О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№803
гр. София,07.12. 2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и дванадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 770 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 вр. чл.248, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място], против определение № 1474 от 16.07.2012г. по т.д. № 4396/2011г. на Софийски апелативен съд, ГО, 3 състав, с което е оставена без уважение молбата му по чл.248 от ГПК за изменение в частта за разноските на постановеното по делото на 30.05.2012г. решение.
Частният жалбоподател поддържа, че разпореждането е неправилно и моли да бъде отменено. Позовава се на представени в последното съдебно заседание списък на разноските и разписка от процесуалния представител, удостоверяваща получаването на хонорар за представителство и защита по делото. Поддържа, че разписката е документ, удостоверяващ факта, че издалото я лице е получило от посоченото в нея лице договорената между страните сума т.е. тя е доказателство за плащане на сумата. Сочи, че договорът за правна помощ и съдействие и даденото на адвоката пълномощно, важат за всички съдебни инстанции до завършване на делото, доколкото не е уговорено друго, поради което не следва да се представя нов договор за правна помощ, за да бъде присъдено изплатеното на адвоката, съобразно разписката, възнаграждение. Приемайки, че частната жалба има касационен характер, жалбоподателят сочи и основания за допускане на касационен контрол на обжалвания акт.
Ответникът по частната жалба, [фирма], не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна.
В първоинстанционното производство с допълнителния отговор на исковата молба ответникът по иска /частен жалбоподател в настоящото дело/ е представил пълномощно и договор за правна защита и съдействие, с който възлага на адв. Р. К. защитата и процесуалното представителство по делото при договорено възнаграждение от 1500 лева, внесени изцяло.
С оглед отхвърляне на исковете, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, първоинстанционният съд е присъдил на частния жалбоподател – ответник по исковете, направените от него разноски по делото, включващи и 1500 лева адвокатско възнаграждение.
Първоинстанционното решението е потвърдено от апелативния съд, като в мотивите на същото във връзка с направеното искане от ответника за присъждане на разноски от 2400 лева адвокатско възнаграждение по представена във въззивната инстанция разписка от адвокат Р. К. за тази сума и списък на разноските по чл.80 ГПК, е посочено, че въззиваемата страна с оглед изхода на спора има право на разноски във въззивната инстанция, но доколкото по делото не са представени доказателства за реално плащане на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител, такива не следва да бъдат присъждани.
За да остави без уважение молбата по чл.248 от ГПК за присъждане на разноски от 2400 лева – адвокатско възнаграждение, апелативният съд в атакуваното определение е приел, че не са представени доказателства за наличие на договор за правна защита, в който да е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева, извън договореното такова от 1500 лева пред СГС, присъдено в полза на страната, както и че няма доказателства за реално заплащане на възнаграждението.
Атакуваното определение подлежи на обжалване пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2, изр.1 ГПК вр. чл. 248, ал. 3 ГПК, поради което разглеждането на частната жалба, която няма касационен характер, не е предпоставено от наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Ето защо, не следва да бъдат обсъждани наведените доводи в тази насока от частния жалбоподател.
Основателно е твърдението на частния жалбоподател, че договорът за правна защита и съдействие, сключен между него и адвокат К., представен в първата инстанция, има действие до приключване на делото във всички съдебни инстанции. В него, обаче, размерът на договореното адвокатско възнаграждение възлиза на 1500 лева и то е присъдено в полза на страната с първоинстанционното решение, потвърдено от апелативния съд. Не са представени доказателства допълнително да е договорен размер на възнаграждението на адвоката по-голям от 1500 лева. Разписката по чл.77, ал.1 ЗЗД, като едностранно волеизявление на кредитора, е доказателство за изпълнение /за плащане/ на парично задължение само, ако първо се докаже наличието на това задължение. Сама по себе си тя не е доказателство за възникване на задължението. В случая няма доказателство за постигнато съгласие за заплащане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 2400 лева, поради което и представената „разписка”, подписана от адвоката на ответника не може да докаже изпълнение на задължение, чието възникване не е установено.
Разглежданата хипотеза не попада в обхвата на т.1 на тълкувателно дело №6/ 2012г. на ОСГТК на ВКС, за присъждане на адвокатско възнаграждение, което страната е уговорила, тъй като в настоящия случая претендираното възнаграждение от 2400 лева не е уговорено.
С оглед изложеното, обжалваното определение, като правилно, следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1474 от 16.07.2012г., постановено по т.д. № 4396/2011г. от Софийски апелативен съд, ГО, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.