6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№80
София.18.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 4037/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Р. Д., срещу решение № 1136 от 11.06.2013 г. по гр.д.№ 1882/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, осми състав, с което: 1. след частична отмяна на решение № 3740 от 19.07.2010 г. по гр.д. № 1412/2005 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен иска на дружеството срещу ответниците за заплащане на сумата 245 380 лв. за извършени подобрения в нает имот, както и иска за заплащане на сумата 3 132.60 лв. – законна лихва за периода от 21.06.2004 г. до 01.06.2005 г., ведно със законната лихва върху сумата 12 000 лв. за периода от 01.06.2005 г. до окончателното изплащане и 2. обезсилено е допълнителното решение от 24.01.2011 г. в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца законната лихва върху сумата над 12 000 лв. до 245 380 лв. от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
К. поддържа основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС. Твърди, че решаващият състав не е съобразил взаимната обвързаност на т.8 и т.19 от наемния договор, съгласно които само извършените подобрения в рамките на гратисния 18-месечен период остават в полза на наемодателя, но само ако срокът на договора бъде изпълнен. Изразява несъгласие с даденото от съда тълкуване на договорни клаузи, което е довело до необоснованост на извода за недължимост на исковата сума. Според касатора, въззивният съд неправилно е приел, че договорът е прекратен с връчването на нотариална покана от 17.10.2002 г., с твърдения, че такава не е представена по делото, като не е зачел последващите нотариални покани, изпратени от ответниците, с което последните на практика признават, че датата на прекратяване на договора е 06.04.2004 г.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат доводи за недопустимост на решението, тъй като въззивният съд като е преквалифицирал разгледаните от първата инстанция искове по чл.231, ал.2 ЗЗД в такива по чл.59 ЗЗД, се е произнесъл по непредявени искове. Формулирани са и следните правни въпроси: „1. Следва ли съдът да изложи в мотивите си всички съображения относно релевантността на приетите от съда доказателства и допустимо ли е въззивният съд да обоснове решението си на доказателства, чиято истинност е оспорена по надлежния ред, когато първоинстанционният съд е допуснал разместване на доказателствената тежест и същите са от значение за изхода на делото; 2. Когато съдът обсъжда събраните по делото доказателства следва ли да съдържа съображения във връзка с всички доводи, направени пред първата инстанция; 3. Допустимо ли е съдът по съществото да постановява съдебния си акт въз основа на доказателства, които не са допуснати по съответния ред в състезателното производство и 4. Допустимо ли е с писменото становище на страната същата да прибави искане за изтекли лихви”.
По първия въпрос касаторът се позовава на: решение по гр.д. № 286/1988 г., І г.о. на ВКС, решение по гр.д. № 73/1971 г. ОСГК и решение по гр.д. № 23/2003 г., І г.о.; по третия въпрос твърди противоречие с постановеното от ВКС, ІІ г.о. решение по гр.д. № 1861/1981 г., а по четвъртия въпрос – отклонение от задължителна практика на ВКС – решение по гр.д. № 1499/2011 г. , ІV г.о.
Ответниците по касация – Б. Г. Б., А. А. Б., Л. П. М. и А. П. П., чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. Р., оспорват искането за допускане на касационно обжалване, а по същество считат жалбата за неоснователна. Подробни съображения са изложени в писмен отговор по реда на чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд след преценка на конкретни клаузи, обективирани в сключения между страните договор за наем от 01.01.1998 г., както и на събрани в производството пред първата и въззивна инстанции доказателства е приел, че волеизявлението на наемодателите в нотариална покана от 17.10.2002 г. за прекратяване на договора за наем поради забава на плащането, е породило действие и затова съгласно т.19 от договора за наем извършените до тази дата подобрения остават за сметка на наемателя и не се дължи обезщетение за тях.
По отношение на евентуално извършени след прекратяване действието на наемния договор подобрения от дружеството–наемател, решаващият състав е изложил следните съображения: 1. Позовавайки се на приемо-предавателен протокол от 27.10.2002 г., както и на част от свидетелските показания е прието, че не е установено при условията на пълно главно доказване упражняването на фактическа власт от страна на наемателя върху наетите обекти – хотел и ресторант за периода от 17.10.2002 г. до края на 2004 г. 2. Данните по делото за установена от ищцовото дружество през 2004 г. фактическа власт по скрит начин върху хотела и ресторанта не е зачетена от въззивния съд, тъй като не е доказано извършването на подобрения именно през 2004 г. 3. По отношение на незаконната постройка над кафе-бар, изградена след 27.10.2002 г. е съобразена влязлата в сила административна заповед за премахването й. Решаващият състав на Софийски апелативен съд е извел извод, че за периода от 17.10.2002 г. до края на 2004 г. за ищеца не е възникнало вземане за извършени полезни разноски в имота, на основание чл.59 във вр. с чл.61, ал.3 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.
Доводите на касатора за недопустимост на обжалвания съдебен акт не могат да се приемат за основателни. Действително, за периода след прекратяване на договорната връзка между страните, съобразно приетото за установено от въззивната инстанция, в решението е определена различна от първоинстанционното решение правна квалификация на претендираните от дружеството суми. Това обаче е в резултат на изведените от решаващия състав фактически и правни изводи по спорното материално право, при отчитане на твърдяните в исковата молба факти и след преценка на събрания доказателствен материал по делото. Квалифицирането на спорното право е в рамките на правомощията на съда при произнасянето по същество, като при осъществяване на правораздавателните си функции съдебният състав не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация, нито от определената такава от първата инстанция. Твърдението в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че като е преквалифицирал исковете съдът се е произнесъл по непредявени искове, не може да бъде възприето, тъй като в случая липсват данни, от които да се направи извод за отклонение от очертания с исковата молба предмет на делото. В тази насока въззивният съд не е допуснал отклонение от създадената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, нито е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата в представената и от самия касатор съдебна практика.
Настоящият съдебен състав намира за необходимо да констатира, че при постановяване на въззивното решение не е зачетено влязлото в сила решение по гр.дело № 288/2004 г. по описа на Софийски районен съд, 51 състав, постановено по иск с правно основание чл.233, ал.1 ГПК относно момента на преустановяване на облигационната връзка между страните по процесния договор за наем. Това обаче не води до недопустимост на обжалвания съдебен акт, а касаторът не е формулирал правен въпрос в тази насока.
Като недоказана следва да се прецени основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, касаещи задължението на въззивната инстанция да основе решението си въз основа на приетите за установени от него обстоятелства и на закона и да изложи мотиви, отговарящи на изискванията на чл.236, ал.2 ГПК. Твърденията в тази насока са обосновани с инвокираните в жалбата основания за неправилност на изведените от състава на Софийския апелативен съд фактически и правни изводи по спора, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, което е недопустимо. В тази насока настоящият състав на ВКС съобразява задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които, за да е налице основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо поставеният правен въпрос да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В посочената тълкувателна практика на ВКС изрично е посочено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК.
Предвид липсата на общата предпоставка за достъп до касация, не следва да се преценяват самостоятелно поддържаните допълнителни основания по т.1 и по т. 2 на чл.280, ал.1 ГПК, както и цитираните съдебни актове, приложени към жалбата.
Що се отнася до въпроса, свързан с приложението на чл.116, ал.1, изр.последно от ГПК/отм./, който е относим към претенцията за изтекли лихви върху увеличения размер на главницата, с оглед неоснователността на искането за допускане на обжалването в отхвърлителната част на въззивното решение по отношение на главницата и акцесорния характер на вземането по чл.86, ал.1 ГПК, този въпрос не би могъл да се определи като обуславящ за изхода на делото.
При този изход на делото, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски в размер на 3 425 лева, с оглед очертания предмет на приложения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1136 от 11.06.2013 г. по гр.д.№ 1882/2012 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, осми състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Б. Г. Б., А. А. Б., Л. П. М. и А. П. П. сумата 3 425/три хиляди четиристотин двадесет и пет/ лева – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: