О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 806
София, 13.06.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 6019/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв.В.К. – Б. – пълномощник на Т. Д. Т.,Д. Т. Т. и Я. Т. Т.,действащи чрез законния си представител Д. И. Т., против решение № 291/04.06.2013 г. по гр.д. № 1581/2012 г. по описа на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 109/12.12.2011 г. по гр.д.№ 396/2011 г. по описа на Окръжен съд – Хасково,с което е обявен за недействителен по отношение на [фирма] договор за дарение, сключен на 13.01.2010г., с който Т. Д. Т. е дарил малолетните си деца Д. Т. Т. и Я. Т. Т.,представлявани от своята майка Д. И. Т. със следните собствени недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 77195.741.167.1.1, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, с площ на обекта 155 кв.м. с предназначение – жилище, апартамент,ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, като самостоятелния обект попада в сграда № 1 разположена в ПИ с идентификатор № 77195.741.167 ; самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 77195.741.167.1.2, находящ се в [населено място], [улица], ет.2, с площ на обекта 160 кв.м. с предназначение – жилище, апартамент,ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, като самостоятелния обект попада в сграда № 1 разположена в ПИ с идентификатор № 77195.741.167 ; 2/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № 77195.741.167, находящ се в [населено място], [улица], с площ на целия имот – 458 кв.м. ,с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване на имота – ниско застрояване /до 10м./ ,със стар идентификатор на ПИ – имот пл. № 6722, находящ се в кв. 134 ,по плана на [населено място], за което е съставен НА № 3, том І, рег. № 62 на Нотариус В. М..
В касационната жалба се релевират бланкетни доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по материалноправния въпрос – допустими ли са свидетели за оборване на презумпцията за знание на чл.135,предл.2 ЗЗД и има ли случаи,когато те не следва да се допускат, а по втория материално правен въпрос – може ли да се приеме,че е налице увреждане,когато сделката е дарение по отношение на децата на дарителя и недвижимия имот,който се дарява е несеквестируем,т.е. имот,към който кредиторът по закон не може да насочи изпълнение; може ли да се приеме,че е налице увреждане,при положение,че прехвърлителят остава задължен за издръжка и гледане спрямо приобретателите; кои факти определят намерението за увреждане сочи чл.280,ал.1,т.2 и т.3 ГПК.По процесуалноправните въпроси – съставлява ли процесуално нарушение неизпълнението на задължението на съда да укаже на страната,че не сочи доказателства за твърдените от нея факти сочи чл.280,ал.1,т.1 ГПК,а по въпроса –задължен ли е съдът при разпределение на доказателствената тежест да укаже начина на доказване – пълно,главно,пряко,косвено и т.н. и съставлява ли неизпълнението на това задължение процесуално нарушение сочи чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] ,чрез пълномощника си адв.П.К. , представя писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК ,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба по подробно изложени съображения.Претендира разноски.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
За да постанови този резултат, въззивният съд в рамките на проверката по реда на чл.269 ГПК е приел,че обжалваното първоинстанционно решение е валидно,а с оглед обхвата на обжалване и допустимо.Приел е,че [фирма] е кредитополучател по договор за кредит „овърдрафт” от 28.08.2008г. за сумата 270 000 евро, за което е сключен договор с [фирма], като срока за усвояване на кредита е 12 месеца, считано от датата на подписването му ,а крайния срок за издължаване – 28.08.2009г. Вземането е обезпечено с издадена запис на заповед от кредитополучателя, авалиран от Г. Д. Д. и Т. Д. Т..С Анекс от 30.09.2009г. към договор за кредит между Банката, кредитополучателя и солидарните длъжници е уговорен нов срок за издължаване на сумите по кредита, а именно до 28.10.2009г., а авалиралите записа на заповед са встъпили в дълга на [фирма], за което е сключен договор за встъпване в дълг от 30.09.2009г. Приел е за неоснователни подържаните възражения , че качеството кредитор за ищеца се свързва с момента, в който е уведомен длъжника за настъпилата изискуемост,тъй като в конкретния случай задължението е срочно – 28.10.2009г. и неговата изискуемост настъпва с изтичане на уговорения срок по аргумент на чл. 84, ал.1 ЗЗД.Безспорно е, че на 13.01.2010г. с договор за дарение Т. Т. е отчуждил безвъзмездно правото си на собственост върху два жилищни имота и идеални части от поземлен имот в полза на своите малолетни деца, за което е съставен НА № 3, том І, рег. № 62, н.д. № 2 от 2010г.Приел е,че релевантния момент за настъпване на факта на увреждане е датата, на която е извършено безвъзмездното разпореждане с имуществото – 13.01.2010г.,тъй като всяка сключена разпоредителна сделка обективно намалява имуществото на длъжника, а в негова тежест е установяването на факта, че въпреки извършеното отчуждаване същия разполага с достатъчно имущество, от което кредитора да се удовлетвори. С оглед на това е приел за несъстоятелни възраженията, че са извършени и други сделки с имущество, притежавано от съдлъжниците, но по отношение на тях не е предприето производство по чл. 135 ЗЗД,тъй като право на кредитора е да поиска прогласяване на увреждащите го сделки за относително недействителни.Не упражняването на това право не може да се свърже с неоснователност на иска по чл. 135 ЗЗД за определеното правно действие.Още повече, че в случая отговорността е солидарна и на кредитора е предоставена възможност да иска удовлетворяване на вземането си изцяло от всеки един от солидарните длъжници.Приел е,че не е налице допуснато съществено процесуално нарушения от първоинстанционния съд при изготвяне на доклада по делото и конкретно при разпределяне на доказателствената тежест за подлежащите на установяване факти,защото именно в тежест на ответника е да установи притежаването на достатъчно имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитора му, като по този начин за длъжника настъпва позитивен резултат – отхвърляне на иска. В конкретният случай обаче длъжникът е заявил, не че притежава достатъчно имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитора, а това, че другия съдлъжник Г. Д. разполага с такова и кредитора следва да насочи изпълнение за удовлетворяване на своето вземане именно към това имущество, е обстоятелство ирелевантно за настоящия спор.Приел е,че увреждане е налице , когато се затруднява удовлетворяването на кредитора, посредством трансформация на имуществото на длъжника, която прави невъзможно насочване на принудително изпълнение върху това конкретно имущество – в случая жилищни недвижими имоти.С извършеното безвъзмездно разпореждане с притежавани от него недвижими имоти, длъжника е създал затруднения за кредитора за удовлетворяване на вземането му,поради което без значение за кредиторовия интерес е притежаваното от другия длъжник имущество, тъй като същото очевидно не може да го удовлетвори.Приел е за неоснователно и възражението,че имота е несеквестируем и затова по отношение на него не може да се насочи принудително изпълнение,защото предмет на дарението са два жилищни имота и не е налице несеквистируемост по смисъла на чл. 444, ал.1, т.7 ГПК,а освен това с извършване на разпореждането несеквестируемостта отпада.
Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия от поставените материално правни въпроси е налице,когато поставеният правен въпрос,по който се е произнесъл въззивния съд е решен в противоречие с практиката на ВКС,която включва актовете на нормативно тълкуване-тълкувателни решения на ОСГК на ВКС,постановени при условията на чл.86 ал.2 ЗСВ/отм./ или постановления на Пленума на ВС,които не решават конкретни спорове,а дават абстрактно задължително тълкуване на закона или на решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК.В конкретния случай касаторът не се позовава на такава практика.Освен това въпросът е неотносим,тъй като знание на третите лица – приобретатели се оборва само при възмездни сделки. Когато увреждащото действие е безвъзмездно, правно ирелевантно е дали лицето, с което длъжникът е договарял е знаело за увреждането – в този случай е предпочетен интереса на кредитора, тъй като третото лице е получило имуществено благо от длъжника без насрещна престация. За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че касаторът не е правил такива твърдения и доказателствени искания в срока по чл.131,ал.3 ГПК.
Не е налице и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК по втория материално правен въпрос.Това основание е налице,когато наред с обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение,постановено по друго дело,в което поставеният правен въпрос е разрешен по различен начин. Константна е практиката на ВКС,че когато длъжникът е отчуждил свои несеквестируеми права, той сам се отказва от защитата, която би му дала секвестируемостта. Поради това, той не може да възразява, че при обявяване на прехвърлителната сделка за относително недействителна спрямо кредиторът му, последният не би могъл да посегне върху правото, което е било предмет на сделката.Запазването на право на ползване е ирелевантно за тази последица. Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. С обявяване на правното действие за недействително спрямо кредитора имуществото се връща в имуществото на длъжника и кредиторът има право да се удовлетвори от него по реда на изпълнителното производство до размера на вземането си. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни – те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на този иск, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по двата поставени материалноправни въпроса не е налице,защото касаторът не е обосновал самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид , че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.Поставените въпроси са разрешени в съответствие с константната практиката на ВКС.
По първия поставен процесуалноправен въпрос не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК ,тъй като е ирелевантен в настоящия казус.Искът по чл.135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго правно действие,с което длъжникът го уврежда.В това производство имуществото на другия съдлъжник не е предмет.Първоинстанционния съд не е дал указания на касатора да ангажира доказателства за твърдяното достатъчно имущество на другия длъжник съобразно константната съдебна практика по приложението на чл.146,ал.2 ГПК.При условията на ограниченото въззивно обжалване, съдът е длъжен да следи за допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, в т.ч. и за тези, довели до не попълването на делото с доказателствен материал по арг. от разпоредбата на 266 от ГПК, както и с оглед задължението на въззивния съд в закрито заседание да се произнесе по доказателствените искания, съгласно разпоредбата на чл.267, ал.1 от ГПК.Въззивния съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. След като прецени тяхната относимост към предмета на спора, въззивния съд, с определението си по чл.267, ал.1 от ГПК, следва да се произнесе допуска или не както посочени, но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, така и допуснати, но несъбрани от същия съд доказателства.Неизпълнението на тези задължения на въззивния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство, което в настоящия случай не е налице.
Не е налице и соченото по чл.280,ал.1,т.3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване по последния процесуално правен въпрос ,който е бланкетен. Освен, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата роля на съда, той трябва да бъде поставен с оглед определени изводи на въззивната инстанция и нейни съдопроизводствени действия или бездействия, или процесуални опущения. Това обаче в приложеното към касационната жалба изложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е налице.
С оглед изхода на спора на ответника по касация се дължат разноски за настоящата инстанция,за които обаче липсват доказателства да са направени.
Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 291/04.06.2013 г. по гр.д. № 1581/2012 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: