно увреждане на здравето, специфично увреждане с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда, общественото положение и др. трябва да бъдат посочени и доказани с всички допустими доказателствени средства.
Съдът е приел, че ищецът е сезирал съда с общо приетите болки и страдания:притеснения да не бъде осъден, че тези страдания описани от ищеца като проявления в неговото емоционално, психическо,психологическо и нравствено състояние се приемат като действително преживени и доказани.
Прието е, че не са доказани твърденията за неимуществени вреди над обичайните за влошено психическо състояние и настъпило онкологично заболяване. Прието е също, че психологическите страдания са нормалните и обичайни за подобни ситуации и, че са преодолени напълно.Относно заболяването му е посочено, че липсва причинна връзка с преживяванията по повод наказателното производство, че не е установено забраната да напуска страната да му се е отразила по описания в исковата молба начин, че е доказано единствено раздялата с дългогодишната му приятелка, с която е живеел на семейни начала.
Въззивният съд е приел, че за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се преценят правно релевантните факти като: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване,включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, вида на взетата мярка за неотклонение, как всичко това се е отразило върху физическото и психическото състояние, на личния и социален живот и конкретните прояви на преживяванията и др. Посочил е, че престъпленията за които ищецът е привлечен за обвиняем са тежки по смисъла на закона, че наказателното производство от 6г. е в рамките на разумните срокове за престъпления от такъв характер и броя на подсъдимите по него, че мярката за неотклонение задържане под стража е търпяна 1г.4м.и 13 дни. Прието е, че обвинението се е отразило на психо емоционалното състояние и социалния живот на ищеца с понасянето на онези болки и страдания които, според съда са установени и обичайни. Прието е също, че оправдателните присъди и на трите инстанции са в някаква степен морално удовлетворяващи, от което е изведен извод, че и страховете да не бъде осъден са с по-нисък интензитет. Отчетени са и обстоятелствата, че по време на наказателното производство ищецът е понасял и други страдания, освен тези свързани с него, че според показанията на разпитания свидетел се е притеснявал за майка си във връзка с нейното сериозно заболяване. Посочено е, че по време на наказателното производство е извършил престъпление/транспортно/за което е било образувано нох дело, във връзка с което неминуемо е понесъл негативни преживявания.
Като е взел предвид посочените съображения, критериите за справедливост и установената съдебна практика, съдът е формирал извод, че за репариране на понесените болки и страдания от наказателното производство ще бъдат достатъчни 20 000 лв., които следва да се присъдят ведно със законната лихва, от14.12.16г. С оглед на това е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2016 г. до изплащането. В отхвърлената част на иска въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
По правните въпроси:
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението.
С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
С решение №295/18.12.2017 г. по гр.дело № 384/2017 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практика на ВКС, според която неимуществените вреди са тези, които накърняват личните, непрехвърлими субективни права, които произтичат от естествените права, като например право на живот, на свободно придвижване по територията на земята, чест, достойнство, добро име и т.н. Посочено е, че в понятието „неимуществени вреди”, се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Държавата, чрез прокуратурата на Република България, съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, което е причинено от органи или длъжностни лица при или по повод изпълнението на властническа, публична дейност, свързана с наказателно преследване на лицата. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконно задържане под стража, ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено според разясненията, дадени от ВКС в ТР № 3/2004 г., ОСГК, т. 13. Освен при наложена в хода на наказателното производство мярка за неотклонение „задържане под стража”, законът в чл. 59, ал. 1 НК сочи и мярката за процесуална принуда „домашен арест” като основание за приспадане на времето на изтърпяването й при изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация. Така и тази мярка за процесуална принуда е причислена към тези мерки, които засягат особено сериозно гражданските права на лична свобода и неприкосновеност. Видът и характерът на упражнената процесуална принуда (колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и пр.) и с вързаните с нея негативни изживявания на пострадалия следва да се съобразят от съда при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, за да бъде удовлетворен законовия критерий за справедливо обезщетяване на претърпените вреди.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е преценил всички относими към спора доказателства и всички конкретно установени обстоятелства, касаещи претърпените от ищеца неимуществени вреди. Взел е предвид тежестта на повдигнатото обвинение на ищеца – престъпленията за които е бил привлечен за обвиняем са тежки по смисъла на закона, продължителността на наказателното преследване – наказателното производство е продължило 6 години, като е преценено, че е в рамките на разумните срокове за престъпления от такъв характер и броя на подсъдимите по него. Съобразен е вида на взетата мярка за неотклонение и продължителността й – мярката за неотклонение, взета по отношение на ищеца е задържане под стража и е за период от 1 г. 4 м. и 13 дни. Прието е, че обвинението се е отразило на психо емоционалното състояние и социалния живот на ищеца с понасяне на болки и страдания, които са обичайни, че оправдателните присъди и на трите инстанции са в някаква степен морално удовлетворяващи. Отчетено е и обстоятелството, че по време на наказателното производство ищецът е понасял и други страдания, освен тези, свързани с него, че се е притеснявал за майка си във връзка със сериозното й заболяване, че по същото време е извършил транспортно престъпление, за което е било образувано нох дело. Правните изводи на съда относно определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени с посочената практика на ВС и ВКС.
Съдът не обсъжда останалата цитирана задължителна практика на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решение, постановено по чл.290 ГПК, тъй като същата е неотносима към поставения правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и трети въпроси от изложението.
С решение № 123/23.06.2013 г. по гр.дело № 254/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 год., според която понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Прието е, че с оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. Възприета е и практика на ВКС, изразена в решение, постановено по чл.290 ГПК, съгласно което в понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време.
Според съдебния състав моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им и че не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по – голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди, като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по- нисък размер на обезщетението. При определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено – икономически условия на живот.
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. Както се посочи по-горе съдът е съобразил решаващите правни изводи и с практиката на ВС, обективирана в т.II от ППВС № 4/68 г. Взети са предвид всички негативни емоционални изживявания на ищеца В. Б., които са се отразили неблагоприятно върху физическото и психическото му състояние, на личния и социалния му живот, което е последица от проведеното наказателно производство. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът е съобразил установените критерии за справедливост, съдебната практика и обществено икономическите условия на живот в страната. С оглед на това съдът намира, че по втори и трети въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Останалата практика на ВКС, цитирана от жалбоподателя съдът не обсъжда, тъй като не касае втори и трети въпроси от изложението.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд в уважената част на предявения иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ по поставените въпроси от жалбоподателя Прокуратура на РБългария.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 118/10.07.2019 г. по в.гр.дело № 286/2019 г. на Пловдивския апелативен съд по касационна жалба вх. № 5941/22.07.2019 г., подадена от Прокуратура на РБългария, чрез прокурор в Апелативна прокуратура гр. Пловдив Д. К..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: