10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 803
София,10.12.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1597/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Ж. Т. от [населено място] срещу решение № 306 от 16.11.2012 г., постановено по в. т. д. № 509/2012 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 752 от 14.05.2012 г. по т. д. № 1077/2011 г. на Варненски окръжен съд, е признато за установено между [фирма] и З. Ж. Т., че З. Ж. Т. дължи на [фирма] сумата 150 000 евро по запис на заповед от 12.04.2010 г. и договор за заем от 12.04.2010 г., сумата 1 250 евро – част от уговорена годишна лихва в размер на 10 % върху задължението по записа на заповед за периода 12.04.2010 г. – 12.05.2010 г., законни лихви от 15.02.2011 г. до окончателното плащане и разноски в размер на сумата 5 916.39 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, и на ищеца са присъдени разноски за двете инстанции в размер на сумата 11 832 лв.
От З. Ж. Т. е подадена касационна жалба и срещу постановеното по в. т. д. № 509/2012 г. решение № 12 от 07.01.2013 г., с което е оставена без уважение молбата на касатора за допълване на решение № 306 от 16.11.2012 г. по реда на чл.250 ГПК.
В касационната жалба срещу решението по съществото на правния спор се излагат доводи по чл.281, т.2 и т.3 ГПК за недопустимост и за неправилност на обжалвания съдебен акт и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна. Недопустимостта е обоснована с оплакване, че въззивният съд се е произнесъл по направеното от касатора, по реда на чл.371 ГПК, възражение за прихващане на основание, различно от въведеното. Разглеждането на възражението за прихващане на различно от заявеното основание е релевирано и като съществено процесуално нарушение, довело до неправилност на решението. К. счита, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.269 ГПК и закрепените в чл.6 ГПК, чл.8 ГПК и чл.9 ГПК принципи на диспозитивното начало, състезателното начало и равенството на страните в процеса, тъй като е ревизирал фактическите изводи на първоинстанционния съд за възникване на вземането му, без във въззивната жалба на ищеца да са правени оплаквания срещу тях. В жалбата са наведени и доводи за нарушения на материалния закон – чл.20а ЗЗД, чл.36 ЗА, чл.286 във вр. с чл.287 ЗЗД, при формиране на изводите в решението за несъществуване на вземането, предмет на възражението за съдебна компенсация.
В касационната жалба срещу решението по чл.250 ГПК се поддържа, че в нарушение на чл.6, ал.2 ГПК, чл.371 ГПК, чл.229, ал.3 ГПК и чл.246 ГПК въззивният съд е отказал да допълни решението си по съществото на спора като се произнесе по ликвидността и изискуемостта на противопоставеното за прихващане вземане на действително въведеното основание.
Приложното поле на касационното обжалване по отношение на всяко от обжалваните решения е обосновано в самостоятелно изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационните жалби по съображения, развити в писмени отговори по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
Производството по т. д. № 1077/2011 г. е образувано пред Варненски окръжен съд по предявен от [фирма] против З. Ж. Т. иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на парични вземания за сумите 150 000 евро и 1 250 евро. Искът е основан на твърдения, че вземанията произтичат от запис на заповед, издаден от ответника на 12.04.2010 г., който не е платен на падежа и въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, оспорена по реда на чл.414 ГПК.
Ответникът е оспорил иска с възражения, изложени в отговор по чл.131 ГПК. С допълнителна молба от 24.01.2012 г. същият е въвел при условията на чл.371 ГПК възражение за прихващане на спорните вземания със свое вземане към ищеца за сумата 1 219 111 лв. В молбата е посочено, че противопоставеното за прихващане парично вземане произтича от сключен на 20.03.2006 г. договор за правна помощ, който е изпълнен от ответника – адвокат и е прекратен не по негова вина; ликвидността на вземането е определена съобразно уговорките в чл.5 във вр. с чл.9 от договора и чл.2 от подписан на 22.10.2008 г. анекс; изискуемостта на вземането е настъпила на 29.04.2011 г. – датата на упражненото от ответника право на прекратяване на договора, евентуално на 13.05.2011 г. – датата, на която страните са подписали споразумение за прекратяване на договора по взаимно съгласие.
Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е отхвърлил иска по чл.422 ГПК, след като е приел за доказано и основателно възражението за съдебна компенсация.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Варненски апелативен съд е отменил решението на първата инстанция и е уважил иска, признавайки за съществуващи установяваните по реда на чл.422 ГПК парични вземания. След анализ на фактите и доказателствата по делото в очертаните с въззивната жалба предели въззивният съд е приел, че вземанията произтичат от действителен запис на заповед, издаден от ответника с цел обезпечаване на задължение за връщане на предоставен паричен заем, за който не е доказано да е върнат на ищеца – заемодател. За неоснователно е счетено отлагателното възражение на ответника по чл.90, ал.1 ЗЗД за задържане изпълнението на произтичащите от записа на заповед, съответно от обезпечения с него договор за заем, задължения до изпълнение на насрещното задължение на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 403 470 лв. за предоставени адвокатски услуги по договор за правна помощ от 20.03.2006 г. и анекси към него. Изразено е становище, че доколкото насрещните вземания/задължения произтичат от различни правоотношения и са еднородни по своя характер, разпоредбата на чл.90, ал.1 ЗЗД не може да намери приложение. Като неоснователно е преценено и възражението за погасяване на вземанията, предмет на иска по чл.422 ГПК, чрез извънсъдебна компенсация с вземането на ответника за адвокатско възнаграждение. Отричането на извънсъдебната компенсация е мотивирано със спорния характер на вземането, изключващ неговата ликвидност като предпоставка за настъпване на предвидения в чл.103, ал.1 ЗЗД погасителен ефект на компесационното изявление.
Въззивният съд е разгледал и възражението на ответника за съдебно прихващане, преценявайки, че макар да не е направено с отговора на исковата молба, то е допустимо поради съответствие с изискванията на чл.371 ГПК. След преценка на релевантните за възражението факти съставът на Варненски апелативен съд е достигнал до извод, че възражението е неоснователно, тъй като заявеното за прихващане вземане за адвокатско възнаграждение в размер на 1 219 111 лв. не е възникнало и не съществува. За да се произнесе в този смисъл, съдебният състав се е позовал на постигнатите от страните уговорки относно предпоставките за заплащане на адвокатско възнаграждение в полза на ответника – адвокат и конкретно на следните клаузи : Чл.3.1.2, р.ІІ от договора за правна помощ, с който е уговорено цената на възложената с договора консултация – 80 000 евро, представляваща възнаграждение за водене на съдебно дело срещу Агенция за приватизация и за процесуално представителство до приключване на делото, да е платима от доверителя [фирма] след приключване на съдебното производство с влязло в сила съдебно решение, произнасящо платежната отговорност на Агенцията за приватизация; т.2 от анекс от 22.10.2008 г., според която към първоначално договореното адвокатско възнаграждение от 80 000 евро е уговорен допълнителен хонорар за въззивно и евентуално за касационно обжалване на решението по иска срещу Агенцията за приватизация в размер на 20 % от стойността на доверения интерес, изчислен на основата на реално осребрената сума; т.1 от анекс от 14.04.2010 г., предвиждаща възнаграждението от 80 000 евро по чл.3.1.2 от договора да е платимо ведно с допълнителния хонорар от 20 % по т.2 от подписания на 22.10.2008 г. анекс при точно определени условия – при ефективно получаване /осребряване/ на пълния размер на присъдените вземания на довереника да се заплатят 20 % от постъпилите суми, ведно с първоначално договорените 80 000 евро, респ. при ефективно получаване /осребряване/ на част от пълния размер на присъдените вземания на довереника да се заплатят договорените 20 % от постъпилите суми, ведно със същата пропорционална част /в проценти/ от първоначално договорените 80 000 евро. Като е подложил изброените договорни клаузи на тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД, въззивният състав е приел, че с оглед уговорката първоначалната и допълнителната цена на учредената адвокатска консултация да е платима след приключване на съдебното производство с влязло в сила съдебно решение, признаващо платежната отговорност на Агенцията за приватизация, действителната обща воля на страните е била да обусловят правото на довереника – адвокат да получи адвокатско възнаграждение за извършената по договора услуга от постигането на положителен за доверителя резултат от изхода на заведеното срещу Агенция за приватизация т. д. № 0699/2006 г. на СГС, VІ-10 състав, т. е. да обвържат възникването на вземането за адвокатско възнаграждение с наличието на влязло в сила осъдително решение за присъждане на претендираните от [фирма] към Агенцията за приватизация парични суми. Поради безспорния в процеса факт, че делото не е приключило с присъждане на претендираните вземания, а с отхвърляне на исковете, въззивният състав е счел, че не е осъществено основанието, предвидено от договарящите като условие за заплащане на адвокатско възнаграждение – ефективно осребряване на вземанията, предмет на иска срещу Агенцията за приватизация. Изложени са съображения, че след като условията за плащане на възнаграждение са предмет на изрична уговорка, която съгласно чл.20а ЗЗД обвързва доверителя и довереника със силата на закон и поставя вземането за възнаграждение в зависимост от постигането на положителен резултат от работата на довереника – адвокат, основателността на възражението за прихващане не може да бъде изведена от правилото на чл.36 ЗА, че адвокатът има право да получи възнаграждение за труда си.
С решение № 12 от 07.01.2013 г. Варненски апелативен съд е оставил без уважение молбата на ответника З. Т. за допълване на въззивното решение от 16.11.2012 г. с произнасяне по възражението за съдебно прихващане на основанието, на което е въведено. Въззивният съд е преценил, че решението не е непълно, тъй като съдържа произнасяне по целия спорен предмет на делото, в т. ч. и по направеното при условията на чл.371 ГПК възражение за прихващане. Посочил е, че в производството по чл.250 ГПК не съществува правна възможност за пререшаване на спора, разрешен с вече постановеното съдебно решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановените от Варненски апелативен съд въззивни решения.
По касационната жалба срещу решение № 306 от 16.11.2012 г. :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на вероятна недопустимост на решението като основание за допускането му до касационен контрол. Недопустимостта е аргументирана с доводи, които се припокриват с формулираните в изложението процесуалноправни въпроси, определени като значими за изхода на делото : 1. Допустимо ли е, при все, че не е налице изменение в предмета на правния спор, който е докладван и произнесен от първоинстанционния съд, въззивната инстанция да се произнесе по възражението по чл.371 ГПК на основание, различно от основанието, при което е въведено по делото насрещното вземане на ответника, предмет на искането за съдебна компенсация; 2. Въззивният съд, осъществявайки правомощията си на втора инстанция по съществото на спора, обвързан ли е от диспозитивното начало, установено в чл.6, ал.2 ГПК; 3. Допустимо ли е възражението за прихващане по чл.371 ГПК, спрямо което се формира сила на пресъдено нещо, съгласно нормата на чл.299, ал.4 ГПК, да бъде произнесено на различно /невъведено от ответника/ основание.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, вероятната недопустимост на въззивното решение е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, но от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на обжалвания с касационната жалба въззивен акт.
Критериите за процесуална недопустимост на съдебното решение са изведени от правната теория и от съдебната практика. Според възприетото в теорията и в практиката становище недопустимо е съдебното решение, което е постановено при отсъствие или при ненадлежно упражняване на правото на иск; решението, с което съдът се е произнесъл по непредявен с исковата молба иск и по този начин е подменил въведения от ищеца предмет на спора; решението, с което съдът е излязъл извън пределите на търсената с иска защита или е дал защита, която не съответства на поисканата от ищеца. Обжалваното решение е постановено по надлежно предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК. Диспозитивът на решението кореспондира напълно със сезиращата искова молба, с която е поискано да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването на заявени в заповедното производство парични вземания, произтичащи от запис на заповед. Съдържанието и видът на предоставената с решението защита са съответни на обективните и субективни предели на търсената от ищеца защита, очертани с исковата молба. Поради това няма причина да се предполага, че решението е процесуално недопустимо, за да се допуска на това основание до касационен контрол.
Възражението за съдебно прихващане е процесуален способ за защита на ответника срещу предявения иск. По аргумент от чл.2 и чл.6 ГПК съдът е длъжен да се произнесе относно съществуването на противопоставеното за прихващане вземане, обхванато от силата на пресъдено нещо на решението – чл.298, ал.4 ГПК, в зависимост от фактите, посочени от ответника като основание за възникване на вземането. Разглеждането на възражението за прихващане на основание, различно от въведеното, не рефлектира върху допустимостта, а върху правилността на съдебното решение. Недопустимостта е порок на решението, който предполага несъответствие между действително претендираната от ищеца защита на спорното право и защитата, дадена от съда с диспозитива на решението. Макар решението да се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на вземането, предмет на релевираното от ответника възражение за съдебно прихващане, съдът се произнася по възражението в мотивите към решението и разрешението на спора за съществуване или несъществуване на прихващаното вземане не намира отражение в диспозитива. След като произнасянето по възражението за прихващане не е част от решението /т. нар. диспозитив/, поддържаната от касатора теза за предполагаема недопустимост на обжалваното решение поради разглеждане на възражението за прихващане на основание, различно от въведеното, е правно неиздържана и не се възприема от настоящата инстанция.
Независимо от изложеното следва да се отбележи, че твърдението на касатора за разглеждане на възражението за прихващане на различно от заявеното основание не кореспондира с мотивите към постановения от въззивната инстанция съдебен акт. В молбата, с която е въведено възражението за съдебно прихващане, ответникът – касатор е посочил като източник на противопоставеното за прихващане вземане договорът за правна помощ от 20.03.2006 г. Въззивният съд се е произнесъл по възникването и съществуването на вземането след преценка на уговорките в договора /и анексите към него/, чрез тълкуване на които е достигнал до извод, че не е осъществен юридическият факт, с който страните са обвързали пораждането на правото на адвокатско възнаграждение. Тълкуването на уговорките в договора е обусловило извода на съда за несъществуване на прихващаното вземане и доколкото самият касатор е релевирал договора като източник на вземането си, не би могло да се приеме, че съдът е преценявал възникването и съществуването на вземането с оглед на факти, които не са сочени за негово основание. Подмяната на основанието на възражението за прихващане е субективно виждане на касатора, което не намира опора в обстоятелствата по делото. Това виждане е намерило отражение и в процесуалните въпроси по п.І от изложението, които внушават тезата на касатора, че възражението за прихващане не е разгледано на действително заявеното основание. Предвид изразеното становище, че въззивният съд се е произнесъл по възражението така, както е заявено, въпросите не са обуславящи за изхода на делото и не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК освобождава настоящата инстанция от задължението да обсъжда поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се посочи, че в действителност позоваването на задължителната практика на ВС и ВКС не е насочено към доказване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а към аргументиране на касационните доводи за недопустимост и за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и материалноправните въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване : 1. В случаите на прекратяване на мандатното правоотношение, не по причина виновна неизправност на довереника или по причина на самото изпълнение, настъпва ли изискуемост по вземането за възнаграждение; 2. Дължимо ли е договореното адвокатско възнаграждение, чиято дължимост освен по закон, но и според договорните клаузи, остава в пълен размер, в случаите, когато прекратяването на поръчката не е по вина на адвоката или по причина на самото изпълнение и по което възнаграждение не е повдигнат от доверителя спор относно справедливостта и обосноваността по чл.36, ал.2, изречение 2 ЗА; 3. Допустимо ли е съдът, без да е налице повдигнат спор относно справедливостта и обосноваността на размера на договореното адвокатско възнаграждение, на основата на твърдението на доверителя по договор за правна помощ за неефективност на престираните от адвоката услуги да се намесва в отношенията, имащи за предмет правото на адвокатско възнаграждение, третирайки искането по чл.371 ГПК на основата на съотносимостта на престираните адвокатско услуги с реализирания от доверителя резултат по доверения правен интерес.
Поставените въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили изводите му за неоснователност на възражението за съдебно прихващане. Въпросите отразяват личната интерпретация на касатора относно предпоставките за възникване на противопоставеното за прихващане вземане за адвокатско възнаграждение, съответно за плащане на възнаграждението. Анализът на изложените от въззивния съд мотиви сочи, че съдът не е отрекъл принципно правото на адвоката да получи възнаграждение за престираните адвокатски услуги в случай на прекратяване на договора за правна помощ по причина извън неговото поведение и не е изразил разбиране, че по правило правото на адвокатско възнаграждение е обусловено от ефективността на постигнатия от адвоката – довереник правен резултат. Становището, че ответникът – касатор няма право на възнаграждение по сключения с ищеца договор от 20.03.2006 г., е формирано в резултат на тълкуване на специфичните уговорки в договора, на базата на които е прието, че в конкретния случай доверителят и довереникът са обвързали правото на адвокатско възнаграждение с постигането на точно определен правен резултат от възложеното на довереника – адвокат дело /присъждане и ефективно получаване на претендираните с исковете срещу Агенцията за приватизация суми/, който не е настъпил. Тълкуването на договора е част от същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция, която не може да бъде проверявана в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, дори въззивният съд да не е тълкувал правилно вложената в договора за правна помощ действителна обща воля на страните и като последица от това да е направил неправилни изводи относно предпоставките за пораждане на заявеното за прихващане вземане, допуснатите в тази насока грешки са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на решението и не съставляват основание за допускане на касационно обжалване.
Искането за допускане на касационно обжалване по въведените с изложението материалноправни въпроси е неоснователно и поради недоказаност на сочената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. К. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по възражението за съдебно прихващане в отклонение от задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 424/01.06.2010 г. по гр. д. № 1211/2009 г. на ІV г. о. и решение № 482/13.12.2011 г. по гр. д. № 1486/2010 г. на ІV г. о. Първото решение е постановено след допуснато касационно обжалване по материалноправния въпрос за разграничаване на последиците от оттегляне на поръчката по договор за поръчка, чието изпълнение е започнало, и връщане на даденото поради отпадане на основанието за получаване по същия договор в случай на развалянето му. С второто решение са разгледани въпросите за правото на довереника да получи уговореното в договора за поръчка възнаграждение, когато не е изпълнил лично част от възложените с поръчката действия, а ги е възложил на трето лице, и за дължимостта на уговореното в полза на довереника възнаграждение при отсъствие на възражения в хода на изпълнение на поръчката и липса на изявление от страна на доверителя за оттегляне на поръчката или за разваляне на договора поради неизпълнение. Въпросите, по които е формирана задължителна практика, изобщо не са включени в предмета на конкретното дело, тъй като никоя от страните не се е позовавала на оттегляне на поръчката по сключения помежду им договор за правна помощ, на превъзлагане на адвокатските услуги от ответника – адвокат на трето лице или на разваляне на договора поради неизпълнение. Посочената практика е неотносима към дадените с обжалвания акт правни разрешения и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 306 от 16.11.2012 г., постановено по в.т. д. № 509/2012 г. на Варненски апелативен.
По касационната жалба срещу решение № 12 от 07.01.2013 г. :
В представеното с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси : Възражението за извършване на съдебно прихващане съставлява ли елемент от предмета на правния спор, съгласно нормата на чл.6, ал.2 ГПК; Съдът длъжен ли е да се произнесе по въведеното от ответника по иска възражение за извършване на съдебно прихващане по чл.371 ГПК според основанията и съдържанието, с което е въведено насрещното на исковата претенция вземане; Дължи ли съдебният акт, произнасящ правния спор, произнасяне и по въпросите относно ликвидността и изискуемостта на насрещното вземане, въведено от ответника с възражението по чл.280, ал.1 ГПК. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, по поставените въпроси би могло да се допусне касационно обжалване, ако разрешаването им от въззивния съд е обусловило изхода на производството по чл.250 ГПК. В случая това изискване не е изпълнено.
С постановеното на 16.11.2012 г. въззивно решение съставът на Варненски апелативен съд се е произнесъл по заявеното при условията на чл.371 ГПК възражение за съдебно прихващане и по този начин е отговорил положително на първия поставен въпрос – дали възражението за прихващане е част от предмета на правния спор. Като е разгледал възражението за прихващане, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а не в отклонение от нея, както твърди касаторът.
Въззивният съд се е произнесъл по възражението за прихващане след тълкуване и преценка на клаузите в договора за правна помощ, с който е уговорено противопоставеното за прихващане вземане за адвокатско възнаграждение. Отхвърлянето на възражението е обусловено от преценката, че с оглед на конкретните уговорки в договора вземането не е възникнало и не може да бъде обект на съдебна компенсация. Възражението е разгледано на основанието, на което е заявено, а отказът на въззивния съд да възприеме доводите на ответника – касатор за ликвидност и изискуемост на вземането не е равнозначен на непълнота на решението, пораждаща необходимост от допълването му по реда на чл.250 ГПК. С оглед мотивите към първоначалното и към допълнителното решение по чл.250 ГПК въпросите за задължението на съда да се произнесе по възражението за прихващане според основанието, на което е предявено, нямат отношение към резултата от производството по чл.250 ГПК и не могат да се подведат под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователен е доводът на касатора за постановяване на решението по чл.250 ГПК в отклонение от задължителната практика на ВКС в решение № 225/28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ІІ т. о. и решение № 134/11.11.2011 г. по т. д. № 61/2011 г. на І т. о. С тези решения е даден отговор на въпросите какви са предпоставките за допускане на съдебна компенсация и допустимо ли е приемането и разглеждането на възражение за съдебно прихващане с насрещно вземане, за което е предявен иск в друго производство. Произнасянето в решенията сочи на неотносимост на обективираната в тях задължителна практика към решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на молбата по чл.250 ГПК, респ. към поддържаното основание за достъп до касация – чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В съответствие с изложеното не следва да се допуска касационно обжалване и на решение № 12 от 07.01.2013 г. по в. т. д. № 509/2012 г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация не е претендирал разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановените от Варненски апелативен съд в производството по в. т. д. № 509/2012 г. решение № 306 от 16.11.2012 г. и решение № 12 от 07.01.2013 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :