4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№80
С., 14.02.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 22 от описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Д. Т., чрез пълномощника му адвокат В. Х., против решение № 281 от 11.10.2012 г., постановено по гр.д.№ 333 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Хасково, ГК, с което е отменено решение № 218/21.11.2011 г. по гр.д. № 74/2009 г. на Районен съд-Свиленград в обжалваната му част и е постановено друго за отхвърляне на предявения от В. Д. Т. против Б. Д. Б. иск с правно основание чл.109 ЗС да премахне построената в собствения му имот – УПИ * в кв.* по плана на [населено място], одобрен със Заповед № 602/22.11.1993 г., част от жилищна сграда, представляваща ниско /едноетажно/ допълващо застрояване, свързано с жилищната сграда, изградена на основание Протокол № 10/12-07.2006 г. от О. при [община], одобрен и съгласуван от главния архитект на [община] на 13.06.2006 г. по разрешение за строеж № 85/6.10.2005 г.
Ответникът по касационната жалба Б. Д. Б. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски.
За да постановени решението си, въззивният съд е обсъдил представените доказателства, че страните притежават право на собственост на съседни УПИ и експертното заключение, че процесната постройка е изградена в съответствие със строителните проекти и книжа като допълващо застрояване по смисъла на раздел VІІ ЗУТ, но представлява основно застрояване, тъй като в тази част се намират помещенията на банята, тоалетната, пералното помещение и спалното помещение, които са елемент към жилището съгласно чл.40, ал.1 ЗУТ и при това положение сградата би следвало да отстои не на 3 м., както е в случая, а най-малко на 5 м. от границата в дъното на УПИ. Прието е, че застрояването на процесната сграда е в съответствие с извършеното по съответния законов ред изменение на инвестиционния проект за двуетажна жилищна сграда с допълващо застрояване, състоящо се от гараж и помощни постройки – полуподземни помещения, котелно и килер, отстоящо съгласно чл. 35, ал. 2 ЗУТ на 3 м. от вътрешните регулационни линии. Изграждането на постройката в съответствие с одобрените строителни книжа и при спазване на строителните правила и норми определя строежа като законен. Не е възприето експертното становище, че ниската част до двуетажната жилищна сграда не представлява допълващо застрояване по смисъла на ЗУТ, а основно, тъй като в тази част се намират помещенията на банята, тоалетната, пералното помещение и спалня, които съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ са елементи към жилището, тъй като промяната на предназначението на отделни помещения не се отразява на вида застрояване, след като е извършено в съответствие с одобрените строителни книжа и техническите изисквания. Т. е. касае се за допълващо застрояване по смисъла на чл. 20, ал. 3 ЗУТ, което съгласно разпоредбата на чл. 35, ал. 2 ЗУТ следва да отстои най – малко на 3 м. от вътрешните регулационни линии, което изискване в случая е спазено. Предвид законния статут на построената постройка не е налице неоснователно действие или състояние, създадено от ответника, препятстващо упражняването правото на собственост на ищеца, което обосновава извод за неоснователност на предявения иск. Наред с това по делото не са събрани доказателства по какъв начин посочената постройка пречи на ищеца да упражнява собственическите си права, а изграждането ан незаконна постройка в съседен имот не е достатъчно за уважаване на иска по чл. 109 ЗС.
К. счита, че въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 31/6.02.1985 г. по гр.д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС по въпросите: 1. следва ли в производство по чл.109 ЗС съдът да формира изводите си за законосъобразност на строежа единствено въз основа на строителните книжа, или това следва да стане чрез изследване на съответствието на реалния строеж и на издадените за него строителни книжа с материално правните и процесуални норми, които ги регламентират /благоустройствените закони, действащите правила и норми на застрояване, застроителния план, ПУП/; 2. промяната на предвидените в строителните книжа предвиждания/елементи на допълващо застрояване с такива на основно жилищно застрояване при изпълнението на строежа, следва ли да се счита за промяна на вида застрояване от допълващо по см. 41, ал.1 ЗУТ на основно по см. 40, ал.1 ЗУТ и как следва да се определят в този случай задължителните отстояния до съседният имот на ищеца – по чл.31, ал.1, т.2 ЗУТ или по чл.35, ал.2 ЗУТ и 3. Нарушението на нормите за отстояние, предвидени в чл.31, ал.1, т.2 и респ. чл.31, ал.1, т.1 ЗУТ вр. чл.53 вр. чл.50 ЗС, съставлява ли пречене по смисъла на чл.50 и 109 ЗС и при констатирано такова нарушение, следва ли ищецът да доказва и някакво друго пречене извън него. По третия въпрос се поддържа и противоречие с практиката на ВКС – решение № 430/2010 г. по гр.д. № 312/2010 г., ВКС, ІІ г.о.
С Тълкувателно решение № 31/6.02.1985 г. по гр.д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС са дадени указания, че е допустим иск по чл.109 ЗС срещу собственик на съседен имот за прекратяване на създаващо пречки за ползване на съседния имот неоснователно действие, съставляващо строеж, изграден при отклонение от разрешението за строеж и от другите строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби и съдилищата са компетентни да разрешават спора дали направеният без разрешение или в отклонение на разрешението и на други строителни книжа строеж подлежи на премахване. Именно във връзка със поставения въпрос за допустимостта, а не с основателността на иска по чл.109 ЗС в тази хипотеза, са и мотивите на тълкувателното решение. В случая въззивният съд е приел, че искът е допустим, поради което го е разгледал по същество. В този смисъл въззивното решение не противоречи на посоченото тълкувателно решение, служещо за ръководство на съдилищата и непредставляващо задължителна практика на ВС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решение № 430/27.10.2010 г. по гр.д. № 312/2010 г., ВКС, ІІ г.о. по реда на чл.290 ГПК е дадено тълкуване, че „осъществяването на незаконно строителство в собствен имот на регулационната линия със съседен урегулиран поземлен имот, нарушава създадените от благоустройствените закони ограничения, осигуряващи пълноценното осъществяване на правото на собственост на всеки имот и съставлява действие, което в нарушение на чл.50 ЗС води до създаване на състояние, увреждащо съседния имот. Неспазването на изискуемите от благоустройствените норми отстояния също може да доведе до такова състояние. Претендираната защита обаче следва да съответства на нарушението, т.е. основателно е искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца. Наличието на това съответствие се преценява с оглед твърденията в исковата молба как действията на ответника или създаденото от него състояние накърняват правата на ищеца, като в тежест на ответника е да установи, че не е налице твърдяното накърняване.” В настоящия случай липсват каквито и да било твърдения на ищеца в исковата молба или до окончателния доклад в първоинстанционното производство по какъв начин създаденото с построяването на процесната сграда състояние накърнява или застрашава упражняването на правото му на собственост върху съседния на застроения от ответника УПИ.
След като тези обстоятелства са били извън предмета на доказване по делото, то обстоятелството, че въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да установи с какво постройката му пречи, се явява неотносимо към изхода на спора.
В обобщение не е налице основание и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
К. следва да възстанови направените от ответника по жалбата разноски за настоящото производство в размер на 1100 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител адвокат Г. М..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 281 от 11.10.2012 г., постановено по гр.д.№ 333 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Хасково, ГК.
ОСЪЖДА В. Д. Т., [населено място], [улица] да заплати на Б. Д. Б., [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Г. М. разноски за настоящото производство в размер на 1100 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: