Определение №80 от 42039 по търг. дело №1384/1384 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

4

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 80
Гр.София, 04.02.2015 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Вероника Николова

при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1384 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 31/20.01.14г., постановено по т.д.№ 1236/13г. от Пловдивския апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 83/08.07.13г. по т.д.№ 201/13г. на Пазарджишкия окръжен съд и са отхвърлени частично предявените искове на касатора против [фирма], [населено място] за заплащане на сумата от 10000 лв., като част от претенция за 210159 лв., представляваща реализирана печалба за 2007г. по договор за съвместна дейност и сътрудничество от 19.05.2006г. и за сумата от 64074 лв., като част от печалбата в общ размер от 210159 лв. за 2008г. по същия договор.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен нотариално заверен писмен договор от 19.05.06г. за съвместна дейност и сътрудничество с предмет обединяване на общите им усилия за извършване на селскостопанска дейност за производство на ориз за периода от 01.05.06г. до 31.10.08г. След обсъждане на събраните по делото доказателства решаващият състав е приел, че не е доказано страните да са обработвали посочените в договора 524 дка оризища. Изложени са съображения, че и по отношение на двете страни по договора не е доказано да са ползватели на земеделски земи, които се предоставят по специален ред и процедура по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, както и е недоказано количеството и цената на ориза, който е следвало да се добие като краен резултат от дейността, и печалбата от неговата реализация. В този смисъл е прието, че не е доказано съдружниците да са извършвали съвместна стопанска дейност по отглеждането на ориз и да са реализирали печалба, която да подлежи на разпределение.
Касаторът поставя въпросите: „За приложението на нормата на чл.269, изр.2 ГПК и по-конкретно в какви рамки ограничава тази норма обхвата на дейността на въззивния съд? Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, ако въззивната жалба не съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен?” и „Кога е осъществен фактическият състав по сключването на договор за аренда и регистрирането на арендния договор в ОСЗГ елемент ли е от фактическия му състав и има ли значение за валидността и действието му?” по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
По първия поставен въпрос е постановено ТР № 1/09.12.13г. на ОСГТК на ВКС. Дадените разрешения са, че ограниченията в обсега на въззивната дейност по чл.269, изр.2 ГПК се отнасят до установяване на фактическата страна на спора, като не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В мотивите на тълкувателното решение отговорите относно обхвата на дейността на въззивния съд са обосновани с принципните разрешения за уредбата на въззивното производство като ограничено /непълно/ обжалване, а обект на въззивната дейност не са пороците на първинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. При опорочени процесуални действия въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. В този смисъл, ако при първоинстанционното разглеждане на делото са допуснати нарушения на процесуалните правила, отстраняването на пороците се извършва от въззивния съд единствено при наведени оплаквания във въззивната жалба или в отговора с цел да се обезпечи изясняване на делото от фактическа страна, състезателното начало и равенството на страните в процеса при упражняване на процесуалните им права.
В случая поставеният въпрос е изведен от разгледаната въззивна жалба на насрещната страна, която била бланкетна. От друга страна въззивното производство е образувано по жалби и на двете страни в процеса, като настоящият касатор във въззивната си жалба е оспорил именно приетите от първоинстанционния съд факти и обстоятелства по спора относно доказването на количеството и местоположението на селскостопанските земи, които се твърди, че са обработвани, относно разходите за обработка и страната, която ги е направила, както и са коментирани констатациите в заключението на агрономическата експертиза, дадено във варианти, ако се приеме, че определени земи са обработвани или че не са. С оглед на тези обстоятелства не е мотивирано приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По втория въпрос касаторът се позовава на практика на ВКС по въпроси за регистрацията на арендните договори в ОСЗГ и значението на тази регистрация за валидността на договора. Поставеният въпрос не представлява значим правен въпрос за спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е отхвърлил предявените искове на това основание. Изложените съображения относно реда и процедурата за предоставяне на земеделска земя за ползване не са единственото съображения за неоснователност на исковете. Съдът е коментирал липсата на доказателства не само за регистрацията, а изобщо за осъществявана дейност върху процесните земи от съдружниците по договора, както и недоказаността на реализирана печалба, която да подлежи на разпределение съгласно чл.361 ЗЗД.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за производството в размер на 4850 лв. по договор за правна защита и съдействие от 24.03.14г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 31/20.01.14г., постановено по т.д.№ 1236/13г. от Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата от 4850 лв. /Четири хиляди осемстотин и петдесет лв./ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top