5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 804
[населено място], 25.10.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№92 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №271 от 04.11.2015г. по в.т.д. № 426/2015г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение № 1050 от 13.11.2014г. по т.д. №655/2014г. на Варненски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], срещу [фирма], в несъстоятелност, иск с правно основание чл.694 от ТЗ, с който да се приеме за установено съществуването на неприето в производството по несъстоятелност вземане на [фирма] за сумата 623 360,87 лева, претендирана като неустойка за забава по чл.3 от договора за заем от 01.02.2011г. за периода от 02.02.2012г. до 12.08.2013г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно – постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че наличието на свързаност между две лица, от които следва възможност те да уговарят различни от обичайните условия, следва да се третира като накърняващо добрите нрави. Поддържа, че обстоятелството, че две лица са свързани, рефлектира върху възможността същите свободно да уговарят съдържанието на договорите помежду си, само в изрично предвидените от закона случаи.
Ответникът [фирма], в несъстоятелност, не изразява становище по касационната жалба.
Третото лице – помагач [фирма] поддържа,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и че същото е правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че в чл.3 от подписания от страните заемен договор страните са уговорили в случай на забава от страна на заемополучателя неустойка в размер на 0.35 % за всеки просрочен ден до окончателното издължаване. Приел е, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Взел е предвид обстоятелството, че към датата на сключване на договора за заем от 01.02.2011г. заемодателят [фирма] е едноличен собственик на капитала на заемополучателя [фирма], поради което двете дружества са свързани лица по смисъла на § 1 ал.1 т.5 от ДР на ТЗ, съответно е налице контрол от страна на едноличния собственик на капитала върху дейността на притежаваното от него дружество. Изложил е съображения, че отношенията между икономически свързани лица позволяват от една страна уговаряне на условия, различни от обичайните, като състоянието на контрол, което едното дружество упражнява спрямо другото, води до невъзможност решенията в контролираното дружество да се вземат самостоятелно. С оглед изложеното съдът е стигнал до извода, че сключвайки договора и уговаряйки неустойка за забава в размер на 0.35 % на ден страните не са придали присъщата й обезпечителна функция – да обезпечава изпълнението на задължението за връщане на получената в заем сума, поради което уговорената неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК жалбоподателят поставя следния материалноправен въпрос: Съставлява ли наличието на свързаност по смисъла на пар.1 ал.1 т.5 от ДР на ТЗ критерий при преценката дали уговорената в един договор за заем неустойка за забавено плащане противоречи на добрите нрави? Жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по 280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът не е разглеждан в практиката на ВКС, поради което разглеждането на касационната жалба по същество ще бъде от значение за развитието на правото, като по този начин ще се развият критериите да преценка на валидността на клаузата за неустойка.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Поставеният в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос е от значение за изхода на делото. Неоснователни обаче са доводите на касационния жалбоподател за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на конкретни обстоятелства, поради което въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В т.3 на ТР №1/09г. на ОСТК на ВКС са дадени задължителния разяснения в смисъл, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка – парични или непарични и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В тълкувателното решение изрично е посочено, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна и че прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди.
На въпроса относно критериите за преценка дали неустойката излиза извън присъщите й функции, съответно дали същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави е даден отговор и в редица решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК от състави на ВКС, Търговска колегия, които формират задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – решение № 88 от 22.06.2010г. по търг.дело № 911/09г. на І т.о. на ВКС, решение №123/17.11.2010г. по т.д. №698/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №142/12.03.2011г. по т.д. №336/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и други. В същите е възприето становището, че въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Също така се приема, че когато неустойката цели не да задоволи имуществения интерес на кредитора, обезщетявайки го за вредите, понесени от неизпълнението на длъжника, а да го обогати неоснователно, което е в противовес с функциите на същата, това води до нарушаване добрите нрави, възприети на настоящия етап на развитие на обществото, на които законодателят с нормата на чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД е придал правно значение. Следователно произнасяйки се по основателността на предявения иск след извършена самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните относно валидността на уговорената неустойка и е направил преценка дали в този си размер, към момента на сключване на договора, същата излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, като е отчел факта, че страните по договора за заем са свързани лица именно с оглед на тяхната равнопоставеност, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителните постановки в т.3 на ТР №1/2010г. на ОСТК на ВКС и формираната по реда на чл.290 от ГПК задължителна практика на ВКС. Проверката относно евентуалната неправилност на изводите на въззивния съд е недопустима в производството по чл.288 от ГПК.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №271 от 04.11.2015г. по в.т.д. № 426/2015г. на Варненски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.