О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 805
гр.София, 26.06.2013година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 3345/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение №34 на Ловешки окръжен съд, постановено на 20.02.2013год. по в.гр.дело №479/2012год. С това решение е потвърдено решение №445 от 31.07.2012г., постановено по гр. д. № 2292/2012г. по описа на Районен съд – [населено място], с което е отхвърлен предявеният от Е. С. И. против В. П. В. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 8 000.00 лева – обезщетение за имуществени вреди, представляващи равностойността на недвижим имот, продаден без знанието на Е. И. чрез пълномощно с нотариална заверка на подписа, с невярно съдържание, която заверка е извършена от В. В., за което последният е признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД 1260/2011 г. по описа на PC Л..
Касационната жалба е подадена от Е. С. И., представляван от адв.Р.Б.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК, като се иска отмяната му.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос, уточнен от съда, “нищожни ли са извършените разпореждания с чужд имот ”. Според касатора даденият с въззивното решение отговор на този въпрос противоречи на разрешението, дадено с постановените по реда на ГПК /отм./ решение №127 от 12.12.1993г. по гр.д.№572/1993г. на ВКС,ІІГО, и – Решение от 04.02.2004 год. на ВКС, ІІ ГО, по гр.д. № 292/2003 год., както и на разрешението, дадено в определение № 226 от 23.03.2009год. на ВКС по гр.д. № 153/2009 год., I Г.О., ГК, постановено по реда на чл.288 ГПК. Счита също, че произнасянето на касационната инстанция в случая ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради липса на практика по този въпрос. В изложението си касаторът излага и подробни доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.
Ответникът по касация В. П. В. не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Е. С. И. е предявил против В. П. В. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 8 000лева – обезщетение за имуществени вреди, представляващи равностойността на недвижим имот, продаден без знанието на Е. И. чрез пълномощно с нотариална заверка на подписа, с невярно съдържание, която заверка е извършена от В. В., за което последният е признат за виновен с влязла в сила присъда, постановена по НОХД 1260/2011 г. по описа на PC Л.. С първоинстанционното решение искът е отхвърлен като неоснователен, тъй като според съда няма пряка причинно-следствена връзка между деянието на ответника и настъпилата за ищеца вреда – причинната верига, довела до настъпването на вредата, била прекъсната от действията на трето лице, ползвало документа с невярно съдържание – Х. Т..
В обжалваното решение от 20.02.2013год Ловешки окръжен съд /Л./ е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 45 ЗЗД постановява, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Фактическият състав, при който възниква отговорност за вреди по чл. 45 ЗЗД, включва едновременното наличие на следните елементи – противоправно деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата и вина. Противоправността на деянието – съставянето на документ с невярно съдържание, и вината на В. В. в извършването му, са безспорно установени в наказателното производство, приключило със споразумение, което има значението на влязла в сила присъда и на основание чл. 300 ГПК е задължително за гражданския съд относно тези въпроси. Посочил е, че в настоящото производство остава да бъде извършена преценка какви са последиците от това деяние, т.е. причинило ли е то вреда. Преди обсъждането на това има ли причинно-следствена връзка, обаче, следва да се прецени дали е настъпила вреда за И., изразяваща се в стойността на имота, който е продаден въз основа на невярното удостоверяване от В.. Съдът е приел, че с продажбата, обективирана в нотариален акт №178, том IV, рег.№3726 по дело №386 от 2006 г., И. не е бил лишен от правото си на собственост върху имота с №181 044, защото тази сделка е сключена без съгласието на собственика Е. И., изразено от привидния пълномощник Х. Т., поради което и на основание чл. 26, ал. 2, пр. II ЗЗД същата е нищожна. Посочил е също, че нищожната сделка не поражда никакви правни последици, нито облигационни, нито вещнопрехвърлителни, поради което следва извод, че ищецът не е загубил правото си на собственост, а оттам – не е претърпял и имуществени вреди. Липсата на вреда изключва нуждата от изследване на причинна-връзка, защото такава следва да се търси между деяние и вреда, каквато в случая не е настъпила. Въззивният съд е посочил също, че чрез невярното удостоверяване на подписа, В. е станал причина за лишаване на И. от правото му да ползва имота и така да извлича ползите от него, но е приел, че това са факти, с които съдът не е бил сезиран и следователно не дължи произнасяне по тях. Обезщетение за такива вреди, изразили се в лишаване от правото на ползване, могат да бъдат потърсени в последващ процес. Намерил е за неоснователно и твърдението на ищеца, че стойността на имота е понижена като последица от действията на В., защото била изсечена гората в него. За да обоснове този си извод е посочил, че действително от заключението на вещото лице е установено, че гората е напълно изсечена, но това обстоятелство не е възникнало като следствие от деянието на В.. Лицето, което е изсякло гората, ако не е имало основание за това, се е обогатило неоснователно за сметка на И., който следва да възстанови имущественото си състояние, търсейки обезщетение от това лице чрез иск по чл. 59 ЗЗД, а не чрез иск за вреди от В.. Отделно от това, от документите, проверени от вещото лице в Д. – Л., се установява, че сечта на имота е извършена преди датата на заверяване на пълномощното, т.е. последицата е възникнала преди твърдяната причина.
Счел е за неоснователно и становището на ищеца, че поради изтичането на 5 годишен срок от продажбата на имота, купувачът по сделката е станал собственик по силата на придобивна давност, което лишава Е. И. от възможността да ревандикира имота си, от което същият няма и интерес поради изсичането на гората. В тази връзка е посочил, че покупо-продажбата от 2006 година е нищожна сделка, а не унищожаема, което означава, че приобретателят по нея – [фирма] не може да се ползва от кратката 5-годишна придобивна давност, защото за него липсва придобивно основание. Правото да се противопостави на тази сделка собственикът Е. И. може да реализира чрез иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД срещу приобретателя по сделката. Отделно от горния път на защита, И. може да защити правото си на собственост срещу всяко лице, което владее имота му, независимо от броя на последващите сделки. А., че е изтекъл срок, на който лицето би могло да се позове, легитимрайки се както собственик на оригинерно придобивно основание, е ирелевантен за изхода на спора, защото собственикът решава кога и как да защити правото си и евентуалния неблагоприятен изход на спор за собственост, не може да се възприеме като причинена вреда.
В представените с изложението решения е застъпено становището, че сделките на разпореждане с чужд имот не са нищожни, въпреки, че не пораждат вещен ефект. Определението на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК, на което се позовава касаторът в изложението, е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на ТР№1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
В случая касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая. Обстоятелството, че на същия не е известна практика по обуславящи изхода на спора въпроси не е от естество да обоснове наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК. Следва да се има предвид, че по конкретния обуславящ изхода на спора въпрос е налице трайна и последователна практика, уеднаквена със задължителни за инстанциите по същество съдебни актове. Предвид изложеното не е налице соченото от касатора основание по чл.280 т.3 ГПК.
Съобразявайки изложеното, съдът намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос на осн. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Правният въпрос: “нищожни ли са извършените разпореждания с чужд имот ” е обуславящ изхода на спора. Представените с изложението съдебни актове удостоверяват противоречие на въззивното решение с разрешаването на правния въпрос, дадено с цитираната съдебна практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №34 на Ловешки окръжен съд, постановено на 20.02.2013год. по в.гр.дело №479/2012год.
УКАЗВА на касатора Е. С. И. в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 160лв., както и, че при неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено.
Делото да се докладва на Председателя на ІІІ г.о. за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: