5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 803
гр. София, 23 октомври 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1724 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото С. Р. Р. срещу решение № 8718/21.12.2017 г., изменено в частта за разноските с определение № 5715/08.03.2018 г., постановени по възз. гр. дело № 8584/2017 г. на Софийския градски съд (СГС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично решение № III-144-86156/07.04.2017 г. по гр. дело № 59219/2016 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от касатора срещу [фирма], искове с правно основание чл. 13 от НСОРЗ, във вр. с чл. 128, т. 2 от КТ, и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лв. – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за периода 11.10.2011 г. – 24.12.2015 г. и на сумата 4 000 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 12.01.2016 г. – 11.08.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.08.2006 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са посочени (макар и непрецизно формулирани, но уточнени и конкретизирани от съда съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) следните два процесуалноправни въпроса: 1) относно доказателствената сила на съдържанието на частни документи; и 2) относно разпределението на доказателствената тежест при доказване верността на съдържанието на частни документи, неносещи подписа на страната, която ги оспорва. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че първият от тези въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 375/28.12.2012 г. по гр.д. № 1347/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 748/17.02.2011 г. по гр.д. № 801/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 261/22.01.2014 г. по гр.д. № 2354/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, а вторият въпрос – в противоречие с решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 17/03.02.2012 г. по гр.д. № 339/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 91/01.04.2015 г. по гр.д. № 5960/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 123/07.04.2014 г. по гр.д. № 2393/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В изложението се сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа очевидна неправилност на изводи на въззивния съд относно доказателствената сила и относно разпределението на доказателствената тежест при доказване верността на обстоятелства, посочени в две обсъдени от него писмени доказателства, а именно – административна заповед № 01/2001/266092 с дата 30.05.2011 г. и известие за предявяване на обезщетение за забава с дата 17.12.2014 г.
Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Предвид доклада на първата инстанция, въззивният съд е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че по силата на трудов договор, през процесния период касаторът-ищец е заемал при ответника длъжността „началник строителен обект – съдебна палата – [населено място], Република Косово – лот 1“; че с допълнителни споразумения към трудовия договор страните по делото са уговорили процесното допълнително трудово възнаграждение, при условия, посочени в тях, както и че ответникът не го е платил. Приел е също, че основното спорно обстоятелство по делото е дали са настъпили уговорените условия за изплащане на процесното допълнително трудово възнаграждение, а именно – кумулативното осъществяване на две предпоставки: 1) въвеждане на строителния обект в експлоатация в договорения срок; и 2) липса на санкции, наложени от възложителя. В тази връзка СГС е установил, че по договор за изпълнение на външни дейности на Европейския съюз (ЕС) ответникът [фирма] е изпълнител на строителния обект – изграждане на съдебна палата в [населено място]. Въз основа съдържанието на административна заповед № 01/2001/266092, подписана от представител по закон на румънски консорциум, осъществяващ надзор на проекта, въззивният съд е приел, че за начална дата на строителните работи е определена 03.06.2011 г., като крайният срок е определен на 30.05.2014 г. От съдържанието на писмено известие за предявяване на обезщетение за забава с дата 17.12.2014 г. СГС е установил, че този документ е изпратен до ищеца, в качеството му на ръководител на обекта, от офиса на ЕС в Косово, чрез ръководител-сътрудничество на специалния представител на ЕС, като в документа е посочено, че по искане на изпълнителя (ответното дружество) срокът за приключване на строителството е удължен до 03.08.2014 г.; посочено е и че са налице основания за претендирането на неустойка за забава от страна на възложителя, тъй като завършването на обекта е закъсняло с 6 месеца. Въззивният съд е установил по делото, че ищецът своевременно, но без да излага конкретни доводи е оспорил „съдържанието (верността)“ на тези два документа, като е възразил, че те не са годни да установят фактите, твърдени в отговора на исковата молба. Едва в писмената защита пред СРС и във въззивната жалба ищецът е развил съображения за липса на представителна власт на лицата, подписали тези документи, както и че не било доказано румънският консорциум да е имал правомощия да издава административната заповед, определяща срока за изпълнение. Въззивният съд е приел, че тези възражения на ищеца са неоснователни, като е посочил, че по аргумент от чл. 193, ал. 3 от ГПК, той носи доказателствената тежест за неистинността на оспорените документи. В тази връзка СГС е изложил съображения, че по делото липсват каквито и да било данни, че лицата, подписали тези два документа, нямат необходимата представителна власт; че извод в обратен смисъл не следва от твърденията на ищеца, че специален представител на ЕС в Косово в периода 25.01.2012 г. – 28.02.2015 г. е бил С. Жбогар, а не подписалият документа от 17.12.2014 г. Кристол С., тъй като последният е издал документа в качеството си на ръководител на отдел „Сътрудничество“ към офиса на ЕС в Косово, а не в качеството си на специален пратеник на ЕС. Въззивният съд е обсъдил и факта, че в двата оспорени документа са посочени различни дати, на които е следвало да бъде завършен обекта, но е изтъкнал, че първоначалният срок е бил удължаван по искане на изпълнителя до 03.08.2014 г. СГС е изтъкнал и че касаторът-ищецът не твърди, а и по делото липсват доказателства, които да сочат за друга постигната между страните по договора за строителство (възложителя и изпълнителя) уговорка относно крайна дата на завършването му и въвеждането му в експлоатация. По тези съображения въззивният съд е приел, че няма основание да не кредитира оспореното от въззивника известие от 17.12.2014 г., както и че именно посочената в него дата – 03.08.2014 г., е и крайният момент, до който обектът е следвало да бъде въведен в експлоатация. Предвид посочената в същия документ забава от 6 месеца, СГС е направил и извод за отсъствие на първата кумулативно уговорена предпоставка за дължимостта на процесното допълнително трудово възнаграждение, а именно – въвеждане на строителния обект в експлоатация в договорения срок. В тази връзка въззивният съд е обсъдил и представените с исковата молба: сертификат от 19.12.2014 г. за завършване на строителните работи и за начало на периода за съобщаване на недостатъци, както и сертификат от 12.01.2016 г. за пълно завършване на обекта, като е приел, че тези два документа удостоверяват качеството на възложената работа, но противно на твърденията на жалбоподателя-ищец, не съдържат изявление за точното ? във времево отношение изпълнение. СГС е приел, че подобен извод не може да бъде направен и от представеното от ищеца междинно извлечение от 02.05.2016 г. за освобождаване на гаранционна сума, обхваната от банкови гаранции, тъй като то е издадено по повод на действащия срок за уведомяване на изпълнителя за недостатъци, които последният следва да отстрани, за което е предвидена гаранция от 5 % съгласно раздел „Гаранционен депозит“ от сертификата от 19.12.2014 г., поради което и съдът е приел, че връщането на послужилата като гаранция сума, не би могла да е доказателство, че обектът е бил навременно въведен в експлоатация, а единствено сочи, че в гаранционния срок ответникът е отстранил констатираните дефекти. Наред с горното, като допълнителна индиция, че обектът не е бил въведен в експлоатация в уговорения между страните по договора за строителство срок, съдът е посочил и приетия като доказателство по настоящото дело, депозиран в производството по друго дело на СРС, писмен отговор, имащ характер на признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК, в който ищецът сам е посочил, че обектът е бил завършен по-късно, а именно – на 16.03.2016 г. С оглед на всичко гореизложено, въззивният съд е извел и решаващия си извод по делото, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, че строителният обект, чийто ръководител той е бил, е бил въведен в експлоатация в предвидения за това срок, а напротив – от доказателствата по делото е установено, че е налице забава, поради което и не е налице първата предпоставка, необходима за да възникне право на ищеца за процесното допълнително трудово възнаграждение.
При така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, настоящият касационен съдебен състав намира, че двата процесуалноправни въпроса, визирани в изложението на касатора-ищец, не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи решаващия за изхода на делото извод на въззивния съд, че ищецът не е провел в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК пълно главно доказване на основното спорно по делото обстоятелство, съставляващо кумулативно необходима предпоставка за уважаването на исковете му за заплащане на процесното допълнително трудово възнаграждение и на обезщетение за забава, а именно – че ръководеният от него строителен обект е бил завършен в срок. Тези процесуалноправни въпроси са обуславящи единствено несъществения за изхода на спора извод на въззивния съд, че ответникът е успял да проведе пълно насрещно доказване на твърденията си, че срокът за завършване на обекта не е спазен. В този смисъл, дори и въззивният съд изобщо да не беше взел предвид обстоятелствата, посочени в двата частни документа, оспорени по съдържание от ищеца, във връзка с което се поставят двата процесуалноправни въпроса, или дори изобщо да не беше обсъдил тези две писмени доказателства, представени от ответника, то решаващият му извод за недоказаност на исковете, основан на разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, не би се променил, респ. – не би се променил и крайният резултат по спора по делото. Това е така, защото в мотивите към обжалваното решение са обсъдени и всички ангажирани от ищеца относими доказателства, но и от тях въззивният съд не е установил завършване на обекта в срок.
Доводите на касатора-ищец за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд не се основават на нещо различно от обсъденото по-горе, поради което не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Независимо от изхода на делото пред настоящата инстанция, на ответника не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като по делото не са представени доказателства той да е направил такива разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8718/21.12.2017 г., изменено в частта за разноските с определение № 5715/08.03.2018 г., постановени по възз. гр. дело № 8584/2017 г. на Софийския градски съд, – в частта, с която, като е потвърдено частично решение № III-144-86156/07.04.2017 г. по гр. дело № 59219/2016 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени, предявените от С. Р. Р. срещу [фирма], искове с правно основание чл. 13 от НСОРЗ, във вр. с чл. 128, т. 2 от КТ, и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лв. – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за периода 11.10.2011 г. – 24.12.2015 г. и на сумата 4 000 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода 12.01.2016 г. – 11.08.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.08.2006 г. до окончателното изплащане, и относно разноските по делото.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: