5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№80
Гр.София, 29.01.2016г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1345 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], съдружник в „К.”Д., срещу решение № 354/11.12.14г., постановено по в.т.д.№ 561/14г. от Варненския апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 39/22.04.14г. по т.д.№ 124/13г. на Силистренския окръжен съд и са отхвърлени предявените от касатора против [община] искове за заплащане на суми, дължими в полза на „К.” като изпълнител по договор от 12.01.12г. за възлагане на малка обществена поръчка, както следва: за сумата от 19220.45 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на мораторната лихва за плащането на главницата по договор от 12.01.12г., считано от 16.01.13г. до 13.06.13г. на основание чл.86 ЗЗД; за сумата от 48844.54 лв., представляваща вреди от забавено плащане на възнаграждение, изразяви се в претърпяна загуба – заплатена неустойка по договор за доставка на материали от 10.05.11г. с доставчик [фирма] на основание чл.82 ЗЗД и сумата от 3598.53 лв., представляваща вреди от забавеното заплащане на възнаграждение, изразяващи се в претърпяна загуба – заплатена неустойка по договор за превоз на строителни работници с превозвач [фирма] на основание чл.82 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът [община] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между [община] и „Консорциум за инженерингови проекти и строителство” – дружество по ЗЗД, в което съдружник е ищецът по иска и настоящ касатор [фирма] на 12.01.12г. е сключен договор за възлагане на малка обществена поръчка. Прието е, че съдружниците в гражданското дружество – изпълнител по договора, са кредитори на възложителя при условията на активна солидарност, поради което ищецът е легитимиран да предяви вземанията на консорциума срещу възложителя. Изложени са съображения, че не е налице забава на възложителя при изпълнение на задължението за заплащане на дължимото по договора възнаграждение (платено в хода на процеса), поради което са отхвърлени искове за заплащане на обезщетения за забава в размер на мораторната лихва по чл.86 ЗЗД и обезщетения, представляващи претърпени загуби, изразяващи се в платени неустойки по договори, сключени от изпълнителя с трети лица във връзка със забавата на възложителя. За да формира този извод съставът на апелативния съд е тълкувал клаузата на чл.7, ал.3 от сключения договор за изработка, според която възнаграждението се дължи при наличието на изрично изброени кумулативни условия: приключване на СМР по договора, приемането им, подписване на акт обр.16 и издаване на данъчна фактура от доставчика, както и че това плащане следва да се осъществи в срок от 10 дни от превеждане на временния безлихвен заем по сметка на [община], тъй като проектът е финансиран по договор от 23.10.09г. за отпускане на финансова помощ по мярка 322 „Обновяване и развитие на населените места”, Програма за развитие на селските райони, подкрепена от ЕЗФРСР и при наличието на специална нормативна база, регламентираща одобряването, контрола и заплащането – Наредба № 24/29.07.08г. Решаващият състав е приел, че обвързването на окончателното плащане с финансирането на възложителя представлява бъдещо несигурно събитие, осъществяването на което не е обвързано с краен срок. В този случай сбъдването на отлагателното условие зависи от волята на длъжника или на трето лице, като потенциалната възможност за увреждане на интересите на кредитора би могла да бъде преодоляна единствено по специалния съдебен ред на чл.69, ал.2 ЗЗД, който не е ползван от изпълнителя по договора за изработка. С оглед на установеното по делото ефективно превеждане на средствата по отпуснатия на общината заем на 27-29.11.13г., то за исковия период 16.01.13г. до 13.06.13г. задължението за заплащане на възнаграждение не е било изискуемо и съответно възложителят не е бил в забава. Допълнителни съображения за неоснователност на исковете за обезщетение са изведени с оглед на момента на окончателното приемане на работата – месец май 2013г. и с датата 10.06.13г. на издаване на данъчната фактура от изпълнителя. Изразено е и принципното разбиране за недопустимост на кумулиране на обезщетение в размер на законната лихва за забава и на обезщетение в размер на действително претърпените вреди.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора. Бланкетното позоваване на текста на чл.280, ал.1 ГПК не се квалифицира като основание за касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед на функциите на ВКС като инстанция по проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния спор.
Касаторът поставя въпросите: 1.Дали клаузата, според която падежът на паричното задължение на възложителя за плащане на приетите СМР е поставен в зависимост от бъдещо събитие „ако длъжникът разполага със средства (получи заем)”, представлява отлагателно условие за настъпване на задължението за плащане на извършена и приета работа и дали в случай, че длъжникът не получи този заем, последният се освобождава от задължение да плати?, 2.Може ли да се приеме, че след като възложителят е приел работата без възражение съобразно чл.264, ал.2 и ал.3 ЗЗД, извършените впоследствие работи на същия обект представляват довършване на договорените СМР?, 3.Може ли да се приеме, че след като ответникът не е направил възражение за приложението на чл.69, ал.2 ЗЗД, съдът следва да приложи този текст от закона служебно в случай, че той не е императивен и установен в обществен интерес?, 4.Представлява ли фактурата част от договора за изработка и относима ли е към задължението за заплащане на дължимото възнаграждение и 5. Може ли да се претендират/присъдят вреди, състоящи се в законна лихва и действително претърпените вреди в случай, че ответникът не е направил възражение за недопустимост на такава кумулация и липсва забраняваща императивна материална норма, установена в обществен интерес, а напротив – налице е разпоредбата на чл.86, ал.1, пр.2 ЗЗД?
По първия и третия въпроси от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора е налице практика на ВКС, която съгласно ТР № 2/10г. от 28.09.11г. на ОСГТК на ВКС е задължителна за съдилищата. В решение № 15/22.04.14г. по т.д.№ 46/13г. на ІІ т.о. е дадено разрешение на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване в смисъл, че нормата на чл.69, ал.2 ЗЗД е приложима в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок, ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник. Настоящият състав на ВКС споделя даденото разрешение и констатира, че обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС. В случая е било направено възражение за липса на забава в изпълнението на задълженията, като въззивният съд е посочил реда, по който кредиторът може да защити интересите си. Вторият и четвъртият въпроси не са обсъждани от въззивния съд в контекста, в който ги извежда касаторът и поради това не са от значение на изводите за неоснователност на претенциите за заплащане на обезщетение за забава, съответно нямат характер на значими правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е изразил становище, че фактурата е част от договора за изработка, а е направил изрично уточнение, че издаването й би имало евентуално значение по отношение на определяне на забавата за заплащане на ДДС върху уговореното възнаграждение. Петият въпрос е обсъждан от въззивния съд, но разрешението му не е обуславящо за крайния изход от спора, тъй като е изразено само принципно становище за недопустимост на кумулирането в пълен размер на отговорността за заплащане на обезщетения за забава, предявени на различни основания.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати адвокатско възнаграждение на ответника в размер на 3000 лв. по представения към отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 354/11.12.14г., постановено по в.т.д.№ 561/14г. от Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [община], [населено място], [улица] сумата от 3000 лв. (Три хиляди лв.) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.