О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 800
София, 30.12.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и девета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ТОТКА КАЛЧЕВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 624 по описа за 2009 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпили касационни жалби от “К” О. , гр. В. и “Л” ЕО. , гр. В. чрез процесуалните им пълномощници срещу въззивно решение № 30/18.02.2009 г. по гр. д. № 501/2008 г. на В. окръжен съд, както и по частна жалба вх. № 204/29.01.2009 г., сигнатура на В. окръжен съд от „К” О. срещу определение № 44/20.01.2009 г. по същото дело, с което е оставена без уважение молба за обезпечение на иска с правно основание чл. 108 ЗС.
С въззивното решение № 30/18.02.2009 г. по гр. д. № 501/2008 г. е потвърдено първоинстанционното решение № 35/17.06.2008 г. по гр. д. № 482/2008 г. на В. районен съд, с което е уважен предявения от “К” О. иск с правно основание чл. 108 ЗС за посочен недвижим имот в с. К. с площ 26,480 дка и построените в него сгради и е постановено, че ответникът “Л” ЕО. , гр. В. има право да задържи недвижимия имот до заплащане от ищеца на сумата 97 000 лв., представляваща внесена стойност за закупуване на недвижимия имот.
В касационната жалба на “К” О. , гр. В. се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон досежно произнасянето по направено от ответника възражение за неизпълнен договор и право на задържане по чл. 91 ЗЗД. В приложеното изложение на основанията за допускане обжалване на решението в тази му част е налице позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че е необходимо ВКС да се произнесе по въпроса за упражняването на право на задържане и връзката му единствено и само с насрещни вземания при наличие на конекситет, тъй като се касаело за защита на права и интереси на собственик и гарантиране правата на гражданите в Република България, както и обезпечаване на триинстанционно съдебно производство. Излага се тезата, че възражение за неизпълнен договор може да се направи, само ако насрещните задължения са възникнали от двустранен договор и чрез произнасяне по конкретния правен казус ще се постигне обогатяване на съдебната практика.
Касаторът “Л” ЕО. , гр. В. обжалва тази част от въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение по отношение на възражение за задържане и искане за едновременно изпълнение на решението за предаване на имота на ищеца и възстановяване на ответника и на вредите, произтичащи от взет банков кредит и за разходи за охрана на имота и за ремонтни дейности. В жалбата се съдържат оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила / чл. 100 и чл. 188 ГПК/ и за неправилно приложение на материалния закон – чл. 90, ал. 1 ЗЗД. В приложеното изложение на основанията за допускане на обжалването е налице позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че в тази си част обжалваното решение противоречи на постоянната практика на ВКС, без обаче да уточнява конкретните въпроси, чието решаване е обусловило изхода на конкретния спор. Посочват се като значими за спора следните въпроси: – материалноправни: – “въпросите по приложението на чл. 90, ал. 1, във вр. с чл. 91 ЗЗД, на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и на чл. 72 и чл. 74 ЗС“ и процесуалноправни: – “по приложението на чл. 2, чл.188 и 221ГПК /отм./. Приложена е съдебна практика досежно поддържаните материалноправните въпроси: Решение № 15/03.02.1959 година по гр. д. № 135/1957 г. на ОСГК на ВС и Решение № 111/01.11.1962 година по гр. д. № 104/1962 година на ОСГК на ВС, а по процесуалноправните: ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; П. №7/1976 г. на Пленума на ВС и шест броя съдебни решения на състави на ВС и ВКС за периода 1957 – 2007 г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими /с оглед изискванията за редовност/ – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
По допускане касационно обжалване въз основа на жалба от “К” О. , гр. В.:
Касаторът не сочи кой е конкретния материалноправен или процесуален въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в разрез с константната практика на ВКС или въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В изложението се визира единствено възражението за неизпълнен договор по чл. 90 ЗЗД и правото на задържане по чл. 91 ЗЗД, като се интерпретира законовата разпоредба и се поддържа от жалбоподателя възможността за реализиране на това право при наличие на двустранно облигационно отношение.
Не може да бъде споделено виждането, че в конкретния случай съдът се е произнесъл в отсъствие на законовите изисквания по чл. 90 ЗЗД. Правото на задържане и възражението за неизпълнен договор са различни и самостоятелни правни средства, едното от които не е подвид на другото, както счита жалбоподателят, доколкото разкриват отлики не само в своята функция, но и в предпоставките, съдържанието и последиците си. Именно и поради това, въззивната инстанция е разграничила двете хипотези и е приела изводите на първоинстанционния съд досежно уважаване на искането, основано на чл. 90 ЗЗД и отхвърляне на искането по чл. 91 ЗЗД. Касаторът не е посочил основното водещо основание за селектиране на касационната жалба, а именно формулиране на материалноправен и процесуалноправен въпрос, който да е от значение за изхода на делото. Този въпрос е винаги конкретен, включен в предмета на спора, индивидуализиран от ищеца чрез основанието и петитума на иска или чрез визиране на конкретното дилаторно възражение на ответника.
По допускане касационно обжалване въз основа на жалба на “Л“ ЕО. , гр. В.
Ж. е групирал съществените въпроси, които според него са намерили разрешение в обжалвания съдебен акт в две групи: материалноправни – тези по приложението на чл. 90, ал. 1, във вр. с чл. 91 ЗЗД на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, чл. 72 и чл. 73 ЗС и процесуалноправни: – тези по чл. 2 , чл. 188 и чл. 221 ГПК /отм./. Счита, че решението на въззивната инстанция в частта, с която по направено възражение за задържане на имота във връзка с направени разходи за неговото поддържане и стопанисване и ремонтни дейности не е било уважено поради незаконосъобразни мотиви, които били в разрез с практиката на ВС и ВКС, маркирайки Тълкувателни решение на ОСГК от 1959 година, 1962 година и 2001 г.
Както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че възражението е основателно досежно връщане на заплатената сума от 97 000 лв., като цена на недвижимия имот, предвид произхода на това вземане от същото правно отношение, на което се основава исковата претенция на “К” О. /продажбено правоотношение/, докато по отношение на искането за постановяване задържане на имота до заплащане на направени разноски по опазване и ремонтни дейност от ответника, същото не е било уважено, тъй като съдилищата са приели, че не е налице изискуемо вземане. В тази връзка, съдилищата не са допуснали събиране и преценка на доказателства с оглед установяване размера на твърдяно вземане, при отчитане и на отсъствие на каквато и да е конкретика относно отделните стойности и при наличието на висящо съдебно производство, имащо идентичен предмет и страни /гр. д. № 124/2008 г. ВРС/. Отделно от изложеното, приложената съдебна практика в по-голямата си част е относима към тази част от произнасянето на въззивната инстанция, с която всъщност е уважено едно от възраженията и е постановено правото на задържане на имота до заплащане на сумата 97 000 лв., а в тази част жалбоподателят /ответник по иска/ няма интерес от обжалване, тъй като възражението му е прието за основателно. Следва да се прави разграничение досежно съдържанието на нормативната уредба по ЗЗД, като чл. 91 не повтаря разпоредбата на чл. 90. Той урежда правото на задържане и за разлика от чл. 90, нормата на чл. 91 няма характер на принцип. Тя е свързана с един от видовете право на задържане, което е право да се откаже връщане на чужда движима вещ до едновременното удовлетворяване на изискуемо насрещно вземане във връзка със запазването, поддържането, поправянето или подобрение на вещта, или за вреди, причинени от нея. Очевидно е, че в настоящия случай подобна хипотеза не би могла и да се обсъжда, предвид характера на главния иск. Законът урежда и други видове право на задържане – право на задържане на владелеца – чл. 72 ЗС и търговско право на задържане – чл. 315 ТЗ.
Неотносима е и практиката, основана на чл. 221, ал. 2 ГПК, тъй като по делото не е било предявено възражение за подобрения или прихващане, поради което не е съществувало задължение за произнасяне по подобно възражение. Позоваването на ТР № 111/ 1962 г. е свързано с приложение на чл. 72 и чл. 74 ЗС, в него се посочва, че подобно възражение може да се реализира и в процес по иск за собственост, но от писмените доказателства по делото и становищата на ответника пред инстанциите по съществото на спора не се установява въвеждане на подобно възражение.
По отношение на съществените процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 2 и чл. 188 ГПК, то предвид невъзможността да бъде упражнено подобно право по отношение на недвижима вещ по реда на чл. 91 ЗЗД и с оглед твърденията за недопускане на доказателства по повод това възражение, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Преповтаряните доводи за неправилност на решението /необсъждане на доказателства, на доводи и съображения на страната/, съдържащи се в изложението към касационната жалба по смисъла на чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК не съставляват посочване на основание за допускане на касационно обжалване.
По частната жалба “К” ООД:
С определение № 44/ 20.01.2009 г. въззивният В. окръжен съд се е произнесъл по искане на ищеца, основано на чл. 389, ал. 1 ГПК за допускане на обезпечение на иска. Съдът е оставил без уважение тази молба за обезпечение на иска чрез налагане на обезпечителна мярка – спиране производството по изпълнително дело № 25/2007 г. по описа на ЧСИ В. Т. , мотивирайки отказа си с отсъствие на условията, предвидени в чл. 391, ал. 1 ГПК.
Определението е законосъобразно. След като е налице влязъл в сила съдебен акт и е издаден изпълнителен лист в полза на ответника по иска, то негово право е да насочи изпълнението по начин, който той намери за удовлетворителен спрямо вземането си. Производството по първоначалния иск е основано на чл. 108 ЗС, а изпълнителното производство е свързано с облигационни правоотношения. При това исканата обезпечителна мярка, съгласно чл. 390, ал. 3 ГПК би могла да се наложи само при наличие на внесено обезпечение, предвид законовата норма.
Водим от изложеното, на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 30/28.01.2009г. по гр. д. №501/2008 г. на В. окръжен съд.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 44/ 20.01.2009г. по гр. д. № 501/2008 г. на В. окръжен съд .
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: