2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 800
София, 2010 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осми декември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Татяна Върбанова
ЧЛЕНОВЕ:
Камелия Ефремова
Бонка Йонкова
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 459/2010 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [заличено наименование на фирма], гр. София срещу решение № 35 от 13.01.2010 г. по гр. д. № 1184/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-10 състав решение от 13.03.2008 г. по т. д. № 62/2005 г. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от “С.” АД, гр. София против дружеството-касатор иск с правно основание чл. 361 ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 400 лв., представляваща задължение по фактура № 277676 от 06.07.2004 г. и фактура № 277441 от 05.07.2004 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на иска – 20.12.2004 г. – до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Изразено е несъгласие с извода на въззивната инстанция, че въз основа на едностранно подписаната заявка от 02.07.2004 г. между страните е възникнало правоотношение по спедиционен договор, задълженията по който не са изпълнени от [заличено наименование на фирма]. Твърди се, че в нарушение на изискванията на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ въззивната инстанция не е извършила задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, в резултат на което е счела за осъществени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по иска за заплащане на възнаграждение за процесните два международни превоза. Според касатора, решаващият състав не е отдал необходимото значение на липсата на данни процесната заявка да е била приета от ищеца “С.” АД, както и на разминаването в страните по спедиционния договор и страните по договорите за превоз, посочени в представените две международни товарителници, с което аргументира становището си, че тези превози не са осъществени въз основа на заявката от 02.07.2004 г. Като необоснован е определен и отказът на съда да приеме извършено плащане за единия превоз, установено от представеното платежно нареждане на В. – София.
Допускането на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значимия за делото материалноправен въпрос за валидността и сключването на спедиционния договор, в т. ч. за характеристиките на този договор, удостоверяване на съгласието и отчетната сделка, както и приемане изпълнението на поръчката като условие за плащане на възнаграждението. По отношение на този въпрос касаторът счита, че са осъществени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като същият е решен в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 44 от 31.03.2009 г. по т. д. № 447/2008 г. на ІІ т. о., както и че е решаван противоречиво от съдилищата – решение № 60 от 20.05.2008 г. по т. д. № 533/2007 г. на Бургаски окръжен съд и решение № 1750 от 26.11.2008 г. по гр. д. № 2321/2008 г. на Пловдивски окръжен съд.
Ответникът по касация – [заличено наименование на фирма], гр. София не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да остави в сила постановеното от Софийски градски съд, VІ-10 състав решение, с което е уважен предявеният от [заличено наименование на фирма], гр. София срещу “А.” ЕООД, гр. София иск с правно основание чл. 361 ТЗ във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за доказано, че между страните по делото е сключен договор за спедиция, надлежното изпълнение на който от страна на ищеца поражда съответно задължението на ответното дружество за заплащане на уговореното възнаграждение в размер на сумата 10 400 лв. След обстоен анализ на големия брой доказателства, събрани както в първоинстанционното, така и във въззивното производство, въззивната инстанция е приела, че направената от “А.” ЕООД заявка от 02.07.2004 г. за извършване на два международни превоза от Ш. до България е била приета от адресата й “С.” АД и че в изпълнение на същата последният е организирал превоза на стоките, документално оформен с представените по делото международни товарителници от 05.07.2004 г. и приключил на 08.07.2004 г. с предаването на товара на съответния получател. Като неоснователно съдът е преценил основното възражение на ответника по иска, релевирано едва с въззивната жалба, че въз основа на направената от него заявка не е възникнало правоотношение по договор за спедиция, тъй като не е доказано заявката да е приета от “С.” АД. В тази връзка решаващият състав е посочил, че фактът на изпълнение на заявката /организиране на заявените с нея превози/ е достатъчно доказателство за приемането й от “С.” АД, като е отчел и съдържащото се в писмото от 26.08.2004 г. изрично признание на ответното дружество за съществуването на договорни отношения със “С.” АД във връзка със заявка за превоз на дарение от Ш.. Отделно от това е отбелязано като недопустимо ответникът да се позовава на липсата на съгласие на другата страна, тъй като това би означавало упражняването на чужди права. Отчитайки различния предмет на договора за спедиция и договора за превоз, което обуславя съответно разликата между страните по тях, въззивният съд е счел за неоснователен и доводът на “А.” ЕООД за липса на връзка между процесната заявка и извършените два международни превоза на стоки по двете товарителници, обоснован с факта, че в същите това дружество не фигурира като изпращач на стоките. Освен това, не е уважено и възражението, че единият от превозите е заплатен от трето за спора лице – В., като в тази връзка съдът се е позовал на второто допълнително заключение на транспортната експертиза, установяващо, че сумата е относима към друг превоз, осъществен едновременно с процесните, но неидентичен с тях.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с оглед на който се осъществява допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, като е подчертана разликата между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/ и произтичащата от това недопустимост в производството по чл. 288 ГПК да бъде извършвана преценка относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора.
В случая поставеният от касатора материалноправен въпрос не отговаря на посоченото изискване. Видно от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, всички развити от касатора съображения, с които е обоснован релевираният въпрос, касаят именно правилността на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал и съответно правилността на направените въз основа на тази преценка правни изводи за това налице ли е сключен между страните спедиционен договор въз основа на направената от касатора /ответник по иска/ заявка от 02.07.2004 г. Следователно, така поставен, отговорът на този въпрос предпоставя проверка за законосъобразност на въззивния акт, която обаче би могла да бъде извършена едва след допускането му до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Независимо от това, дори да се приеме, че поставеният материалноправен въпрос отговоря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на същия не са налице поддържаните от касатора основания. На първо място, не може да се приеме, че решението противоречи на задължителната практика на ВКС. Видно от приложеното решение по т. д. № 447/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, спорен по делото е бил въпросът извършен ли е превозът, т. е. налице ли е изпълнение на спедиционния договор между страните, докато в настоящия случай спорът е относно самото възникване на правоотношението по договора за спедиция и връзката на процесната заявка с извършения превоз по двете товарителници, организиран от ищцовото дружество. Следователно, цитираното решение съдържа отговор на друг, а не на поставения от касатора материалноправен въпрос.
Неоснователно е и позоваването на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Доколкото това решение е относимо към процесуалноправните въпроси, свързани с дейността на въззивната инстанция, а такъв не е поставен от касатора, същото не следва да бъде обсъждано във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и второто заявено основание за допускане на касационно обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представените в тази връзка две влезли в сила първоинстанционни решения не доказват твръдяното противоречие в практиката по поставения от касатора въпрос, тъй като същите имат различен от настоящия спорен предмет – и двата акта касаят сключването и изпълнението на договор за превоз, а не на договор за спедиция.
С оглед изложеното, настоящият състав приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение 35 от 13.01.2010 г. по гр. д. № 1184/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: