О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№800
гр. София, 12.06. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова гр. дело № 3661 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. К. Д. чрез адвокат С. П. против решение № І-155 от 29.11.2012 г. на Бургаския окръжен съд, ГО, постановено по в.гр.д. № 1841/2012 г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, както и необоснованост.
Представено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по касация [фирма] чрез адвокат З. М. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че жалбата е недопустима, както и не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Оспорва касационната жалба и по същество, като поддържа, че е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 62 от 01.08.2012 г., постановено по гр.д.№ 11/2012 г. по описа на Районен съд – [населено място], с което са отхвърлени предявените от С. К. Д., гражданин на Руската федерация, срещу [фирма] – [населено място] искове: за прогласяване нищожност поради невъзможен предмет, евентуално – за унищожаване поради грешка в предмета и като сключен при въвеждане в заблуждение, по отношение на договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 37023.501.400.1.20, с адрес на имота – [населено място], обл.Бургаска, [улица], вх.Б, ет.0, с предназначение на обекта: ателие за творческа дейност с площ по документи 36 кв.м., ведно с принадлежащите му 6,49 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата , при съседи: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта – самостоятелен обект с идентификатор 37023.501.400.1.25, който се намира в сграда с идентификатор 37023.501.400.1, която сграда е разположена в ПИ с идентификатор 37023.501.400 в [населено място], Бургаска област. Ищецът е осъден да заплати и разноски по делото.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: (І) във връзка с произнасянето по иска с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД – (1) възможно ли е изграждането на Ателие за творческа дейност в подземен етаж, съответно съществува ли годен предмет за прехвърлителна сделка; (2) следва ли действителността на договора от гл.т. на изискванията за неговия предмет да бъде преценявана с оглед изразената от сключилите договора лица воля и следва ли да се приеме, че договорът е с невъзможен предмет, когато имотът предмет на сделката вероятно съществува реално, но е налице съгласие за разпореждане не с така съществуващия обект, а с обект с друго предназначение, какъвто не съществува към момента на сделката и не може да бъде обособено поради законови забрани. Поддържа се, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика (Решение № 102 от 08.04.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 4017/2008 г., ІІ г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК), както и в противоречие с Решение № 18 от 25.01.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 2849/2008 г., ІV г.о., ГК, постановено при действието на отменения ГПК. Във връзка с произнасянето по евентуално съединените искове за унищожаване на договора се поддържа, че решението на въззивния съд е в противоречие със задължителна практика (Решение № 396 от 28.10.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 472/2010 г., ІV г.о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК), в която е разгледан (3) въпросът за правното значение на погрешните представи у страната при сключването на договора. Евентуално, ако не се приеме наличие на основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: (4) „Когато страните са изявили воля за сключване на договор за обект с едно предназначение, а се установи, че обектът предмет на разпоредителната сделка е с друго предназначение и законът не позволява въобще промяна на предназначението до това, което е описано в договора, то съществува ли годен предмет на сделката, а ако съществува, то може ли купувачът да иска унищожение поради грешка или измама?”.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Не е задължително този въпрос да се обхваща от обективните предели на силата на присъдено нещо на решението (касационното обжалване е допустимо и по правни въпроси, касаещи преюдициални правоотношения, обуславящи спорното право, по които не се формира сила на присъдено нещо, освен ако не са предявени чрез инцидентен установителен иск), но е задължително въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В настоящия случай, за да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че по делото липсва спор по фактите, а именно: че касаторът (ищец по делото) и ответното дружество [фирма] са сключили предварителен договор за продажба на 03.03.2008 г. досежно недвижим имот в [населено място], описан като АТЕЛИЕ № 1В, на партерен етаж със застроена площ от 36,40 кв.м., състоящ се от кухня – всекидневна, спалня, WС, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена. Условията относно състоянието на имота при продажбата, цената и начина на плащане са уговорени в предварителния договор. Фактическата власт върху посочения недвижим имот е предадена от [фирма] на касатора на 03.09.2008 г., като имотът е приет от купувача без забележки. На 12.07.2010 г. е сключен атакувания окончателен договор във формата на нотариален акт, в който имотът е обозначен като „Ателие за творческа дейност” на етаж 0 /нула/, а по архитектурен проект и съгласно легитимиращия собствеността нотариален акт – АТЕЛИЕ № 1-Б, на кота -2,80 /минус две цяло и осемдесет стотни/. Съдебно-техническата експертиза е дала заключение, че ателие № 1-Б е изградено изцяло в подземния етаж на вход „Б”, на кота -2,80, и е построено съгласно одобрения проект на сградата. Решаващите мотиви за отхвърляне на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД са, че договорът ще е с невъзможен предмет тогава, когато липсва обектът на правоотношението. Въззивният съд е приел, че обект на продажба може да бъде всеки обособен предмет, създаден от природата или от човека, който може да задоволява потребности и не е изключен от гражданския оборот. В разглеждания случай на ищеца – купувач е прехвърлена собствеността върху реално съществуващ и индивидуализиран по площ и граници недвижим имот, който съгласно действащия устройствен закон представлява годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект, индивидуализиран с идентификатор по чл. 26 ЗКИР. Без правно значение за действителността на сделката е наименованието или предназначението на обекта, при положение, че същият представлява самостоятелен обект съгласно действащия устройствен закон.
Така възприетото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие с цитираната от касатора задължителна практика, а именно Решение № 102 от 08.04.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 4017/2008 г., ІІ г.о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК. В същото е прието, че по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД договорът е нищожен поради невъзможен предмет, ако към момента на сключването му вещта, предмет на разпореждане, не съществува фактически или не отговаря на установените в действуващия устройствен закон изисквания за самостоятелен обект, т.е. с оглед тези изисквания не представлява годен за извършване на разпоредителни сделки самостоятелен обект. Същото принципно положение е в основата и на разрешението, дадено с постановеното при действието на отменения ГПК Решение № 18 от 25.01.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 2849/2008 г., ІV г.о., ГК. Както бе посочено по-горе, с обжалваното решение е прието, че вещта – обект на договора за продажба отговаря на установените в действащия устройствен закон изисквания за самостоятелен обект, като този извод е формиран и в съответствие с чл. 26, ал.1 ЗКИР, съгласно който идентификатор получава всеки „самостоятелен обект в сграда”. Това сочи на отсъствие на основание за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по отношение произнасянето на въззивния съд по главния от обективно съединените искове.
За да отхвърли евентуалните искове, на първо място Бургаският окръжен съд е приел, че съгласно чл. 28, ал. 1, изр. 1 ЗЗД грешка в предмета е основание за унищожение на договора, когато се отнася до съществени качества на същия, като сделката следва да е сключена въз основа на неверни представи за действителността, каквито в случая не са установени. Последното е мотивирано с безспорно установеното обстоятелство, че ищецът е приел от ответника фактическото държане върху имота близо 2 години преди извършване на нотариалния акт и съответно се е запознал и е бил наясно със съществените характеристики и качества на придобития по-късно имот, които признаци не зависят и не се определят от различията в записванията на сочените от него документи (разписка за платено капаро, предварителен договор и нотариален акт). Нещо повече – ищецът е бил наясно и с обстоятелството, че по архитектурен проект обекта се намира на кота -2,80, тъй като това е отразено в нотариалния акт и е прието от купувача качество на вещта, след като нотариалният акт е подписан от него. На следващо място въззивният съд е приел, че не са налице и основания да се приеме, че сделката е сключена чрез измама по смисъла на чл. 29, ал. 1 ЗЗД, каквато би била налице, когато едната страна е била подведена от другата да го сключи чрез умишлено въвеждане в заблуждение. Прието е, че наличието на подобно заблуждение не е доказано по делото, защото ищецът не е установил, че е закупил имота от ответника с друга, невярна представа за същия имот, доколкото купувачът е бил наясно с фактическото разположение на имота близо 2 години преди извършване на нотариалния акт.
При това положение настоящият състав на съда намира, че в случая въпросът за правното значение на погрешните представи у страната при сключването на договора няма обуславящо значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че отсъстват доказателства за факти, които да бъдат подведени под хипотезата на чл. 28, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и чл. 29, ал. 1 ЗЗД, като в рамките на настоящото произнасяне не може да се извършва проверка за правилността на тази му преценка. Ето защо касационният съд приема, че не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване и по отношение на евентуално съединените искове.
На следващо място, настоящият състав намира, че и формулираният от касатора въпрос, за който се поддържа, че съставлява основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също няма обуславящо значение за изхода на делото. В разглеждания случай въззивният съд не е приел за установено, че обектът предмет на разпоредителната сделка е с друго предназначение и законът не позволява въобще промяна на предназначението до това, което е описано в договора, съответно – правната воля на съда, обективирана в решението му, не е обусловена или подготвена от отговора на четвъртия въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК.
С настоящото определение не се присъждат разноски, доколкото такива не са направени и претендирани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № І-155 от 29.11.2012 г. на Бургаския окръжен съд, ГО, постановено по в.гр.д. № 1841/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: