5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 803
гр. София, 30.11.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на шести октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ търговско дело N 53195/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма], [населено място], чрез пълномощника му – адвокат А. И. срещу решение № 896 от 04.05.2015 г. по гр.дело № 3443/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, Х състав.
Ответницата – М. Д. В., чрез пълномощника си – адвокат Р. Т. е на становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение № 2762 от 17.04.2014г., постановено по гр.дело № 2699/2012г. на Софийски градски съд /СГС/, І ГО, 11-ти състав в частта, с която предявения от М. Д. В. иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ във вр. чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата между 20000 лв. и 32000 лв. и в частта, с която М. Д. В. е осъдена за заплати на ЗД [фирма], [населено място] сумата от 2869.72 лв. до размера на сумата от 2009 лв. и вместо него е постановено друго, с което е осъдено ЗД [фирма], [населено място] да заплати на М. Д. В. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ във вр. чл. 45 ЗЗД допълнително сумата от 12000 лв., над присъдената със същото решение сума от 20000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателката от пътно – транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 06.09.2011 год. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума от 06.09.2011 год. до окончателното й изплащане. Предмет на жалбата е и решението на САС в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск за разликата между 10000 лв. и 20000 лв. С обжалваното въззивно решение е осъдено ЗД [фирма], [населено място] да заплати по сметка на СГС сумата от 480 лв. държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 ГПК и да заплати по сметка на САС сумата от 480 лв. държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предявеният пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента се явява основателен, доколкото в процеса са доказани всички кумулативни елементи на сложния фактически състав на посочената правна норма. От представените КП № К-833, Протокол за оглед на местопроизшествие, НП №П741 и доказателствата, съдържащи се в преписката по издаване на същото, както и от заключението на приетата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/ са направени фактически констатации и изведени правни изводи за наличието на противоправното поведение и вината на И. С. Г., водач на лек автомобил „Хюндай“ с ДК [рег.номер на МПС] за причиняване вреди на ищцата, съставляващи по съществото си средна телесна повреда. Изложени са мотиви за съществуването на надлежно застрахователно правоотношение между ответното дружество и водача на процесния лек автомобил по риска „гражданска отговорност“ за процесния период. Съдът е приел за частично основателен иска, предявен от М. В., а за да достигне до решаващия извод за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 32000 лв. е развил съображения за неотчитане от първоинстанционния съд на конкретни факти и обстоятелства, относими към определяне на справедлив размер на обезщетението, а именно претърпените от В. две силно болезнени и тежки контузии, изискващи значителен период от време за лечение, претърпяната операция на 16.09.2011г., напредналата й възраст, довела до значително удължаване продължителността на възстановителния период, трудностите при раздвижването й след възстановителния период, последвалите психологически усложнения – преживяната стресова ситуация, настъпила от ПТП, които макар и необусловени изцяло от претърпяното ПТП са довели до влошаване на заболяването – лакунарна деменция. Въззивният съд е посочил, че не е съобразена правилно и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП (месец септември 2011 г.) и обществения критерий за справедливост. Предвид изложеното и съобразно трайната съдебна практика (ППВС № 4/1968) решаващият съдебен състав е приел, че справедливото обезщетение, съобразено с критерия на чл. 52 ЗЗД е в размер общо на 40000 лв. Относно размера на приетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата въззивният съд е обосновал мотиви, съвпадащи с мотивите на първоинстанционния съд за съпричиняване в размер на 1/5. Съображенията на САС за определяне на посочения размер на съпричиняването са, че ищцата е пресичала пътното платно на неопределено за това място, не е спазила изисквания на Закона за движение по пътищата /ЗДвП / и Правилника за прилагане на Закона за движение по пътищата /ППЗДвП/. При тези обстоятелства САС е констатирал, че не може да бъде определен по – голям процент на съпричиняване, предвид поведението на виновния водач, установено със заключенията на САТЕ – същият е имал възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати произшествието при вървене на пешеходката.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на въпрос „свързан: 1/ с критерия за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди“ е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Посочени са ППВС № 4/1968 г., определение по т. дело № 566/2010 г., решение от 01.03.2011 г. по същото дело. Касаторът поддържа, че в противоречие с тази практика е и друг въпрос, „свързан” – „2/ с критерия за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД процентна съпричиняване на вредата?“. По – нататък в приложението са цитирани части от мотивите на посочените актове – определение и решение, както и части от мотивите на други съдебни актове – ППВС № 7/78 г. – т. 9, решение № 582 от 06.07.2010г. по гр.дело № 802/2009 г. на І г.о., решение № 88 от 09.07.2012г. по т.дело № 1015/2011г. на ІІ т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.дело № 3871/2013г. на І т.о., решение № 633 от 01.11.2010г. по гр.д. /не е посочен номер/ на ІV г.о. и решение № 129 от 29.11.2012 г. по т.дело № 346/2011г. на ІІ т.о.
Първият по реда на цитирането въпрос няма характеристиката на основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е поставен общо – относно приложението на чл. 52 ЗЗД, а според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1 трябва да бъде конкретен и пряко изведен от решаващите изводи на въззивния съд. Липсва мотивирано изложение на общите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържани във връзка с допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което според разрешенията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът излага становище за формално разглеждане от въззивния съд на критериите, определени с тълкувателната практика, която цитира. Това становище не релевира предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е съобразено с характеристиките им, изискващи отклонение от правни разрешения в задължителната съдебна практика. Не е налице противоречиво приложение на чл. 52 ЗЗД, когато съдилищата са определяли различен размер обезщетения, обусловен от различна фактическа обстановка по споровете, по които са се произнасяли. Липсата на мотивирано изложение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК произтича още и от неизлагането на конкретно противоречие в разрешенията на въззивния съд с разрешенията по правни въпроси, по които е формирана практиката, на която се позовава жалбоподателя. Доколкото критериите за определяне на стойностния адекват на неимуществените вреди са разгледани с оглед фактите по спора в обжалваното пред ВКС решение на САС, налице е съобразяване на въззивния съд с обсъжданата задължителна съдебна практика. Наличието на съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че с поставения въпрос касаторът не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По втория от цитираните по – горе въпроси не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В случая въззивният съд е мотивирал наличието на съпричиняване с конкретни нарушения на правилата за движение от пострадалата, като е посочил, че не може да бъде определен по – голям процент на съпричиняване, предвид поведението на виновния водач, установено със заключенията на САТЕ – същият е имал възможност да спре преди мястото на удара и да предотврати произшествието при вървене на пешеходката, т.е. съдът е извършил преценката, наложена му със задължителната съдебна практика, като несъгласието на касатора с направените изводи е ирелевантно за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсва обосноваване на противоречие с изброената и приложена практика на ВКС, чрез посочването на конкретно противоречие с разгледаните в касационните решения правни въпроси. Не е мотивирано основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или която не е актуална предвид промяната на законодателството и обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на непълнота, неяснота или противоречие на конкретни норми. Такива не са посочени от жалбоподателя. Изготвено по този начин приложението не е съобразено с разясненията в цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС № 1/2009 г., т. 4. В съдебната практика е определен обема на отговорността за вреди от категорията на процесните, като е изяснено, че при съпричиняване на вредоносния резултат с участието на самия увреден виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения. Поведението на увредения е от значение при прилагане чл. 51 , ал. 2 ЗЗД, доколкото може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите причинени от увредения. В този смисъл е и ТР № 55/12.09.1962 на ОСГК на Върховния съд. Конкретният размер на съпричиняването се определя от конкретните особености на случая, обусловен е от конкретната фактическа обстановка, установена по делото и в този смисъл не се прилага общ критерий за определяне съпричиняването на вредоносния резултат. Наличието на задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доводите относно несъобразяване на въззивното решение с „икономическата конюнктура” в страната са общи оплаквания за неправилност на съдебния акт по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в настоящето производство и с които не се релевират основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Със същите доводи не е аргументирано конкретно отклонение на въззивния съд от съдебната практика. Предвид изложеното и по този въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид горните мотиви ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 896 от 04.05.2015 г. по гр.дело № 3443/2014 г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, Х състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: